За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
11.09
Посвещава се на Зенков, който не можа да дойде и с благодарност към Райна, Наско, Милен и Мим {}
Капитански дневник
Звездна дата – 11.09.2006
Час на тръгване – 5:00
Местоназначение – далечно
Понеделник – единадесети септември 4:00 сутринта.
Събуди ме звъна на телефона – трябваше да се става. Последна проверка на багажа, бърза закуска на крак, малко телевизия, сутрешни упражнения, доене на кравата, остригване на овцете и в 5:00 бях пред Иван. Бързо доложихме един на друг свършени ли са задачите – той беше купил хляб, а аз не бях успял да намеря фотоапарат, за да увековеча великото събитие... Започнах да плача горчиво, а адаша влезе у тях, за да вземе “Скина”-та си, а на мен повери една стара поне колкото Л.И. ”Смяна”. Весели и щастливи скочихме в колата и отпрашихме към Карлово. Там бяхме в 6:00 и още преди да изминем огромното разстояние до жп гарата, а именно 12 метра – псувахме жестоко тежките чанти. Пръхтях като кон под тежеста на палатката и двата спални чувала, а и Иван явно не се чустваше по-добре притиснат под 48 консерви с боб... Нямаше какво да се прави – изядохме половината и преразпределихме багажа, след което отидохме да питаме кога има влак за Клисура. Много учтивата гурилива дама зад тезгяха ни уведоми, че тъкмо става и идея няма къде е тва нещо Клисура и имали то почва у нас... Та колкото и да не ни се искаше се наложи да вдигнем глави и да прочетем от таблото, че влака тръгва в 7:35. Тъй като имаше доста време да чакаме, решихме да прескочим до автогарата, за да проверим за автобуси. Тамошната леличка много учтиво каза, че автобуса за София минава покрай Клисура, но нямаше идея колко е това покрай, та затва ни посъветва да говорим с шофьора. Речено – сторено. И двамата бяхме служили в града и го познавахме като осемте си пръста, поради което се отправихме към мястото, откъдето тръгваха автобусите. (Те естествено минават и през автогарата после, ама нали бяхме препълнени с енергия...). Вървяхме по улицата пеейки стари кашишки и сапьорски песни и псувахме дружно по военните, които се отправяха на работа...
Пристигнахме точно на време, за да видим как автобуса тръгва... Викнахме на шофьора – “Уееей, през Клисура минаваш ли ва????????????” (всъщност лъжа – тия питанки изобщо не ги изрекохме!!!), той отвърна нещо, което твърде много напомняше на “Не”, та се обърнахме и се върнахме на жп гарата, където закусихме. Моу убави кифли има рано сутрин, ей... Скоро стана 8:00, когато изненадващо забелязахме, че влака има закъснение. Но такива подробности нас не ни касаеха щото нали ви казах, че знаем песни... Та пеехме волно покрай жп линиите, а щастливи хора отстрани ни подхвърляха храна, а именно яйца, домати и други подобни. Много мили хора са тва карловчани – наздраве...
Влака пристигна – първо в Карлово, а после и в Клисура, където естествено слязохме на грешната спирка, ама колко са няколко километра отгоре, нал тъй?
Влязохме в града и започнахме издирване на аптека и магазин, от който да купим вода и ленти за фотоапаратите. Е, ако не си бяхме намерили една местна планинска водачка на видима възраст – 78-98 години, сигур още щяхме да въртим из тоз градец... Скоро имахме витамини за лимонадка, крем за дупе, а не толкова скоро след това и филми за апаратите... (от последния пети магазин, в който влязохме..).
Пропуснах да спомена, че бабата я оставихме в аптеката, която е и болница в същото време или по-скоро обратното, а от там си взехме чисто нов водач и то с кола – казваше се бай Стоил. Добър човек и ловец – закара ни с колата до началото на пътеката, щото каза че му е по-лесно, отколкото да обясни. В знак на благодарност го почерпихме ракийка, лимонадка и мезенце. Да е жив и здрав човека...
Мии.. Започна се. Нагоре, нагоре и пак нагоре. Вървяхме ли вървяхме. Минутите ставаха часове, часовете дни, дните седмици... На стотния метър спряхме да починем, а и да се пооблекчим (да пикаем – за тези които не разбират от фино изразяване). После продъжихме нагоре по пътеката маркирана с колове, отдавна отрязани и предадени за желязо. Скоро срещахме овчар, после и козар, като и двамата имаха прекрасни кучета – в първия момент помислихме, че са крави... Черпихме по 14 вафли на лапа и отпрашихме напред. Пътя както казах вече се харектеризираше с едно – беше стръмен. Лешоядите кръжаха над нас, а ние пълзяхме по острите скали и казвахме скоропоговорки. Като ни писна спряхме да обядваме – следваше още по-стръмен участък, та се надявахме, че раниците ще олекнат... Ба, ша олекнат ама друг път... Нарамихме ги и аре пак нагоре. Билото се приближаваше бавно и мъчително, но все пак се приближаваше, та седнахме и го изчакахме... Е заслужаваше си! Гледката беше страхотна. Пред нас като на длан – северна България, зад нас като на друга длан – южна България, отляво – вр. Вежен, отдясно – табела...
На табелата пише – резерват Царичина, ако не се чете моу добре :?)) – отначало бях позабравил, че трябва да настройвам метрите...
А това е върха
Подпряхме раниците на гореспоменатата табела и вече без багаж – пробягахме оставащите 2000 левги под водата до вр. Вежен,
откъдето взех две камъчета – едното за Божидар, а друго за всеки случай.
Обратно надоле, раниците на гърба и бегом към първата хижа по маршрута – х.Ехо – не знам що са я кръстили така – нито едно ехо не видяхме, но за сметка на това чухме сръндаци да лаят в гората.
След двучасов преход, слънцето вече залязваше,
а ние вече чукахме на вратата на хижата
от вътре се показа хижаря, а малко по-късно и хижарката. Решихме да спазим протокола и да се запознаем – “Ние сме Ивановци” – извикахме на три. “Ние също” – отвърнаха те на четири. Е, жената беше Иванка, но това са подробности. Бяха от Русе, никога не бяха ходили на планина, но от месец вече хижари – намерили работата от обява... Дано прекарат зимата...
Ний хапнахме, пийнахме, а някои и поповърнахме (сори ама зеленчукова супа с ракия май не ми понася)...
Ден втори
Огласящото хижата хъркане, издава дълбоката медитация, в която са изпаднали хижарите. Вече е 7 часа и е време за тръгване. Хапваме в столовата, необезпокоявани от никого – единствените гости на хижата сме. Измиваме приборите, нарамваме раниците и отпрашваме. Иван (хижаря) се показва точно, за да си вземем довиждане, но скоро след това хвърлям моето... и без друго багажа тежи достатъчно. Първата цел за днешния ден е х. Козя стена, която би трябвало да стигнем за 2 часа, според разписанието. Пътеката криволичи първо през гората, а след това се изкачва нагоре и следва билата. Гледката е гориста, а Иван, който прилича на подвижен простор, снима неква граблива птица...
Пристигаме в хижата точно след два часа, въпреки мотането. Ванката си е загубил една тениска, а мен ме сърби носа - явно съм изгорял порядъчно, но това го усещам чак на втория ден. Влизаме в хижата и там, оо чудо – няма никой. Посреща ни въздебел котарак и бележка – “Отсъствам, настанете се в 307 стая. Ключа е в кухнята. Хижаря.” Нямаме намерение да се настаняваме, а и без друго кухнята е заключена. Същото се отнася и за лавката. Добре, че се отказахме да я разбиваме, щот в тоз момен се появява и гореспоменатия хижар – казва се бай Боньо (или нещо подобно :?))) и ни прави чай. В този момен пристигат още гости, единия от които е най-добрия планински водач във вселената... Докато
сменим лентата (Ванка, печелиш - снимката е станала ::DD)
той ни осведоми за пътя, към х. Дерменка (4:30 мин по разписание), който естествено ние след това бъркаме... Така става като ти обясняват... Как да е – след лутане, псуване, пладнежки обир на два стари коня и среща с кучето на друг кравар се озовавеме на верния път - ей го де е паметника на Беклемето,
а това са част от красотите по пътя.. Харчеха се по леф и двайсе парчето и затуй ви зех...
В Дерменка сме към 18:30 вечерта. Посреща ни хижаря Ботьо, а в стаята има телевизор. Ура! Ще гледаме мача с Левски! Къпем се, почиваме малко и слизаме в общата стая – там телевизора е по-голям, а има и бира с пържени картофи. Там са и бат Наско от София и бат Митьо, по прякор Муцето. Велики хора – ку знайте само как цоцат ракия.. Факт от който всички са доволни – те си пийват на аванта, а на нас багажа ни олеква с кило и половина. Мача също си го бива – разбиваме лошите с 5 на 0, а зъба започва да ме боли. Същото става и с мазола на адаша, който той преди това цепна с ножа, с който си мазах пастет след това.. Надявам се да го преживея...
Ден трети - снимки няма
Ден отреден за почивка. Решението е взето предишния ден, влачейки се по дългия път и псувайки картите, щото не щем да си признаем, че не можем да ги разчитаме... Тъй де – отде да знам, че оная червена линия не е шосета, а граница на резерват... А и легендата е чак от другата страна на картата... Както и да е – вчерашния ден е в миналота, както и загубата на компаса по пътя.. Дано не ни потрябва, щото хубавото тепърва предстои.. Но за това нататък. Този ден целта ни е х. Добрила – само на 3 часа от х. Дерменка. Тръгваче чак по обяд, влачим се по целия път, пеем и на два пъти обядваме. Все пак пътя е все нагоре, а тия консерви тежат, мамицата им... Тъкмо когато за шести пореден път подхващаме “Шар планина” се чуват удари с чук по ламаринен покрив... Разбираме че сме стигнали, а малко по-късно разбираме и че човека с чука си е дупнал крака на пирон. Предлагаме му първа помощ, но той отказва под предлог, че не съм бръснат и си я прилага сам с ракия – вътрешно и външно. Повечето вътрешно, както ми се стори. Хижаря тук се казва Ангел – настанява ни и ни сервира бобец.. Поне на половината от нас де.. аз имам още пастет... дано да го преживея тва с ножа... По средата на вечерята идва друг от майсторите на покрива.. Не може да познаете.. Настъпил пирон човека.. Аааайдееее още половин литър ракийца отиде.. Поне са добре запасени.
Нахранени и стоплени (Ангата здраво е нажулил парното), се отдаваме на пиене на бира и сладки приказки. И тъкмо по средата, на най-интересното, когато вълка изял бабата, вратата се отвори и влезе индивида Жоро, както разбрахме малко по-късно. Идваше от Троян май и щеше да нощува отвън на палатка. Ний палатка също имахме, ама термометъра сочеше 0 градуса, та решихме да си я опънем в стаята близо до парното. Жоро пита за утрешния ни маршрут и като разбра, че мислим да вървим към заслона в подножитето на вр. Ботев, реши да дойде с нас.. След което много цветисто и запалено започна да обяснява колко труден бил пътя, т. нар. траверс, как сичко до тука щяло да ни се види детска игра, как имало участъци “дето се преодоляват със скално катерене” и прочие, и прочие.. Не слушаме повече, а и няма защо – очаква ни ТРАВЕРСА... Отиваме да лягаме.. Очите на Иван направо светят от нетърпение в тъмното, моите вероятно също... Заспиваме с една единствена мисъл в главата – ТРАВЕРСА... Ех....
Ден четвърти – Траверса (с елементи на еротичен разказ ::)))
Ден на разочарованията... Цял ден ходене. Първо час и половина до вр. Левски (Амбарица), след това още едно изкачване – този път на вр. Купен, скали, пропасти, въжета... Пътя е труден и дълъг. Следват Кръстците и Костенурката.. Отново скали и пропасти..
(На снимката изброените следват от ляво на дясно, като Купена и Левски са в облаците)
Долу в резервата
се чуват ревовете на елените, но ние не им обръщаме внимание.. Все пак това е ТРАВЕРСА, но този път в очите ни се чете разочарование... Катерим вр. Жълтец, ТРАВЕРСА е към своя край, а все още не сме видели НИТО един травестит... Мамка му и лъжци... Добре, че Жоро сутринта се отказа да пътува с нас, щото бая мрънкане и критики щеше да отнесе... В 14 часа сме в заслона, тотално разочаровани... И тоя ден ще сме на сухо.. Няма как... Толкова сме отчаяни, че решаваме да не спим в заслона, а да щурмуваме вр. Ботев, след което да слезем към х. Рай.. Току виж сме срещнали някой.. А и пътя минава по тарзановата пътека, а всички знаят, че тоя тип се разкарва гол.. Поне да изплакнем очи ако не друго.... Нъц... Върха е покорен, пътеката мината, а единствените живи същества, които срещаме са няколко гарвана, които кръжат над някакъв труп. Твърде е далече да го класифицираме, тъй че продължавеме към хижата с надеждата да не е на Тарзан. Ура! Не е негов, а на коня му. Щастливи от факта хапваме ориз със конско, пийваме по една бира и айде у креватя.. щот тука телевизия няма, а партията шах на двамата англичани върви толкова мудно, че след размятана на царете, решавам, че не си заслужава гледането...
Ден пети
х. Рай – гр. Калофер – 3 часа. Апване и пийване дорде доде автобуса за Пловдив, спане в гореспоменатия, лек преход в града на тепетата и сме на автогара “Север” – разбираме, че билетите са вече по 2 лв., поради което правим съвещание дали не е по-добре да се прибираме пеша... Първия учебен ден е.. Наоколо е пълно с ученици... и ученички... да не сме луди да вървим беша бре... аре у рейсо и аре у село...
П.П.
В автобуса стояхме на различни седалки, щот тъй мощно миришехме на клошари, че решихме да не концентрираме миризмата на едно място... Се пак сички да опитат.. да нема недоволни после ::))))
Глобален послепис:
Част първа: Има още една лента...
Част втора: Ама не е промита...
Част трета: Е, сигур сте се сетили - като я промием ще пуснем още малко снимки...
Туй то....
Посвещава се на Зенков, който не можа да дойде и с благодарност към Райна, Наско, Милен и Мим {}
Капитански дневник
Звездна дата – 11.09.2006
Час на тръгване – 5:00
Местоназначение – далечно
Понеделник – единадесети септември 4:00 сутринта.
Събуди ме звъна на телефона – трябваше да се става. Последна проверка на багажа, бърза закуска на крак, малко телевизия, сутрешни упражнения, доене на кравата, остригване на овцете и в 5:00 бях пред Иван. Бързо доложихме един на друг свършени ли са задачите – той беше купил хляб, а аз не бях успял да намеря фотоапарат, за да увековеча великото събитие... Започнах да плача горчиво, а адаша влезе у тях, за да вземе “Скина”-та си, а на мен повери една стара поне колкото Л.И. ”Смяна”. Весели и щастливи скочихме в колата и отпрашихме към Карлово. Там бяхме в 6:00 и още преди да изминем огромното разстояние до жп гарата, а именно 12 метра – псувахме жестоко тежките чанти. Пръхтях като кон под тежеста на палатката и двата спални чувала, а и Иван явно не се чустваше по-добре притиснат под 48 консерви с боб... Нямаше какво да се прави – изядохме половината и преразпределихме багажа, след което отидохме да питаме кога има влак за Клисура. Много учтивата гурилива дама зад тезгяха ни уведоми, че тъкмо става и идея няма къде е тва нещо Клисура и имали то почва у нас... Та колкото и да не ни се искаше се наложи да вдигнем глави и да прочетем от таблото, че влака тръгва в 7:35. Тъй като имаше доста време да чакаме, решихме да прескочим до автогарата, за да проверим за автобуси. Тамошната леличка много учтиво каза, че автобуса за София минава покрай Клисура, но нямаше идея колко е това покрай, та затва ни посъветва да говорим с шофьора. Речено – сторено. И двамата бяхме служили в града и го познавахме като осемте си пръста, поради което се отправихме към мястото, откъдето тръгваха автобусите. (Те естествено минават и през автогарата после, ама нали бяхме препълнени с енергия...). Вървяхме по улицата пеейки стари кашишки и сапьорски песни и псувахме дружно по военните, които се отправяха на работа...
Пристигнахме точно на време, за да видим как автобуса тръгва... Викнахме на шофьора – “Уееей, през Клисура минаваш ли ва????????????” (всъщност лъжа – тия питанки изобщо не ги изрекохме!!!), той отвърна нещо, което твърде много напомняше на “Не”, та се обърнахме и се върнахме на жп гарата, където закусихме. Моу убави кифли има рано сутрин, ей... Скоро стана 8:00, когато изненадващо забелязахме, че влака има закъснение. Но такива подробности нас не ни касаеха щото нали ви казах, че знаем песни... Та пеехме волно покрай жп линиите, а щастливи хора отстрани ни подхвърляха храна, а именно яйца, домати и други подобни. Много мили хора са тва карловчани – наздраве...
Влака пристигна – първо в Карлово, а после и в Клисура, където естествено слязохме на грешната спирка, ама колко са няколко километра отгоре, нал тъй?
Влязохме в града и започнахме издирване на аптека и магазин, от който да купим вода и ленти за фотоапаратите. Е, ако не си бяхме намерили една местна планинска водачка на видима възраст – 78-98 години, сигур още щяхме да въртим из тоз градец... Скоро имахме витамини за лимонадка, крем за дупе, а не толкова скоро след това и филми за апаратите... (от последния пети магазин, в който влязохме..).
Пропуснах да спомена, че бабата я оставихме в аптеката, която е и болница в същото време или по-скоро обратното, а от там си взехме чисто нов водач и то с кола – казваше се бай Стоил. Добър човек и ловец – закара ни с колата до началото на пътеката, щото каза че му е по-лесно, отколкото да обясни. В знак на благодарност го почерпихме ракийка, лимонадка и мезенце. Да е жив и здрав човека...
Мии.. Започна се. Нагоре, нагоре и пак нагоре. Вървяхме ли вървяхме. Минутите ставаха часове, часовете дни, дните седмици... На стотния метър спряхме да починем, а и да се пооблекчим (да пикаем – за тези които не разбират от фино изразяване). После продъжихме нагоре по пътеката маркирана с колове, отдавна отрязани и предадени за желязо. Скоро срещахме овчар, после и козар, като и двамата имаха прекрасни кучета – в първия момент помислихме, че са крави... Черпихме по 14 вафли на лапа и отпрашихме напред. Пътя както казах вече се харектеризираше с едно – беше стръмен. Лешоядите кръжаха над нас, а ние пълзяхме по острите скали и казвахме скоропоговорки. Като ни писна спряхме да обядваме – следваше още по-стръмен участък, та се надявахме, че раниците ще олекнат... Ба, ша олекнат ама друг път... Нарамихме ги и аре пак нагоре. Билото се приближаваше бавно и мъчително, но все пак се приближаваше, та седнахме и го изчакахме... Е заслужаваше си! Гледката беше страхотна. Пред нас като на длан – северна България, зад нас като на друга длан – южна България, отляво – вр. Вежен, отдясно – табела...
На табелата пише – резерват Царичина, ако не се чете моу добре :?)) – отначало бях позабравил, че трябва да настройвам метрите...
А това е върха
Подпряхме раниците на гореспоменатата табела и вече без багаж – пробягахме оставащите 2000 левги под водата до вр. Вежен,
откъдето взех две камъчета – едното за Божидар, а друго за всеки случай.
Обратно надоле, раниците на гърба и бегом към първата хижа по маршрута – х.Ехо – не знам що са я кръстили така – нито едно ехо не видяхме, но за сметка на това чухме сръндаци да лаят в гората.
След двучасов преход, слънцето вече залязваше,
а ние вече чукахме на вратата на хижата
от вътре се показа хижаря, а малко по-късно и хижарката. Решихме да спазим протокола и да се запознаем – “Ние сме Ивановци” – извикахме на три. “Ние също” – отвърнаха те на четири. Е, жената беше Иванка, но това са подробности. Бяха от Русе, никога не бяха ходили на планина, но от месец вече хижари – намерили работата от обява... Дано прекарат зимата...
Ний хапнахме, пийнахме, а някои и поповърнахме (сори ама зеленчукова супа с ракия май не ми понася)...
Ден втори
Огласящото хижата хъркане, издава дълбоката медитация, в която са изпаднали хижарите. Вече е 7 часа и е време за тръгване. Хапваме в столовата, необезпокоявани от никого – единствените гости на хижата сме. Измиваме приборите, нарамваме раниците и отпрашваме. Иван (хижаря) се показва точно, за да си вземем довиждане, но скоро след това хвърлям моето... и без друго багажа тежи достатъчно. Първата цел за днешния ден е х. Козя стена, която би трябвало да стигнем за 2 часа, според разписанието. Пътеката криволичи първо през гората, а след това се изкачва нагоре и следва билата. Гледката е гориста, а Иван, който прилича на подвижен простор, снима неква граблива птица...
Пристигаме в хижата точно след два часа, въпреки мотането. Ванката си е загубил една тениска, а мен ме сърби носа - явно съм изгорял порядъчно, но това го усещам чак на втория ден. Влизаме в хижата и там, оо чудо – няма никой. Посреща ни въздебел котарак и бележка – “Отсъствам, настанете се в 307 стая. Ключа е в кухнята. Хижаря.” Нямаме намерение да се настаняваме, а и без друго кухнята е заключена. Същото се отнася и за лавката. Добре, че се отказахме да я разбиваме, щот в тоз момен се появява и гореспоменатия хижар – казва се бай Боньо (или нещо подобно :?))) и ни прави чай. В този момен пристигат още гости, единия от които е най-добрия планински водач във вселената... Докато
сменим лентата (Ванка, печелиш - снимката е станала ::DD)
той ни осведоми за пътя, към х. Дерменка (4:30 мин по разписание), който естествено ние след това бъркаме... Така става като ти обясняват... Как да е – след лутане, псуване, пладнежки обир на два стари коня и среща с кучето на друг кравар се озовавеме на верния път - ей го де е паметника на Беклемето,
а това са част от красотите по пътя.. Харчеха се по леф и двайсе парчето и затуй ви зех...
В Дерменка сме към 18:30 вечерта. Посреща ни хижаря Ботьо, а в стаята има телевизор. Ура! Ще гледаме мача с Левски! Къпем се, почиваме малко и слизаме в общата стая – там телевизора е по-голям, а има и бира с пържени картофи. Там са и бат Наско от София и бат Митьо, по прякор Муцето. Велики хора – ку знайте само как цоцат ракия.. Факт от който всички са доволни – те си пийват на аванта, а на нас багажа ни олеква с кило и половина. Мача също си го бива – разбиваме лошите с 5 на 0, а зъба започва да ме боли. Същото става и с мазола на адаша, който той преди това цепна с ножа, с който си мазах пастет след това.. Надявам се да го преживея...
Ден трети - снимки няма
Ден отреден за почивка. Решението е взето предишния ден, влачейки се по дългия път и псувайки картите, щото не щем да си признаем, че не можем да ги разчитаме... Тъй де – отде да знам, че оная червена линия не е шосета, а граница на резерват... А и легендата е чак от другата страна на картата... Както и да е – вчерашния ден е в миналота, както и загубата на компаса по пътя.. Дано не ни потрябва, щото хубавото тепърва предстои.. Но за това нататък. Този ден целта ни е х. Добрила – само на 3 часа от х. Дерменка. Тръгваче чак по обяд, влачим се по целия път, пеем и на два пъти обядваме. Все пак пътя е все нагоре, а тия консерви тежат, мамицата им... Тъкмо когато за шести пореден път подхващаме “Шар планина” се чуват удари с чук по ламаринен покрив... Разбираме че сме стигнали, а малко по-късно разбираме и че човека с чука си е дупнал крака на пирон. Предлагаме му първа помощ, но той отказва под предлог, че не съм бръснат и си я прилага сам с ракия – вътрешно и външно. Повечето вътрешно, както ми се стори. Хижаря тук се казва Ангел – настанява ни и ни сервира бобец.. Поне на половината от нас де.. аз имам още пастет... дано да го преживея тва с ножа... По средата на вечерята идва друг от майсторите на покрива.. Не може да познаете.. Настъпил пирон човека.. Аааайдееее още половин литър ракийца отиде.. Поне са добре запасени.
Нахранени и стоплени (Ангата здраво е нажулил парното), се отдаваме на пиене на бира и сладки приказки. И тъкмо по средата, на най-интересното, когато вълка изял бабата, вратата се отвори и влезе индивида Жоро, както разбрахме малко по-късно. Идваше от Троян май и щеше да нощува отвън на палатка. Ний палатка също имахме, ама термометъра сочеше 0 градуса, та решихме да си я опънем в стаята близо до парното. Жоро пита за утрешния ни маршрут и като разбра, че мислим да вървим към заслона в подножитето на вр. Ботев, реши да дойде с нас.. След което много цветисто и запалено започна да обяснява колко труден бил пътя, т. нар. траверс, как сичко до тука щяло да ни се види детска игра, как имало участъци “дето се преодоляват със скално катерене” и прочие, и прочие.. Не слушаме повече, а и няма защо – очаква ни ТРАВЕРСА... Отиваме да лягаме.. Очите на Иван направо светят от нетърпение в тъмното, моите вероятно също... Заспиваме с една единствена мисъл в главата – ТРАВЕРСА... Ех....
Ден четвърти – Траверса (с елементи на еротичен разказ ::)))
Ден на разочарованията... Цял ден ходене. Първо час и половина до вр. Левски (Амбарица), след това още едно изкачване – този път на вр. Купен, скали, пропасти, въжета... Пътя е труден и дълъг. Следват Кръстците и Костенурката.. Отново скали и пропасти..
(На снимката изброените следват от ляво на дясно, като Купена и Левски са в облаците)
Долу в резервата
се чуват ревовете на елените, но ние не им обръщаме внимание.. Все пак това е ТРАВЕРСА, но този път в очите ни се чете разочарование... Катерим вр. Жълтец, ТРАВЕРСА е към своя край, а все още не сме видели НИТО един травестит... Мамка му и лъжци... Добре, че Жоро сутринта се отказа да пътува с нас, щото бая мрънкане и критики щеше да отнесе... В 14 часа сме в заслона, тотално разочаровани... И тоя ден ще сме на сухо.. Няма как... Толкова сме отчаяни, че решаваме да не спим в заслона, а да щурмуваме вр. Ботев, след което да слезем към х. Рай.. Току виж сме срещнали някой.. А и пътя минава по тарзановата пътека, а всички знаят, че тоя тип се разкарва гол.. Поне да изплакнем очи ако не друго.... Нъц... Върха е покорен, пътеката мината, а единствените живи същества, които срещаме са няколко гарвана, които кръжат над някакъв труп. Твърде е далече да го класифицираме, тъй че продължавеме към хижата с надеждата да не е на Тарзан. Ура! Не е негов, а на коня му. Щастливи от факта хапваме ориз със конско, пийваме по една бира и айде у креватя.. щот тука телевизия няма, а партията шах на двамата англичани върви толкова мудно, че след размятана на царете, решавам, че не си заслужава гледането...
Ден пети
х. Рай – гр. Калофер – 3 часа. Апване и пийване дорде доде автобуса за Пловдив, спане в гореспоменатия, лек преход в града на тепетата и сме на автогара “Север” – разбираме, че билетите са вече по 2 лв., поради което правим съвещание дали не е по-добре да се прибираме пеша... Първия учебен ден е.. Наоколо е пълно с ученици... и ученички... да не сме луди да вървим беша бре... аре у рейсо и аре у село...
П.П.
В автобуса стояхме на различни седалки, щот тъй мощно миришехме на клошари, че решихме да не концентрираме миризмата на едно място... Се пак сички да опитат.. да нема недоволни после ::))))
Глобален послепис:
Част първа: Има още една лента...
Част втора: Ама не е промита...
Част трета: Е, сигур сте се сетили - като я промием ще пуснем още малко снимки...
Туй то....
хмм, добре сте си изкарали!!!! Браво!
Много вървежно заглавие на темата си сложил
За да коментирате, моля, влезте в профила си!