За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Балевски, всеки знае, че нямам общо с администрирането на сайта. Обаче, отношение ще вземам към каквото ми кефне и когато ми кефне и никой не е в състояние да промени това докато мога да влизам в сайта. За пореден, ама наистина много пореден път споменавам, че админът е свободен да ме банне когато намери за добре. Дотогава - както се казва тук-там - "това е положението, Дафинке". Но ти всичко това го знаеш, така че всъщност недоумявам собствено какво желаеш!
Редактирано от автора , 13.04.2007 21:45:58
Да даваш Любов...
Замисляли ли сте се колко е трудно напоследък да бъдеш човек? И колко малко от така наречените хора могат да дадат, и дават, нещо от себе си… Всеки очаква да вземе, но колко познавате, които са казвали „Искам да давам, дори и да не ми отвърнат със същото…”.
Помня как на няколко пъти дори бях порицавана, заради една моя толкова искрена реакция – да се извиня…
Сега е срамно да си верен – на себе си или на другите; сега е срамно да показваш чувствата си, привързаността, любовта си; сега е срамно да си възпитан, да си искрен или просто да искаш да бъдеш максимално коректен, спрямо хората, които те заобикалят…
И всеки живее сам, за себе си, затворен в своя собствен затвор от страхове и предразсъдъци.. И всеки е толкова самотен… Погледнете в очите на хората около вас – в автобуса, в училище, на работа, у дома… Самотата сякаш извира от тях... Всеки копнее за капчица любов, но и се страхува от нея, сякаш тя ще го нарани толкова силно, че той никога няма да може да преодолее липсата й… болката… И отново се затваря и отново предпочита да бъде самотен… Дали сам, или за предпочитане с поредния човек, с когото секса е „окей”, но не се чувства толкова обвързан… Странно е как някои може да нарича този затвор - „свобода”...
Не мога да лъжа, че и аз, като всички останали, изпитвам, и съм изпитвала, този страх и познавам ледените му пипала, както и чувството, когато обгърнат сърцето ти.. „О, да… Хубаво е... Студено… Тихо…. Нищо не чувствам”… Мисля, че чак сега осъзнавам какво е имал предвид Андерсен с неговата Снежна кралица и милия Кай, с, обгърнатото му в лед, сърце… Честно казано, предпочитам да съм като ГердаJ
Защото винаги съм се питала за какво (ще) живея, ако не давам любов? Какъв е смисъла да прекарам някакви години на тази планета без да съм й дала нищичко от себе си…? Да съществувам като паразит – да дишам въздуха й, да замърсявам природата й, да взема каквото мога от себеподобните си, без дори да се замисля как ще се почувстват и как ще им се отразят постъпките ми..
Ние, българите, пък и хората като цяло, се нуждаем от обич - болезнено, доколкото виждам… И не знам защо не казваме по-често на децата си, на сестрите и братятата си, на родителите си, на приятелите, на любимите, колко много ги обичаме… Обичта лекува, освобождава сърцето, прави ни щастливи и не е толкова страшна… Никак дажеJ
Затова подарете усмивка, подарете прегръдка и (по)казвайте по-честичко на близките си, че ги обичате… Колкото и да бързате, колкото и да сте заети.. Намерете мъничко времеJ Изискват се секунди… Дори и да не ви отвърнат със същото… А ако ви отвърнат, значи сте ги научили на нещо хубаво… Да дават любовJ
Не им позволявайте да забравят какво е…
Разтопете сърцата имJ Като Герда от приказката…
Замисляли ли сте се колко е трудно напоследък да бъдеш човек? И колко малко от така наречените хора могат да дадат, и дават, нещо от себе си… Всеки очаква да вземе, но колко познавате, които са казвали „Искам да давам, дори и да не ми отвърнат със същото…”.
Помня как на няколко пъти дори бях порицавана, заради една моя толкова искрена реакция – да се извиня…
Сега е срамно да си верен – на себе си или на другите; сега е срамно да показваш чувствата си, привързаността, любовта си; сега е срамно да си възпитан, да си искрен или просто да искаш да бъдеш максимално коректен, спрямо хората, които те заобикалят…
И всеки живее сам, за себе си, затворен в своя собствен затвор от страхове и предразсъдъци.. И всеки е толкова самотен… Погледнете в очите на хората около вас – в автобуса, в училище, на работа, у дома… Самотата сякаш извира от тях... Всеки копнее за капчица любов, но и се страхува от нея, сякаш тя ще го нарани толкова силно, че той никога няма да може да преодолее липсата й… болката… И отново се затваря и отново предпочита да бъде самотен… Дали сам, или за предпочитане с поредния човек, с когото секса е „окей”, но не се чувства толкова обвързан… Странно е как някои може да нарича този затвор - „свобода”...
Не мога да лъжа, че и аз, като всички останали, изпитвам, и съм изпитвала, този страх и познавам ледените му пипала, както и чувството, когато обгърнат сърцето ти.. „О, да… Хубаво е... Студено… Тихо…. Нищо не чувствам”… Мисля, че чак сега осъзнавам какво е имал предвид Андерсен с неговата Снежна кралица и милия Кай, с, обгърнатото му в лед, сърце… Честно казано, предпочитам да съм като ГердаJ
Защото винаги съм се питала за какво (ще) живея, ако не давам любов? Какъв е смисъла да прекарам някакви години на тази планета без да съм й дала нищичко от себе си…? Да съществувам като паразит – да дишам въздуха й, да замърсявам природата й, да взема каквото мога от себеподобните си, без дори да се замисля как ще се почувстват и как ще им се отразят постъпките ми..
Ние, българите, пък и хората като цяло, се нуждаем от обич - болезнено, доколкото виждам… И не знам защо не казваме по-често на децата си, на сестрите и братятата си, на родителите си, на приятелите, на любимите, колко много ги обичаме… Обичта лекува, освобождава сърцето, прави ни щастливи и не е толкова страшна… Никак дажеJ
Затова подарете усмивка, подарете прегръдка и (по)казвайте по-честичко на близките си, че ги обичате… Колкото и да бързате, колкото и да сте заети.. Намерете мъничко времеJ Изискват се секунди… Дори и да не ви отвърнат със същото… А ако ви отвърнат, значи сте ги научили на нещо хубаво… Да дават любовJ
Не им позволявайте да забравят какво е…
Разтопете сърцата имJ Като Герда от приказката…
Гара Неизвестна
Сърцето ми в края на
Тази уличка замря
И смълчаното небе,
планетите, звездите не
ме изпускаха от поглед
Дърветата разлюлени
от вятъра ми шепнеха
Да продължа напред
А пред взора ми врата
Ме молеше да я отворя
Дали отново щях да се
… събудя?
Нощта бе топла, нежна. Може би утре щеше да завали, но сега времето беше спокойно и меко; наоколо не се мяркаше никой, нямаше жива душа; кучетата също спяха – никъде не се чуваше лаенето им, нито пък стъпките на съмнителните типове, бродещи навън по това време.
Тя се запъти към кварталното кафене. Естествено, то беше затворено, но до него се намираше градинката с детските катерушки. Хелена вървеше бавно; знаеше, че е сама, че никой не я чака у дома, че няма защо да бърза, а и нощта беше така красива.
Имаше нужда от някого...
- Мила - тихо промълви гласът в съзнанието й.
Тя се озърна наоколо, макар и да знаеше, че гласът... Той...
- Мила... - шепотът му бе любвеобилен като нежна прегръдка.
Тя се залюля силно на люлката - толкова силно; чувстваше се сякаш всеки момент ще полети в небето, ще се слее със звездите, с нощта... Тя затвори очи.
Ръцете му бяха в косите й, милваха страните й, докосваха шията й. Не виждаше очите му, но знаеше, че са топли, че са меки, че я гледат с желание...
Вятърът свистеше покрай ушите й. Затворила очи, с треперещо сърце тя не спираше да се люлее... Желаеше го... Копнееше...
Дали той знаеше какво изпитва тя? Дали можеше да разбере самотата й, радостта, най-нежните й крехки блянове...?
Тя изстена тихо. Обичаше да чувства дъхът му в косите си, топлината на тялото му... Обви ръце около него и го притисна до себе си... Така силно го желаеше...
Беше прошепнала нещо....
Дългите светлини на фаровете заслепиха очите й. Някой от съседите се прибираше...
Сърцето й биеше лудо, диво, неистово... Какво бе казала преди малко? Къде беше Той...? Какво бе станало?
В очите й проблесна сълза. Тя ги стисна силно... Избърса я... После сложи ръка на гърдите си - там където бе усетила неговата.
Дали той бе усетил какво му шепнеше сърцето й?
Люлката бавно спря...
Хелена стана от нея и побърза да се прибере във входа. Презираше пустотата на празния асансьор, дрънченето на ключовете, тъмнината на коридора... Ала домът й - собственият й дом - нямаше нищо по-сигурно от убежището му. Макар и празен, той бе нейната сигурност - спокойствието й.
Не след дълго тя се приготви за сън. Изкъпа се, облече си чисто ново бельо и мека удобна тениска; изсуши косата си и се мушна под мекото юрганче. Положи ръка под бузата си, сви се и затвори очи...
Утре....
Утре беше на работа. Утре щеше да завали дъжд, така бяха казали в прогнозата... Утре... Може би...
На сутринта се събуди рязко, изведнъж. Разтреперана, тя скочи от леглото и се опита да се успокои...
Сърцето й препускаше лудо, а тялото й...
То изгаряше от целувките му...
Чувстваше се жива. Сърцето й мокро от току-що взетата баня си тананикаше доволно и подскачаше лудо в ритъма на песента.
Къде ли щеше да я отведе този път?
Заслушана в музиката, Хелена се облече бързичко, изтича до хладилника в кухнята, сипа си чаша мляко и сложи една от вчерашните кифли в микровълновата. После застана пред отворения прозорец, докато закуската се стопли, разбърка с пръсти мокрите си коси, затвори очи и остави утринния ветрец да гали лицето й. Навън току-що се бе развиделило, а и не бе изпуснала Първият сутрешен автобус. Тя …
Раницата й я чакаше до вратата… Снощи, подтиквана от Сънищата, Хелена бе опаковала багажа си. Трябваше да замине, трябваше да хване …
… от улицата се чу силно бучене: мотор на голямо превозно средство. Дали това не бе?...
Първият сутрешен автобус.
Изпусна го. Сега се налагаше да чака втория… А дотогава щеше да има достатъчно време да размисли, да премисли ситуацията и въобще всичко случващо се напоследък.
Вярно, вторият сутрешен автобус не беше като първия, в никакъв случай. Не беше нито толкова бърз, нито толкова хубав, но нали най-важното сега бе да замине. Раницата й я чакаше приготвена - там в антрето, до вратата на гардероба.
Един мъж може би я обичаше. Привличаше я донякъде, понякога дори успяваше да задържи вниманието й, но… Тя така и не се осмели да пристъпи границата на сдържаното, прилично и възпитано, културно държание. Не виждаше смисъл.
Сънищата…
Имаше и друг мъж, там в сънищата й. Тя не знаеше дали му принадлежи, не познаваше дори лицето му, но някаква неудържима сила я привличаше към него по-силно отколкото към всеки друг…
Неизвестността…?
Хелена бе спокойна жена. През по-голямата част от времето дори можеше да се нарече и уравновесена. Беше от „тихите води”. Кротка и скромна. Плаха, понякога срамежлива, мила, приветлива и добре възпитана. Такова впечатление оставяше в хората. Умееше да се приспособява, но и бе много трудно да се вмести в кръга на малките затворени общества – никога не се чувстваше на място сред многото хора. Знаеше, че всичко бе въпрос на практика. Винаги бе въпрос на практика и… капчица желание. Ала може би нямаше такова - винаги бе смятала /знаеше!/, че се нуждае от рутина в живота си. От нещо сигурно, трайно, спокойно, умерено, но …
…неизвестността…
Тя я държеше в обятията си и не я пускаше. Объркваше я.
Последният път се бяха скарали. В съня. Тогава се бе почувствала сякаш го познаваше от години, сякаш бяха заедно от години, ала недоразумението… Въпреки всичко, то бе успяло да остави малка празнина в сърцето й.
Той се държеше така, сякаш тя му принадлежеше, сякаш бе убеден, че тя бе негова, само негова… Това я бе подразнило. А дали не беше прав? Може би…
Кафето й горчеше. Искаше й се да запали цигара, като в доброто старо време, да издиша дима с въздишка и да не мисли за нищо. Дори и за него не искаше да си спомня, ала въпреки това…
Тя стана, отиде до малката масичка и телефона, вдигна слушалката и набра познат номер.
- Да? – дочу мек и приветлив, спокоен мъжки глас.
- Здравей – поздрави го нежно тя.
- Охо – развеселен промълви той. – Как си? Къде си…? Какво става с теб?
- Ще пътувам… - отвърна му тя, а в гласът й се долавяше лека тъга.
- Къде заминаваш? – тихо я попита той. Звучеше разочарован, сякаш я губеше, сякаш тя си отиваше завинаги. Тя отново щеше да се изплъзне, щеше да последва мечтите си.
- Не знам. Ще го търся…
- Искаш ли да се видим преди това?
- Бих искала, но трябва да вървя. Ще ми липсваш…
Тя затвори. Беше му се обадила само, за да усети любовта в гласа му… Любов, която усещаше отдавна, сякаш той беше едно от малкото сигурни неща в живота й. Винаги беше там. Дори и когато го нямаше. Винаги. Дали?
Почувства се ужасно. Като егоистка и използвачка, но и изведнъж се запита защо въобще бе сигурна, че той я обича толкова, колкото твърдеше… Все пак, той наистина не винаги беше до нея… Много често просто го нямаше, само думите му твърдяха обратното…
Следвай сърцето си… - твърдеше собственото й съзнание; подсказваше разумът й.
Раницата. Къде ли щеше да я отведе този път? Къде ли щеше да я отведе музиката на сърцето й.
Тя въздъхна дълбоко, почти отчаяно, изморено. Напоследък в Сънищата… напоследък нещо липсваше…
От два дни не бе сънувала нищо. Или… почти нищо, ако трябваше да бъде точна.
Как се бе случило, тя сама не знаеше, но така и не бе успяла да се качи нито на първия, нито на втория сутрешен автобус, а за обедните и вечерните – за тях и дума не можеше да става. Те, чисто и просто, бяха практически невъзможни.
Събрала значителен по своето количество и сивота слой прах, раницата продължаваше да я чака тихичко в коридора,.
Хелена я погледна тъжно. Горката й раница. Май не за пръв път й се случваше.
Последните няколко дни се бе посветила изцяло на приятелите си и бе забравила за нея. Хубаво беше, че имаше много приятели. Искаше й се да се разкъса между тях. Искаше й се да им се отдаде докрай; само и само, за да не остане за него; само, за да не мисли за него. Понякога той се появяваше в мислите й, присъстваше там, но само това, нищо повече.
Сънищата – самите те вече липсваха…
Дали това не бе краят…? Цялото й същество се противеше… Не можеше всичко да завърши така! Не беше честно! Той й бе обещал, че ще я намери! Но как?
Поредният сутрешен автобус си замина…
Тя го гледаше от прозореца и вече не беше толкова сигурна, че трябва да се качи на този автобус, че трябва да замине.
При това, накъде?
Далеч…
Къде?
Към неизвестното…
Очите й се затваряха за сън; изведнъж се бе почувствала толкова празна, изморена и отпаднала. Тя се отдръпна от прозореца, с бавни стъпки се отправи към стаята си, оглеждайки с празен поглед всичко наоколо – познатите до болка мебели, скърцащия паркет, любимите й вещи. Всичко бе толкова еднакво.
Трябва да направя нещо. Трябва да променя живота си.
Тя се озова край леглото си. Мекото, удобно прекрасно легълце. С блажена прозявка, тя положи глава на възглавницата си, намести се хубаво, зави се с мекото си, синьо одеало, затвори очи и неусетно прошепна:
- Мило, там ли си? Липсваш ми, толкова много ми липсваш…
Тя въздъхна, прокара пръсти през разрошената си черна коса, разбърка я и притисна с длани слепоочията си. Трябваше да се опита се да си припомни съня. Защо постоянно забравяше?
Кафе-машината спря да бръмчи. Кафето й беше готово… Пиеше го с лъжичка захар, две или три; понякога с течна сметанка, ако имаше такава в хладилника… Тя стана, протегна се срещу прозореца и блестящото в него сутрешно слънце. Наслади се на живителната му топлина, постоя така мъничко, после се обърна към барплота в малката кухничка, взе любимата си чаша (с мечетата с нежни сърца) и си наля голяяма доза черно, благоуханно кафе. Помириса го, затвори очи и въздъхна. Все пак, като цяло, животът й беше хубав. Тя се усмихна…
Там някъде…
- Ела до мен! – каза му тя.
Той я погледна учудено. Дали и тя не беше като него. Може би искаше нещо, може би не биваше да отива при нея, ала усмивката й бе толкова искрена и приветлива, че той не можа да се стърпи.
Седна на каменното стъпало до къщата. Облегна се на бежовата й стена, сложи раницата в краката си и погледна към момичето. Тя отново му се усмихна, а той посочи с очи към групичката младежи, събрала се недалеч, въздъхна и промълви.
- Нали знаеш, те не ме обичат…
Тя се вгледа в сините му очи, в кръглото му угрижено лице и в този момент можеше да се закълне, че за пръв път, откакто се бе озовала на това място, се чувстваше сигурна.
- Я ме погледни – прошепна тихо тя. – Аз съм чужденка. Дори нямам документи за самоличност. Имам само шест лева в джоба си и с тях смятам да си купя цигари.
Той извади смачкана кутия Marlboro, измъкна последните две цигари, запали ги и й подаде едната. Без да се поколебае, тя взе цигарата, дръпна си от нея, задържа дима и блажено издиша:
- Боже, невероятно е. Кажи ми, какво по-хубаво от това двама окаяници като нас да си седят така съвсем безделно и да си пушат в центъра на…, на… - тя се замисли и се огледа наоколо. Мястото й изглеждаше познато, сякаш го беше виждала някъде, някога…
- Да, страхотна двойка сме – засмя се пепеляворусият младеж. – И все пак онези ме притесняват – добави той, без да откъсва очи от групичката.
- Бъди спокоен и ние ги притесняваме. Нима не го усещаш? – намигна му закачливо тя и разроши къдриците му. – Не мисли за тях. Как се казваш?
- Щефан, а ти?
- Хелена, но предпочитам да ми казват Éлени. Нали разбираш – сконфузи се тя, - не си харесвам особено името.
- Да, макар че името ти не е никак лошо – усмихна се той. – Колко още ще останем тук? Да знаеш, че след малко съм канен на купон в едни приятели, живеещи наблизо.
- Ако искаш тръгвай. Не си длъжен да стоиш с мен.
- Не, не се притеснявай. Ще постоя още малко. Има време.
Тя сви рамене и се загледа в кубинките си. Започна да оправя връзките им, да оглежда малките буболечки, щъкащи по каменните плочки пред къщата.
- Éлени…
Тя усети ръката му на рамото си и извърна глава, за да го погледне.
- Какво има? – думите й бяха пропити с недоверие, но в тях се долавяше и искрена загриженост.
- Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Искаш ли?
Разбира се, че искаше…
- Ще си помисля – прошепна уж разсеяно тя и отново се загледа в мравчиците, гонещи се около краката й. От време на време трябваше да повдигне кубинката си, за да им направи път и да не ги смачка случайно, когато се шмугваха под подметките й. Ръката му още беше на рамото й.
- Сетих се! – извика тя изведнъж и извади Щефан от унеса на обърканите му, отнесени мисли.
- Какво се сети?
- Ние сме в Прага, нали? – попита развълнувано тя.
- Да, в Прага сме…
Тя го прекъсна и посочи с пръст в далечината.
- Онази планина там - спомних си, че съм я виждала. Позната ми е. Можеш ли да си представиш!? – тя се обърна и лицето й се озова на сантиметри от неговото. Трябваше само да … - Можеш ли да си представиш… - зашепна тя, без да сваля очи от неговите, - трябва само да тръгнеш по нея, да вървиш дълго, дълго и ще се озовеш в …
Сама не чуваше собствения си глас, сякаш се намираше на милиони километри далеч оттук. Хелена затвори очи. Имаше чувството, че усеща топлия му дъх, мекотата на устните му. Едва не измърка от удоволствие, когато… той сграбчи раницата си и стана! „Какво-о…?!”, – възпротиви се съзнанието й. Това въобще не беше честно, никак дори. Целуна ли я или само така й се беше сторило?
- Хайде, да вървим! – с най-равния си и спокоен глас „нареди” той.
Тя го погледна с леко намусено, леко скептично-разочаровано изражение, после се изправи. Докато мяташе мешката на гърба си, отново загледана в чистите каменни плочки на тротоара пред къщата, Хелена промълви:
- Бях започнала да ти казвам, че ако тръгнеш по тази планина можеш да стигнеш до родината ми…
- Да, знам. Ти го каза, не помниш ли?
- Казах ли го? – сбърчила чело, недоверчиво попита тя. – Е, очевидно не съм на себе си. Извинявай…
- Няма нищо – усмихна се той и я прегърна през рамо.
Макар и да се страхуваше, тя се осмели за пореден път да надзърне в очите му. Трябваше да вдигне поглед, за да го стори – Щефан беше висок… Беше и добре сложен. Изглеждаше на около двадесет и пет, а така прегърнал я, с това миловидно кръгло лице и добродушна усмивка, изглеждаше като нейният снажен и силен батко. Беше прекрасно, че не бяха брат и сестра, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че винаги бе мечтала за такъв брат… или по-скоро приятел… повече от приятел…
- Хайде, да вървим – подкани я той.
- Да, да. Тръгваме! – усмихна се тя.
Свиха в една малка уличка зад къщата. Хвърлиха последен поглед към групичката „притеснителни” младежи, после поеха нагоре по стръмнината на една тясна, павирана пресечка, която извеждаше в подножието на планината. Не бяха изминали и триста-четиристотин метра, когато Щефан спря. Хелена се огледа наоколо – от едната страна на уличката се намираха няколко стари, триетажни сгради със сива поопадала мазилка, а от другата страна се простираше огромен двор с висока дървена ограда. Бяха спрели точно пред портата му – внушителна, двукрилна, с прекрасна дърворезба… Зад нея се виждаше последният етаж на къщата с червено покривче и бели стени. Прозорците светеха; наоколо се носеше силна музика - купонът…
- Щефан? – прошепна тихо и сякаш разтревожено Хелена.
- Какво има, Éлени? – нежно попита той. – Нещо в къщата ли те притеснява? - момичето се оглеждаше, въртеше се наоколо учудено и не казваше нищо, изведнъж хвана ръцете му и впери очи в неговите.
- Нещо в къщата ли? – опитваше се да отгатне той. – Това е домът на най-добрия ми приятел. Днес е рожденик. Ще си прекараме страхотно, ще видиш, Ели!
Той я прегърна, притисна я силно към себе си. Изведнъж го побиха тръпки. Сякаш нещо странно витаеше из въздуха, сякаш… Усещаше го, но не можеше да разбере какво е… Не искаше да пуска Хелена от обятията си; толкова отдавна никой не бе имал нужда от него.
- Мила… – промълви той.
Тя се сепна от гласа му. Този глас…
- Мила…
Уханието му… Това мило усещане, прегръдката му…
- Щефан – прошепна името му тя. – Това е дежа-ву… Тук става нещо особено. Не знам какво, но познавам тази улица. Била съм тук и преди, тази къща…
Той милваше косата й нежно, успокоително. Не мислеше за нищо; не чувстваше нищо, освен топлината й, освен тях двамата заедно. Тук и сега…
- Успокой се. Ти нали спомена, че си идвала в Прага и преди. Може би си минавала по тази уличка, може би си виждала къщата. Все пак позна планината и …
Хелена зарови очи в пуловера му, притисна се до сърцето му и го целуна. Наоколо се бе стъмнило…
- Ти не разбираш… - прошепна едва чуто тя.
Той се отдръпна леко, обхвана с длани лицето й и се вгледа в очите й. Колко дълбоки, и все пак сини... Колко разтревожени бяха, колко красиви…
Красива… До преди малко му се струваше някак обикновена, семпла. Дори грозновата, ала той бе съзрял нещо в душата й. Нещо, което само за миг промени всичко. Нещо познато. Нещо… Той се наведе и целуна челото й, очите…
- Мила… – отново прошепна той.
- Трябва да си купя цигари… - чу далечният й глас той.
…и изведнъж…
Какво бе станало преди малко!? Беше едва привечер… не беше нощ, звездите още не бяха изгрели на небето. Слънцето не беше залязло съвсем…
- Откъде мога да си купя?
- От заведението на отсрещния тротоар. В него често се събират студентите от местния университет. Аз ще вървя на купона – неловко промълви той и пусна ръцете й. – Ти ще дойдеш, нали? – каза той, докато посягаше да натисне звънеца.
- Да, разбира се, че ще дойда. За миг помислих, че си променил мнението си и вече не искаш да сме заедно на рождения ден.
- Не, не съм променял мнението си – смотолеви набързо Щефан.
Вратата се отвори.
- До после – промълви той, пристъпи в двора на къщата и затвори дървената порта след себе си.
Хелена се запъти към заведението.
Странно… То не й беше познато. Вече не беше и толкова сигурна, че е виждала къщата на рожденика. Вратата на заведението се отвори и от нея изскочи развеселена двойка, момче и момиче. Éлени задържа вратата и влезе вътре. Кафенето беше задимено и шумно, голямо – с много маси и дълъг бар, а зад него – привлекателна дама и момче с бяла престилка. Момичето четеше книга, а момчето бършеше с хавлиена кърпа мокрите, току-що измити чаши и ги редеше на рафтовете зад бара.
Хелена се прокашля. Всички студенти в заведението замлъкнаха и впериха погледите си в нея.
„Слон в стъкларски магазин. С кубинки и мешка … и ще желае…”
- Кутия Marlboro – продължи мисълта си на глас Хелена.
- Ха-ха – изсмя се момчето с бялата престилка. – Сбъркала си адреса. Тука нямаме Marlboro.
Момичето вдигна очите си от книгата и попита:
- Какво? Цигари ли искаш?
Тя беше барманка. Тя… колко приличаше на една певица - поп-певица. Пееше в една група. Как ли се казваше групата? Не си спомняше името. Беше свързано с пера, писалки. Родна група… Барманка с кафеви очи, мечтаеща за памукови облаци…
- Ехо, цигари ли искаш? – надменно и с отегчение попита тя.
- Да, искам кутия Marlboro. Мисля, че ги виждам ей-там… - тросна се Éлени и посочи към изложените цигари.
Този път трима от студентите също се разсмяха. Гледаха я и клатеха глави, сякаш й казваха: „Ти си луда!”.
- По дяволите! Какво ми има!? Защо се смеете? – развика се Хелена. – Не знам какви други цигари да си купя. За пръв път виждам тези, които продавате.
Барманката сви рамене.
- Може ли от онези с бяло-червената кутия, дето приличат на ‘Boro?
- Да, и това не са ‘Boro. ML са.
- За пръв път ги чувам, но ще ги взема. Хубави ли са.
Барманката отново сви рамене.
- Стават – измънка тя.
Хелена посегна към джоба си. Момчето, което бършеше чашите, продължаваше да се хихика, а другите студенти се върнаха към пържените картофки и бирата, пушенето и веселите си разговори. Памуковите облаци – барманката с кафевите очи – приглаждаше омачканата си, къса рокля. Хелена й подаде шестте лева:
- Само това имам. Дали ще стигнат?
- Миличка - погледна я налудничаво момичето, – виж сега… Нали знаеш, че е трябвало да обмениш парите си на границата. Тук никой не работи с тях.
- Да, знам, ъ-ъ …ако потърся change бюро дали ще ми обменят шестте лева? – угрижено попита Éлени.
- Може би. Знае ли човек? – подсмихна се момичето с привлекателните черти.
Хелена се ядоса. Сграбчи „облачето” за панделката, пришита отпред на шарената му надиплена къса рокля, дръпна го към себе си и процеди през зъби:
- Не! Ти виж какво, миличка! Въобще, ама въобще, не съм преминавала границата, ясно ли ти е!? Сънувам… Разбираш ли!? СЪ-НУ-ВАМ!!! В момента съм си в нас и спя, така че, ако обичаш, дай ми ги тия цигари. Така и така не съм тук…
- Да, добре. Но дали е редно?
- Никой не ни забелязва, разбираш ли? Ние не сме истински на това място. Въобще не сме тук....
Облачето се огледа уплашено наоколо и наистина… сякаш и двете бяха станали невидими за околните.
Хелена грабна подадената й кутия, отвори я и нервно запали цигара.
- Да те почерпя една? – предложи на барманката.
Ала барманката я нямаше. Беше останала в заведението…
…а Хелена?…
Хелена звънеше на вратата на къщата. Кога бе напуснала бара, кога бе минала през външната, дърврезбована порта, когато бе прекосила двора до бялата вила – съвсем не помнеше… Входната врата се отвори и от нея се показа леко замаяно, симпатично русокосо момиче.
- Здравей – поздрави я Хелена. – Щефан тук ли е? – реши да я попита за по-сигурно.
Едва сега осъзна, че нищо от случващото се не бе истина. Припомни си как бе легнала вечерта, как бе гледала филм и как изведнъж се бе озовала тук, в тази страна. В Прага, макар и не истинската… Въпреки всичко, не се чувстваше по-различно от друг път, чувстваше се реална, съвсем реална. Знаеше, че утре ще седне с приятелите си на чашка кафе и ще им разкаже как се бе озовала в две реалности едновременно.
- Да, тук е – отвърна след кратко мълчание блондинката. - Последно беше горе. На балкона. Говореше ни нещо за звездите. Сигурно здравата се е напушил…
- Може ли да го видя? – попита от любезност Хелена.
- Разбира се, влез – отвърна момичето и отстъпи навътре, за да направи място на новата гостенка.
Хелена се втурна по коридорите, проправи си път през тълпата от подпийнали младежи, прекоси стаите, през едно взе стъпалата до втория етаж и се затича към балкона. Наистина познаваше тази къща.
Щефан стоеше сам на терасата… Облян в лунна светлина, той изглеждаше някак променен, по-различен - възмъжал, по-силен, обаятелен…
Хелена се погледна учудена. От старите й дрехи, от момичето, от дивата тийнейджърка не беше останала и следа – нямаше ги скъсаните до коленете дънки, изподрасканите, ожулени кубинки, развлечената блуза, мешката…
На верандата, под черното небе и звездите, стоеше висока, спретнато облечена, макар и не по последна мода, жена и наблюдаваше вече порасналото си момче - мъжът, в когото знаеше, че е влюбена.
Тя се приближи, застана зад него и го прегърна нежно. Сега вече беше сигурна. Беше спокойна. Това бе Той. Наистина беше Той. Познаваше излъчването му…
- Мило… - с обич прошепна Хелена.
Щефан положи длани върху ръцете й, погали ги, после се обърна към нея. Бавно я притисна я до себе си; зацелува косите й, челото й, страните й… Накрая допря устните си до нейните, помилва ги с език, разтвори ги нежно и двамата дълго не спряха да се целуват… Бяха опиянени, бяха … Знаеха…
Двамата се любиха дълго в една от стаите на къщата. Телата им се милваха, галеха се едно в друго… Ръцете им, пръстите им се докосваха. Устните им не се разделяха. Копнееха се, жадуваха…
Когато страстта им поутихна и Хелена спокойно отпусна глава на гърдите му, Щефан промълви:
- Éлени - любвеобилно я притисна към себе си той, - значи все пак, през цялото това време, си била ти…
- Обичам те – целуна го тя. – От толкова време искам да ти го кажа.
- Ти ми го казваше, мила. Почти всяка нощ.
- О… - учуди се Хелена, после се усмихна сконфузено и изчерви. – Значи знаеш, че…, че… Не знам как да се изразя. Ох… - въздъхна отчаяно тя и отпусна глава на гърдите му. Сега се чувстваше съвсем истинска и реална, повече от всякога.
- Че и двамата сънуваме ли? - той придърпа завивката нагоре, зави голите й рамене и целуна нослето й. – Усетих го преди малко, докато бях на балкона с приятелите ми и гледахме звездите. Май ги уплаших с приказките си, толкова бях объркан.
Хелена се засмя.
- И на мен ми се случи нещо подобно. В бара.
- Ще ми разкажеш ли? – попита я развеселен той, докато обхождаше с показалец бузите й, отместваше кичурите коса, падащи върху страните й.
- Някой друг път. Не сега… - помълча за миг Éлени, после добави: - Може ли да те питам нещо – не ти ли е тъжно заради всичко, което се случва с нас така, по този начин? Не се ли страхуваш, че един ден всичко ще си отиде, че чудото няма да се повтори…
- Да си призная, нямах време да мисля за това. Не исках да мисля. Единственото, което исках бе да те видя отново. Чаках да се върнеш от онзи бар и да те прегърна. Важното е, че сега си тук и сме заедно, нали? Вече е по-различно от преди, Ели, не мислиш ли? Вече знаем кои сме. Сега мога да ти кажа, че те обичам и да видя усмивката ти…
Хелена го целуна нежно. Искаше да го почувства отново и отново, искаше да му се отдаде с цялото си същество, искаше да престане да мисли, че той не е истински, че тя самата не е истинска… Искаше й се да бъдат щастливи. Напълно щастливи, ала това беше невъзможно…
… не и така, не и по този начин…
Знаеше, че все някога ще се събудят, че един ден всичко щеше да свърши. Може би той беше прав; може би не трябваше да мислят за това…
- Обичам те – прошепна Хелена.
Отговорът, признанието, долетя от устните му като ехо и както всяка нощ двамата потънаха блажено в обятията си. Отново бяха заедно. Този път бяха открили спокойствието и нямаше да се страхуват от нищо. Този път беше различно…
…различно, както никога досега…
Сърцето ми в края на
Тази уличка замря
И смълчаното небе,
планетите, звездите не
ме изпускаха от поглед
Дърветата разлюлени
от вятъра ми шепнеха
Да продължа напред
А пред взора ми врата
Ме молеше да я отворя
Дали отново щях да се
… събудя?
Нощта бе топла, нежна. Може би утре щеше да завали, но сега времето беше спокойно и меко; наоколо не се мяркаше никой, нямаше жива душа; кучетата също спяха – никъде не се чуваше лаенето им, нито пък стъпките на съмнителните типове, бродещи навън по това време.
Тя се запъти към кварталното кафене. Естествено, то беше затворено, но до него се намираше градинката с детските катерушки. Хелена вървеше бавно; знаеше, че е сама, че никой не я чака у дома, че няма защо да бърза, а и нощта беше така красива.
Имаше нужда от някого...
- Мила - тихо промълви гласът в съзнанието й.
Тя се озърна наоколо, макар и да знаеше, че гласът... Той...
- Мила... - шепотът му бе любвеобилен като нежна прегръдка.
Тя се залюля силно на люлката - толкова силно; чувстваше се сякаш всеки момент ще полети в небето, ще се слее със звездите, с нощта... Тя затвори очи.
Ръцете му бяха в косите й, милваха страните й, докосваха шията й. Не виждаше очите му, но знаеше, че са топли, че са меки, че я гледат с желание...
Вятърът свистеше покрай ушите й. Затворила очи, с треперещо сърце тя не спираше да се люлее... Желаеше го... Копнееше...
Дали той знаеше какво изпитва тя? Дали можеше да разбере самотата й, радостта, най-нежните й крехки блянове...?
Тя изстена тихо. Обичаше да чувства дъхът му в косите си, топлината на тялото му... Обви ръце около него и го притисна до себе си... Така силно го желаеше...
Беше прошепнала нещо....
Дългите светлини на фаровете заслепиха очите й. Някой от съседите се прибираше...
Сърцето й биеше лудо, диво, неистово... Какво бе казала преди малко? Къде беше Той...? Какво бе станало?
В очите й проблесна сълза. Тя ги стисна силно... Избърса я... После сложи ръка на гърдите си - там където бе усетила неговата.
Дали той бе усетил какво му шепнеше сърцето й?
Люлката бавно спря...
Хелена стана от нея и побърза да се прибере във входа. Презираше пустотата на празния асансьор, дрънченето на ключовете, тъмнината на коридора... Ала домът й - собственият й дом - нямаше нищо по-сигурно от убежището му. Макар и празен, той бе нейната сигурност - спокойствието й.
Не след дълго тя се приготви за сън. Изкъпа се, облече си чисто ново бельо и мека удобна тениска; изсуши косата си и се мушна под мекото юрганче. Положи ръка под бузата си, сви се и затвори очи...
Утре....
Утре беше на работа. Утре щеше да завали дъжд, така бяха казали в прогнозата... Утре... Може би...
На сутринта се събуди рязко, изведнъж. Разтреперана, тя скочи от леглото и се опита да се успокои...
Сърцето й препускаше лудо, а тялото й...
То изгаряше от целувките му...
Чувстваше се жива. Сърцето й мокро от току-що взетата баня си тананикаше доволно и подскачаше лудо в ритъма на песента.
Къде ли щеше да я отведе този път?
Заслушана в музиката, Хелена се облече бързичко, изтича до хладилника в кухнята, сипа си чаша мляко и сложи една от вчерашните кифли в микровълновата. После застана пред отворения прозорец, докато закуската се стопли, разбърка с пръсти мокрите си коси, затвори очи и остави утринния ветрец да гали лицето й. Навън току-що се бе развиделило, а и не бе изпуснала Първият сутрешен автобус. Тя …
Раницата й я чакаше до вратата… Снощи, подтиквана от Сънищата, Хелена бе опаковала багажа си. Трябваше да замине, трябваше да хване …
… от улицата се чу силно бучене: мотор на голямо превозно средство. Дали това не бе?...
Първият сутрешен автобус.
Изпусна го. Сега се налагаше да чака втория… А дотогава щеше да има достатъчно време да размисли, да премисли ситуацията и въобще всичко случващо се напоследък.
Вярно, вторият сутрешен автобус не беше като първия, в никакъв случай. Не беше нито толкова бърз, нито толкова хубав, но нали най-важното сега бе да замине. Раницата й я чакаше приготвена - там в антрето, до вратата на гардероба.
Един мъж може би я обичаше. Привличаше я донякъде, понякога дори успяваше да задържи вниманието й, но… Тя така и не се осмели да пристъпи границата на сдържаното, прилично и възпитано, културно държание. Не виждаше смисъл.
Сънищата…
Имаше и друг мъж, там в сънищата й. Тя не знаеше дали му принадлежи, не познаваше дори лицето му, но някаква неудържима сила я привличаше към него по-силно отколкото към всеки друг…
Неизвестността…?
Хелена бе спокойна жена. През по-голямата част от времето дори можеше да се нарече и уравновесена. Беше от „тихите води”. Кротка и скромна. Плаха, понякога срамежлива, мила, приветлива и добре възпитана. Такова впечатление оставяше в хората. Умееше да се приспособява, но и бе много трудно да се вмести в кръга на малките затворени общества – никога не се чувстваше на място сред многото хора. Знаеше, че всичко бе въпрос на практика. Винаги бе въпрос на практика и… капчица желание. Ала може би нямаше такова - винаги бе смятала /знаеше!/, че се нуждае от рутина в живота си. От нещо сигурно, трайно, спокойно, умерено, но …
…неизвестността…
Тя я държеше в обятията си и не я пускаше. Объркваше я.
Последният път се бяха скарали. В съня. Тогава се бе почувствала сякаш го познаваше от години, сякаш бяха заедно от години, ала недоразумението… Въпреки всичко, то бе успяло да остави малка празнина в сърцето й.
Той се държеше така, сякаш тя му принадлежеше, сякаш бе убеден, че тя бе негова, само негова… Това я бе подразнило. А дали не беше прав? Може би…
Кафето й горчеше. Искаше й се да запали цигара, като в доброто старо време, да издиша дима с въздишка и да не мисли за нищо. Дори и за него не искаше да си спомня, ала въпреки това…
Тя стана, отиде до малката масичка и телефона, вдигна слушалката и набра познат номер.
- Да? – дочу мек и приветлив, спокоен мъжки глас.
- Здравей – поздрави го нежно тя.
- Охо – развеселен промълви той. – Как си? Къде си…? Какво става с теб?
- Ще пътувам… - отвърна му тя, а в гласът й се долавяше лека тъга.
- Къде заминаваш? – тихо я попита той. Звучеше разочарован, сякаш я губеше, сякаш тя си отиваше завинаги. Тя отново щеше да се изплъзне, щеше да последва мечтите си.
- Не знам. Ще го търся…
- Искаш ли да се видим преди това?
- Бих искала, но трябва да вървя. Ще ми липсваш…
Тя затвори. Беше му се обадила само, за да усети любовта в гласа му… Любов, която усещаше отдавна, сякаш той беше едно от малкото сигурни неща в живота й. Винаги беше там. Дори и когато го нямаше. Винаги. Дали?
Почувства се ужасно. Като егоистка и използвачка, но и изведнъж се запита защо въобще бе сигурна, че той я обича толкова, колкото твърдеше… Все пак, той наистина не винаги беше до нея… Много често просто го нямаше, само думите му твърдяха обратното…
Следвай сърцето си… - твърдеше собственото й съзнание; подсказваше разумът й.
Раницата. Къде ли щеше да я отведе този път? Къде ли щеше да я отведе музиката на сърцето й.
Тя въздъхна дълбоко, почти отчаяно, изморено. Напоследък в Сънищата… напоследък нещо липсваше…
От два дни не бе сънувала нищо. Или… почти нищо, ако трябваше да бъде точна.
Как се бе случило, тя сама не знаеше, но така и не бе успяла да се качи нито на първия, нито на втория сутрешен автобус, а за обедните и вечерните – за тях и дума не можеше да става. Те, чисто и просто, бяха практически невъзможни.
Събрала значителен по своето количество и сивота слой прах, раницата продължаваше да я чака тихичко в коридора,.
Хелена я погледна тъжно. Горката й раница. Май не за пръв път й се случваше.
Последните няколко дни се бе посветила изцяло на приятелите си и бе забравила за нея. Хубаво беше, че имаше много приятели. Искаше й се да се разкъса между тях. Искаше й се да им се отдаде докрай; само и само, за да не остане за него; само, за да не мисли за него. Понякога той се появяваше в мислите й, присъстваше там, но само това, нищо повече.
Сънищата – самите те вече липсваха…
Дали това не бе краят…? Цялото й същество се противеше… Не можеше всичко да завърши така! Не беше честно! Той й бе обещал, че ще я намери! Но как?
Поредният сутрешен автобус си замина…
Тя го гледаше от прозореца и вече не беше толкова сигурна, че трябва да се качи на този автобус, че трябва да замине.
При това, накъде?
Далеч…
Къде?
Към неизвестното…
Очите й се затваряха за сън; изведнъж се бе почувствала толкова празна, изморена и отпаднала. Тя се отдръпна от прозореца, с бавни стъпки се отправи към стаята си, оглеждайки с празен поглед всичко наоколо – познатите до болка мебели, скърцащия паркет, любимите й вещи. Всичко бе толкова еднакво.
Трябва да направя нещо. Трябва да променя живота си.
Тя се озова край леглото си. Мекото, удобно прекрасно легълце. С блажена прозявка, тя положи глава на възглавницата си, намести се хубаво, зави се с мекото си, синьо одеало, затвори очи и неусетно прошепна:
- Мило, там ли си? Липсваш ми, толкова много ми липсваш…
Тя въздъхна, прокара пръсти през разрошената си черна коса, разбърка я и притисна с длани слепоочията си. Трябваше да се опита се да си припомни съня. Защо постоянно забравяше?
Кафе-машината спря да бръмчи. Кафето й беше готово… Пиеше го с лъжичка захар, две или три; понякога с течна сметанка, ако имаше такава в хладилника… Тя стана, протегна се срещу прозореца и блестящото в него сутрешно слънце. Наслади се на живителната му топлина, постоя така мъничко, после се обърна към барплота в малката кухничка, взе любимата си чаша (с мечетата с нежни сърца) и си наля голяяма доза черно, благоуханно кафе. Помириса го, затвори очи и въздъхна. Все пак, като цяло, животът й беше хубав. Тя се усмихна…
Там някъде…
- Ела до мен! – каза му тя.
Той я погледна учудено. Дали и тя не беше като него. Може би искаше нещо, може би не биваше да отива при нея, ала усмивката й бе толкова искрена и приветлива, че той не можа да се стърпи.
Седна на каменното стъпало до къщата. Облегна се на бежовата й стена, сложи раницата в краката си и погледна към момичето. Тя отново му се усмихна, а той посочи с очи към групичката младежи, събрала се недалеч, въздъхна и промълви.
- Нали знаеш, те не ме обичат…
Тя се вгледа в сините му очи, в кръглото му угрижено лице и в този момент можеше да се закълне, че за пръв път, откакто се бе озовала на това място, се чувстваше сигурна.
- Я ме погледни – прошепна тихо тя. – Аз съм чужденка. Дори нямам документи за самоличност. Имам само шест лева в джоба си и с тях смятам да си купя цигари.
Той извади смачкана кутия Marlboro, измъкна последните две цигари, запали ги и й подаде едната. Без да се поколебае, тя взе цигарата, дръпна си от нея, задържа дима и блажено издиша:
- Боже, невероятно е. Кажи ми, какво по-хубаво от това двама окаяници като нас да си седят така съвсем безделно и да си пушат в центъра на…, на… - тя се замисли и се огледа наоколо. Мястото й изглеждаше познато, сякаш го беше виждала някъде, някога…
- Да, страхотна двойка сме – засмя се пепеляворусият младеж. – И все пак онези ме притесняват – добави той, без да откъсва очи от групичката.
- Бъди спокоен и ние ги притесняваме. Нима не го усещаш? – намигна му закачливо тя и разроши къдриците му. – Не мисли за тях. Как се казваш?
- Щефан, а ти?
- Хелена, но предпочитам да ми казват Éлени. Нали разбираш – сконфузи се тя, - не си харесвам особено името.
- Да, макар че името ти не е никак лошо – усмихна се той. – Колко още ще останем тук? Да знаеш, че след малко съм канен на купон в едни приятели, живеещи наблизо.
- Ако искаш тръгвай. Не си длъжен да стоиш с мен.
- Не, не се притеснявай. Ще постоя още малко. Има време.
Тя сви рамене и се загледа в кубинките си. Започна да оправя връзките им, да оглежда малките буболечки, щъкащи по каменните плочки пред къщата.
- Éлени…
Тя усети ръката му на рамото си и извърна глава, за да го погледне.
- Какво има? – думите й бяха пропити с недоверие, но в тях се долавяше и искрена загриженост.
- Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Искаш ли?
Разбира се, че искаше…
- Ще си помисля – прошепна уж разсеяно тя и отново се загледа в мравчиците, гонещи се около краката й. От време на време трябваше да повдигне кубинката си, за да им направи път и да не ги смачка случайно, когато се шмугваха под подметките й. Ръката му още беше на рамото й.
- Сетих се! – извика тя изведнъж и извади Щефан от унеса на обърканите му, отнесени мисли.
- Какво се сети?
- Ние сме в Прага, нали? – попита развълнувано тя.
- Да, в Прага сме…
Тя го прекъсна и посочи с пръст в далечината.
- Онази планина там - спомних си, че съм я виждала. Позната ми е. Можеш ли да си представиш!? – тя се обърна и лицето й се озова на сантиметри от неговото. Трябваше само да … - Можеш ли да си представиш… - зашепна тя, без да сваля очи от неговите, - трябва само да тръгнеш по нея, да вървиш дълго, дълго и ще се озовеш в …
Сама не чуваше собствения си глас, сякаш се намираше на милиони километри далеч оттук. Хелена затвори очи. Имаше чувството, че усеща топлия му дъх, мекотата на устните му. Едва не измърка от удоволствие, когато… той сграбчи раницата си и стана! „Какво-о…?!”, – възпротиви се съзнанието й. Това въобще не беше честно, никак дори. Целуна ли я или само така й се беше сторило?
- Хайде, да вървим! – с най-равния си и спокоен глас „нареди” той.
Тя го погледна с леко намусено, леко скептично-разочаровано изражение, после се изправи. Докато мяташе мешката на гърба си, отново загледана в чистите каменни плочки на тротоара пред къщата, Хелена промълви:
- Бях започнала да ти казвам, че ако тръгнеш по тази планина можеш да стигнеш до родината ми…
- Да, знам. Ти го каза, не помниш ли?
- Казах ли го? – сбърчила чело, недоверчиво попита тя. – Е, очевидно не съм на себе си. Извинявай…
- Няма нищо – усмихна се той и я прегърна през рамо.
Макар и да се страхуваше, тя се осмели за пореден път да надзърне в очите му. Трябваше да вдигне поглед, за да го стори – Щефан беше висок… Беше и добре сложен. Изглеждаше на около двадесет и пет, а така прегърнал я, с това миловидно кръгло лице и добродушна усмивка, изглеждаше като нейният снажен и силен батко. Беше прекрасно, че не бяха брат и сестра, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че винаги бе мечтала за такъв брат… или по-скоро приятел… повече от приятел…
- Хайде, да вървим – подкани я той.
- Да, да. Тръгваме! – усмихна се тя.
Свиха в една малка уличка зад къщата. Хвърлиха последен поглед към групичката „притеснителни” младежи, после поеха нагоре по стръмнината на една тясна, павирана пресечка, която извеждаше в подножието на планината. Не бяха изминали и триста-четиристотин метра, когато Щефан спря. Хелена се огледа наоколо – от едната страна на уличката се намираха няколко стари, триетажни сгради със сива поопадала мазилка, а от другата страна се простираше огромен двор с висока дървена ограда. Бяха спрели точно пред портата му – внушителна, двукрилна, с прекрасна дърворезба… Зад нея се виждаше последният етаж на къщата с червено покривче и бели стени. Прозорците светеха; наоколо се носеше силна музика - купонът…
- Щефан? – прошепна тихо и сякаш разтревожено Хелена.
- Какво има, Éлени? – нежно попита той. – Нещо в къщата ли те притеснява? - момичето се оглеждаше, въртеше се наоколо учудено и не казваше нищо, изведнъж хвана ръцете му и впери очи в неговите.
- Нещо в къщата ли? – опитваше се да отгатне той. – Това е домът на най-добрия ми приятел. Днес е рожденик. Ще си прекараме страхотно, ще видиш, Ели!
Той я прегърна, притисна я силно към себе си. Изведнъж го побиха тръпки. Сякаш нещо странно витаеше из въздуха, сякаш… Усещаше го, но не можеше да разбере какво е… Не искаше да пуска Хелена от обятията си; толкова отдавна никой не бе имал нужда от него.
- Мила… – промълви той.
Тя се сепна от гласа му. Този глас…
- Мила…
Уханието му… Това мило усещане, прегръдката му…
- Щефан – прошепна името му тя. – Това е дежа-ву… Тук става нещо особено. Не знам какво, но познавам тази улица. Била съм тук и преди, тази къща…
Той милваше косата й нежно, успокоително. Не мислеше за нищо; не чувстваше нищо, освен топлината й, освен тях двамата заедно. Тук и сега…
- Успокой се. Ти нали спомена, че си идвала в Прага и преди. Може би си минавала по тази уличка, може би си виждала къщата. Все пак позна планината и …
Хелена зарови очи в пуловера му, притисна се до сърцето му и го целуна. Наоколо се бе стъмнило…
- Ти не разбираш… - прошепна едва чуто тя.
Той се отдръпна леко, обхвана с длани лицето й и се вгледа в очите й. Колко дълбоки, и все пак сини... Колко разтревожени бяха, колко красиви…
Красива… До преди малко му се струваше някак обикновена, семпла. Дори грозновата, ала той бе съзрял нещо в душата й. Нещо, което само за миг промени всичко. Нещо познато. Нещо… Той се наведе и целуна челото й, очите…
- Мила… – отново прошепна той.
- Трябва да си купя цигари… - чу далечният й глас той.
…и изведнъж…
Какво бе станало преди малко!? Беше едва привечер… не беше нощ, звездите още не бяха изгрели на небето. Слънцето не беше залязло съвсем…
- Откъде мога да си купя?
- От заведението на отсрещния тротоар. В него често се събират студентите от местния университет. Аз ще вървя на купона – неловко промълви той и пусна ръцете й. – Ти ще дойдеш, нали? – каза той, докато посягаше да натисне звънеца.
- Да, разбира се, че ще дойда. За миг помислих, че си променил мнението си и вече не искаш да сме заедно на рождения ден.
- Не, не съм променял мнението си – смотолеви набързо Щефан.
Вратата се отвори.
- До после – промълви той, пристъпи в двора на къщата и затвори дървената порта след себе си.
Хелена се запъти към заведението.
Странно… То не й беше познато. Вече не беше и толкова сигурна, че е виждала къщата на рожденика. Вратата на заведението се отвори и от нея изскочи развеселена двойка, момче и момиче. Éлени задържа вратата и влезе вътре. Кафенето беше задимено и шумно, голямо – с много маси и дълъг бар, а зад него – привлекателна дама и момче с бяла престилка. Момичето четеше книга, а момчето бършеше с хавлиена кърпа мокрите, току-що измити чаши и ги редеше на рафтовете зад бара.
Хелена се прокашля. Всички студенти в заведението замлъкнаха и впериха погледите си в нея.
„Слон в стъкларски магазин. С кубинки и мешка … и ще желае…”
- Кутия Marlboro – продължи мисълта си на глас Хелена.
- Ха-ха – изсмя се момчето с бялата престилка. – Сбъркала си адреса. Тука нямаме Marlboro.
Момичето вдигна очите си от книгата и попита:
- Какво? Цигари ли искаш?
Тя беше барманка. Тя… колко приличаше на една певица - поп-певица. Пееше в една група. Как ли се казваше групата? Не си спомняше името. Беше свързано с пера, писалки. Родна група… Барманка с кафеви очи, мечтаеща за памукови облаци…
- Ехо, цигари ли искаш? – надменно и с отегчение попита тя.
- Да, искам кутия Marlboro. Мисля, че ги виждам ей-там… - тросна се Éлени и посочи към изложените цигари.
Този път трима от студентите също се разсмяха. Гледаха я и клатеха глави, сякаш й казваха: „Ти си луда!”.
- По дяволите! Какво ми има!? Защо се смеете? – развика се Хелена. – Не знам какви други цигари да си купя. За пръв път виждам тези, които продавате.
Барманката сви рамене.
- Може ли от онези с бяло-червената кутия, дето приличат на ‘Boro?
- Да, и това не са ‘Boro. ML са.
- За пръв път ги чувам, но ще ги взема. Хубави ли са.
Барманката отново сви рамене.
- Стават – измънка тя.
Хелена посегна към джоба си. Момчето, което бършеше чашите, продължаваше да се хихика, а другите студенти се върнаха към пържените картофки и бирата, пушенето и веселите си разговори. Памуковите облаци – барманката с кафевите очи – приглаждаше омачканата си, къса рокля. Хелена й подаде шестте лева:
- Само това имам. Дали ще стигнат?
- Миличка - погледна я налудничаво момичето, – виж сега… Нали знаеш, че е трябвало да обмениш парите си на границата. Тук никой не работи с тях.
- Да, знам, ъ-ъ …ако потърся change бюро дали ще ми обменят шестте лева? – угрижено попита Éлени.
- Може би. Знае ли човек? – подсмихна се момичето с привлекателните черти.
Хелена се ядоса. Сграбчи „облачето” за панделката, пришита отпред на шарената му надиплена къса рокля, дръпна го към себе си и процеди през зъби:
- Не! Ти виж какво, миличка! Въобще, ама въобще, не съм преминавала границата, ясно ли ти е!? Сънувам… Разбираш ли!? СЪ-НУ-ВАМ!!! В момента съм си в нас и спя, така че, ако обичаш, дай ми ги тия цигари. Така и така не съм тук…
- Да, добре. Но дали е редно?
- Никой не ни забелязва, разбираш ли? Ние не сме истински на това място. Въобще не сме тук....
Облачето се огледа уплашено наоколо и наистина… сякаш и двете бяха станали невидими за околните.
Хелена грабна подадената й кутия, отвори я и нервно запали цигара.
- Да те почерпя една? – предложи на барманката.
Ала барманката я нямаше. Беше останала в заведението…
…а Хелена?…
Хелена звънеше на вратата на къщата. Кога бе напуснала бара, кога бе минала през външната, дърврезбована порта, когато бе прекосила двора до бялата вила – съвсем не помнеше… Входната врата се отвори и от нея се показа леко замаяно, симпатично русокосо момиче.
- Здравей – поздрави я Хелена. – Щефан тук ли е? – реши да я попита за по-сигурно.
Едва сега осъзна, че нищо от случващото се не бе истина. Припомни си как бе легнала вечерта, как бе гледала филм и как изведнъж се бе озовала тук, в тази страна. В Прага, макар и не истинската… Въпреки всичко, не се чувстваше по-различно от друг път, чувстваше се реална, съвсем реална. Знаеше, че утре ще седне с приятелите си на чашка кафе и ще им разкаже как се бе озовала в две реалности едновременно.
- Да, тук е – отвърна след кратко мълчание блондинката. - Последно беше горе. На балкона. Говореше ни нещо за звездите. Сигурно здравата се е напушил…
- Може ли да го видя? – попита от любезност Хелена.
- Разбира се, влез – отвърна момичето и отстъпи навътре, за да направи място на новата гостенка.
Хелена се втурна по коридорите, проправи си път през тълпата от подпийнали младежи, прекоси стаите, през едно взе стъпалата до втория етаж и се затича към балкона. Наистина познаваше тази къща.
Щефан стоеше сам на терасата… Облян в лунна светлина, той изглеждаше някак променен, по-различен - възмъжал, по-силен, обаятелен…
Хелена се погледна учудена. От старите й дрехи, от момичето, от дивата тийнейджърка не беше останала и следа – нямаше ги скъсаните до коленете дънки, изподрасканите, ожулени кубинки, развлечената блуза, мешката…
На верандата, под черното небе и звездите, стоеше висока, спретнато облечена, макар и не по последна мода, жена и наблюдаваше вече порасналото си момче - мъжът, в когото знаеше, че е влюбена.
Тя се приближи, застана зад него и го прегърна нежно. Сега вече беше сигурна. Беше спокойна. Това бе Той. Наистина беше Той. Познаваше излъчването му…
- Мило… - с обич прошепна Хелена.
Щефан положи длани върху ръцете й, погали ги, после се обърна към нея. Бавно я притисна я до себе си; зацелува косите й, челото й, страните й… Накрая допря устните си до нейните, помилва ги с език, разтвори ги нежно и двамата дълго не спряха да се целуват… Бяха опиянени, бяха … Знаеха…
Двамата се любиха дълго в една от стаите на къщата. Телата им се милваха, галеха се едно в друго… Ръцете им, пръстите им се докосваха. Устните им не се разделяха. Копнееха се, жадуваха…
Когато страстта им поутихна и Хелена спокойно отпусна глава на гърдите му, Щефан промълви:
- Éлени - любвеобилно я притисна към себе си той, - значи все пак, през цялото това време, си била ти…
- Обичам те – целуна го тя. – От толкова време искам да ти го кажа.
- Ти ми го казваше, мила. Почти всяка нощ.
- О… - учуди се Хелена, после се усмихна сконфузено и изчерви. – Значи знаеш, че…, че… Не знам как да се изразя. Ох… - въздъхна отчаяно тя и отпусна глава на гърдите му. Сега се чувстваше съвсем истинска и реална, повече от всякога.
- Че и двамата сънуваме ли? - той придърпа завивката нагоре, зави голите й рамене и целуна нослето й. – Усетих го преди малко, докато бях на балкона с приятелите ми и гледахме звездите. Май ги уплаших с приказките си, толкова бях объркан.
Хелена се засмя.
- И на мен ми се случи нещо подобно. В бара.
- Ще ми разкажеш ли? – попита я развеселен той, докато обхождаше с показалец бузите й, отместваше кичурите коса, падащи върху страните й.
- Някой друг път. Не сега… - помълча за миг Éлени, после добави: - Може ли да те питам нещо – не ти ли е тъжно заради всичко, което се случва с нас така, по този начин? Не се ли страхуваш, че един ден всичко ще си отиде, че чудото няма да се повтори…
- Да си призная, нямах време да мисля за това. Не исках да мисля. Единственото, което исках бе да те видя отново. Чаках да се върнеш от онзи бар и да те прегърна. Важното е, че сега си тук и сме заедно, нали? Вече е по-различно от преди, Ели, не мислиш ли? Вече знаем кои сме. Сега мога да ти кажа, че те обичам и да видя усмивката ти…
Хелена го целуна нежно. Искаше да го почувства отново и отново, искаше да му се отдаде с цялото си същество, искаше да престане да мисли, че той не е истински, че тя самата не е истинска… Искаше й се да бъдат щастливи. Напълно щастливи, ала това беше невъзможно…
… не и така, не и по този начин…
Знаеше, че все някога ще се събудят, че един ден всичко щеше да свърши. Може би той беше прав; може би не трябваше да мислят за това…
- Обичам те – прошепна Хелена.
Отговорът, признанието, долетя от устните му като ехо и както всяка нощ двамата потънаха блажено в обятията си. Отново бяха заедно. Този път бяха открили спокойствието и нямаше да се страхуват от нищо. Този път беше различно…
…различно, както никога досега…
snimai i nqma da skuchaesh..
nazi81
Ако нямаш ко да кажеш недей флудвай и копи пействай
ше нагазиш лука май пак...
Ако нямаш ко да кажеш недей флудвай и копи пействай
ше нагазиш лука май пак...
Редактирано от автора , 20.04.2007 20:48:05
Добре дошли във фото портала Забавления с фотография! Снимка избрана от редактора
Покажете Вашите снимки, участвайте във фото конкурси и изложби. Снимайте и се забавлявайте!
Как да качвам снимки?
Последни репортажи!
България в снимки!
Манастири, крепости, руини!
Промоция на лентови камери Nikon
Победители в конкурсите през: 2006г. | 2007г.
Месечни срещи на клуб 4CoolPics.
Фотопленера за месец Април(27-29) ще се проведе в град Кърджали и околностите.
Клуб 4CoolPics в Гъция - остров Тасос, 24-27 Май
Покажете Вашите снимки, участвайте във фото конкурси и изложби. Снимайте и се забавлявайте!
Как да качвам снимки?
Последни репортажи!
България в снимки!
Манастири, крепости, руини!
Промоция на лентови камери Nikon
Победители в конкурсите през: 2006г. | 2007г.
Месечни срещи на клуб 4CoolPics.
Фотопленера за месец Април(27-29) ще се проведе в град Кърджали и околностите.
Клуб 4CoolPics в Гъция - остров Тасос, 24-27 Май
dokato si sku4aeh otkrih neshto hubavo kato texta po gore i reshih 4e nqkumo moje da bude interesno !!! a za luka az predpo4itam da go qm ne da go gazq 
priqten den
priqten den
За да коментирате, моля, влезте в профила си!