За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Преди няколко седмици се завърнах от едно дванадесетдневно пътешествие из част от югозападните щати на САЩ, по-специално Юта, Аризона, Невада и Калифорния. Още по време на пътуването ми се зароди идеята да напиша нещо като фото-пътепис, посредством който да направя моите приятели и познати, поне малко съпричастни на удоволствието, което аз изпитах. И защото 4coolpics е "моят" сайт, реших първо тук, сред вас, да споделя моите впечатления. Не съм писател, още по-малко професионален фотограф. Всичко това го правя само и единствено за удоволствие. За това, четейки пътеписа, винаги си спомняйте един култов надпис от филмите за Дивия Запад - "Не стреляйте по пианиста, той просто толкова може..." 
Редактирано от администратор , 02.06.2008 17:32:11
С две жени и три деца из Дивия Запад
Част І
Вашингтон – Солт Лейк Сити – Antelope Island State park, UT
Всичко започна от един десктоп. На него видях снимка на нещо, което веднага ми грабна сърцето и ума. По-късно разбрах, че това нещо се нарича Delicate Arch и се намира в Arches National park, щата Юта. Признавам си, по онова време, никога не съм и предполагал, че ще я видя на живо, че ще я снимам, пък даже ще пиша и фотопътепис. Да, обаче както много често се оказва: „Човек [не]предполага, Господ разполага!”
Години по-късно, идвайки за определен период от време в моя живот, да живея в Съединените щати, мечтата ми да видя Delicate Arch на живо, взе да придобива все по-реални очертания. Първоначално я виждах многократно по любимия ми телевизионен канал Travel Channel . Малко по-късно започнах целенасочено да търся литература по въпроса. И така до деня, в който заедно с още две жени и три деца не се намерих на летище „Роналд Рейгън” във Вашингтон, преследвайки самолета за Солт Лейк Сити. Ще попитате, кои са тези жени и деца, защо са толкова много и защо преследваме самолета? Жените са: моята съпруга Лили, и нашата семейна приятелка Лили А. (А.-то е за да се различава от моята Лили, чиято фамилия пак започва с А, Анчева, но тук ще е само Лили). Децата са – двете ми дъщери Анна-Мария (15 г.) и Славина (10 г.), както и дъщерята на Лили А. – Елиана (10 г.). А самолета го преследваме по простата причина, че таксито по погрешка ни стовари на „Терминал Б” на летището, а нашият полет излиташе от „Терминал А”. Та се наложи рано сутринта да чакаме трескаво някакъв шатъл между терминалите – ужасно усещане за човек, който го делят час и половина от излитането, а все още не е минал чекирането и проверката по сигурността. А както всички знаете, касае ли се за сигурност в САЩ, то „след 11 септември светът вече не е същият”, ерго и проверяващите не са същите...
Самолета го хванахме, разбира се. Но ситуацията като цяло, даде основание на Лили А. да заключи, че „не ме е мислела за толкова притеснителен”... Как да й обясня, че не мога да допусна моята Арка, а и цялото ни дванадесетдневно пътешествие, планирано до последната подробност (Дай Боже!) да се сгромоляса заради нечие недоглеждане. Както и да е! Настанени в самолета излетяхме, прелитайки точно над Пентагона (мечтата на всеки... знаете какъв, да не дърпам дявола за опашката, все пак) и с едно междинно кацане в Минеаполис, най-накрая се озовахме в Солт Лейк Сити. Градът, известен повече със своите мормони, отколкото с великолепната си природа, или неотдавнашни олимпийски игри (2002 г.).
Още кръжейки над Солт Лейк Сити ни направи впечатление, че това не е типичният американски град, с десетина небостъргача в центъра, около тях пояс от федерални и общински сгради на по 8 – 10 етажа и къщички, къщички, къщички... Солт Лейк Сити беше двуетажен! Без изключение! Т.е. с едно малко (и разбираемо) изключение – храмът на Църквата на Исус Христос и светците от последния ден ... но за това по-късно.
Няма да ви занимавам с подробности, около получаването на предварително наетия автомобил, настаняването в хотела и други подобни. Всичко се оказа точно според предвиденото, с едно приятно изключение – от фирмата за коли под наем ни дадоха чисто нов миниван Chrysler “Town & Country” – на 2 (с думи: две) мили (!!!). Всеки, който е шофьор, може да разбере за какво удоволствие става въпрос.
И така – напред към Солт Лейк Сити. Тук имахме набелязани две основни цели – да видим храма и централата на мормоните, както и да посетим известния с превъзходната си акустика табернакул – зала с орган, в която освен религиозни ритуали, се провеждат и множество, предимно с религиозно съдържание, концерти. Междувременно обаче, на хоризонта се появи и трета цел. Във фирмата, от която наехме колата, настойчиво ни посъветваха да посетим и Антилоповия остров, намиращ се в Соленото езеро.
По принцип, отдавна съм спрял да се изненадвам на неща, случващи се на запад от Калотина, но признавам си, паркингът на Temple Square в Солт Лейк Сити ме изненада! Ден събота, паркингът е отворен, но в кабинката няма служител, който да къса билетчета/събира парички. Нещо доста учудващо за Америка (да не ти съберат паричките, не да не ти откъснат билетчето). Почвам да се оглеждам къде все пак трябва да платя – монетен автомат, или друг тип паричкосъбираща техника. Какво беше учудването ми като видях ето това табло, със стотици жлебове по него, в което ти САМ пускаш петте долара (колкото е таксата за паркинг)!
Брех, майка му стара, тези хора или са луди, или са построили онова общество, което в България безуспешно строихме толкова десетилетия... После забелязвам, че всеки си пуска банкнотката в съответното жлебче и продължава напред. Честно казано, като истински българин, първата ми мисъл беше, „Я па тия, ще им пускам банкнотка...”. Да, ама до мен стоеше живата съвест на нашето семейство, наречена Славина (по-малката ми дъщеря), която веднага каза: „Ако не пуснем, вършим престъпление!” Явно американската образователна система си върши добре работата... Уверих я, че и за секунда не съм си помислял, че няма да пусна паричката... и си я пуснах, какво да правя. Как ли би изглеждал един такъв паркинг в София... или в Пловдив ... или където и да е в България?
След моя цивилизационен сблъсък с гореспоменатия паркинг се отправихме към Temple Square, където са основните туристически забележителности на иначе доста скучноватия Солт Лейк Сити – храмът на мормоните и залата с органа.
Честно казано, имах много по-големи очаквания за храма в Солт Лейк Сити. Може би, защото знаех как изглежда неговият побратим край Вашингтон, очаквах тукашният да е поне два пъти по-голям. Нищо подобно.
Разбира се, и тук не ни пуснаха да го разгледаме отвътре. За сметка на това, бяхме „прикачени” към две миловидни „сестри”, едната от Финландия, другата от Нова Зеландия, които като машинки, на които им е натиснат бутона “Play” ни разказаха подробно за миналото, настоящето и бъдещето на тази „най-прекрасна църква”.
Тук е мястото, съвсем накратко да разкажа за религията на мормоните, а ако на някой му е досадно, просто да прескочи следващия абзац.
Мормон, мормони, мормонска църква са най-често използваните маркери, определящи последователите на Църквата на Исус Христос и светците от последния ден. Думата произлиза от „Книгата на Мормон”, която е тяхната Свещена книга.
Разбира се, почитат и Библията, но въпросната Книга е основният източник на вярата им. Мормоните вярват, че основателят им Джоузеф Смит е получил от ангела Морони златни плочки, които е превел на английски език, в резултат на божествено вдъхновение.
Книгата разказва за три цивилизации, съществували в Америка от 2700 г. пр.н.е. до 420 г., като самата тя е писана от пророци и последователи на Исус Христос. А защо се казва „Книга на Мормон”? Защото Мормон е пророкът, който в 4 век „редактира” съществуващите варианти, една значима част от тях „съкращава”, за да подготви за предаване и превод от Джоузеф Смит окончателния текст петнадесет века по-късно.
Разбира се, симпатичните девойки пропуснаха да споменат, че в средата на XIX в. мормоните са били прогонени от няколко щата в центъра на Америка (Мисури и Илиной), както и че Юта е било единственото място, където са могли да се установят, защото по това време номинално мястото се е водило като мексиканска територия. Не споменаха нищо и за факта, че когато през 1857 г. във Вашингтон разбрали за многоженството практикувано от мормоните, „Големият бял баща” не се подвоумил нито за секунда и изпратил федерални войски, които да възстановят „правилния” начин на живот. Официално мормоните се отказват от многоженството през 1890 г. Но мнозина (между които и аз) считат, че мормоните и до ден-днешен продължават да практикуват полигамията, само че прикрита под друга форма. Просто, имат една официална съпруга, и още няколко други (на кой колкото му издържат силите), с които имат духовен брак, сключен пред мормонски свещенослужител. За пред гражданските власти този тип съжителство се представя като конкубинат – нещо което не е забранено. Тук е мястото да спомена, че моя милост изглеждаше точно като мормон – с две жени, три деца и автомобил с регистрация от щата Юта. Както се казва „Свой сред чужди”.
След като разбрахме, че няма да бъдем допуснати до самия храм, а само до центъра за посетители, прикрепен към него, се отправихме с бързи крачки към втората ни „мормонска цел” за деня – табернакула. Тук вече мога да изразя единствено искреното си възхищение от мормоните и съграденото от тях. Успяли са през ХІХ в. (1863 – 1875 г.) да изградят инженерно чудо, което и до днес служи за пример, що се отнася до акустика. Дълъг 76 м., широк 46 м. и висок 24 м. табернакулът е най-голямата куполна сграда в света без централни носещи колони. Именно поради това е и отличната акустика в залата. За нагледно доказателство на акустичните й възможности, периодично, на около петнадесетина минути, се правят демонстрации от служител, който застава в цетъра на сцената и пуска в стъклена чаша последователно три карфици (!!!). За вас лъжа, но за мен е истина, защото го чух със собствените си уши, и трите пъти се чу, дори и от последните редове, как карфицата пада в чашата. Изумително!!!
Освен акустиката, тук има още едно нещо, което заслужава вниманието на всеки един посетител – органът. Първоначално изработен от известен английски майстор органът е претърпял няколко модификации, съобразени с неумолимия ход на времето – първоначално задвижван от човешка сила, впоследствие със силата на водата, до днешните времена, когато е изцяло електрифициран. По същество, този орган е един от най-големите в света. Има 11 623 тръби (да ме простят музикантите, дано така да се наричат въпросните части) и пет клавиатури, покривайки 206 тонални нива. Разбрахме, че на другия ден (неделя) от 10:00 часа ще има неделен концерт на прочутия хор в съпровод на орган. За съжаление, това не беше предвидено в програмата ни. По това време вече трябваше да „препускаме” към Арките.
И така. Остана ни последната цел, за този изпълнен с толкова емоции и преживявания ден – Antelope Island State Park. Както казах по-горе, препоръчаха ни го две симпатяги от фирмата, от която наехме колата. Едната от двете симпатяги, беше особено горда, че току-що беше отворила автомобил, на който му бяха забравени вътре ключовете. Най-интересното бе, че тя не беше горда от факта, че по принцип го е отворила, а се гордееше с краткото време, за което бе успяла да го направи. Направих някакъв неудачен опит за шега, питайки я дали има по-специален опит в областта, но тя или не схвана шегата, или просто действително й е прозвучал тъпо моят въпрос. Та именно в момента на тази всеобща еуфория, аз попитах двете симпатяги (както винаги правя, когато съм на чуждо място), какво биха ни препоръчали да видим за този половин ден, който ни остава в Солт Лейк Сити. Очаквах да чуя – The Mormon Temple, The Tabernacle, The City Hall или нещо от сорта... Нищо подобно – и двете в един глас казаха: Antelope Island! Въпросното място било с много красива природа, в сърцето на Голямото солено езеро и било пълно с диви животни. Какво повече е необходимо да се каже на човек, който е тръгнал да гледа и се радва на природните красоти...
Antelope Island State Park се намира на територията на Антилоповия остров – най-големият по площ от десетте острова, намиращи се в Соленото езеро. Поради особено високите нива на езерото през 70-те и 80-те години до 1992 г. до острова е можело да се стигне само с лодка (или яхта). След 1992 г. това може да се стори и по изкуствено направения път, свързващ острова и материка. Разбира се, има такса вход, но както почти навсякъде в САЩ, тя е по-скоро символична (в случая по три долара на човек).
Карайки по изкуствения път, в продължение на около 5 километра от двете страни се простира Соленото езеро. В първата част е почти само кал и тук-таме вода. Но после... после идва истинската красота. И защото нямам дарбата на дядо Вазов, и защото имам предимството това да е фото-пътепис ще оставя кадрите да ви разказват вместо мен.
Само ще ви кажа, че не усетихме как минаха няколко часа, още повече че вляво и вдясно непрекъснато виждахме антилопи, зайци (в т.ч. и прословутите jack rabbits с техните неимоверно дълги уши) и бизони. Да, истински, свободно пасящи и свободно придвижващи се бизони. Гледка, която четейки като дете романите на Карл Май и Майн Рид никога не съм предполагал, че ще видя на живо. Това мое убеждение беше затвърдено и от учителката ми по география, която ни набиваше в главите, че бизоните били избити от американците много отдавна. Е, вярно и учителката по география ги разправяше тези неща доста отдавна, но ето сега, тук пред мен имаше бизони. Спокойно пасящи в естествената си среда.
Аз се втурнах да ги снимам, а Лили А. непрекъснато снимаше с нейната камера, действие, което впоследствие се превърна в емблематично за нея и влудяващо за мен. По едно време имах чувството, че пътувам с Big Brother в колата ми. Но не онзи на Ники Кънчев, а онзи на Оруел от „1984”. Но да се върнем на бизоните – аз „препускам” напред, за да снимам по-отблизо, а Лили А. върти камерата във всички посоки. По едно време, чувам притеснените викове на жена ми, пита ме къде отивам? Ами как къде – да снимам бизони... Като се поогледах обаче, видях че Лили може би има право. Бях доста далеч от автомобила и доста близичко до бизоните. А това не ми се стори приятно нито на мен, нито на тях. Повечето, ако не всичките, бяха спрели да пасат и ме наблюдаваха.
Какво ли им е минавало през акъла (ако въобще нещо може да мине през бизонски акъл) – „К`ъв е тоя двукракия? И к`во държи пред лицето си, та щрака така?” Не знам. За всеки случай реших да поохладя ентусиазма си и да се върна по-близичко до автомобилчето (което работеше на празни обороти, т.е. готово за бягство). И така, и така нямаше да спечеля „Пулицър” с тези снимки, а във 4coolpics я събера десет гласа, я не... По-добре, Иване, по-далечко, за да можеш да си снимаш Арки, Гранд Каньони и гигантси секвои на воля...
По-късно, прибирайки се във Вашингтон и подготвяйки материалите за този пътепис разбрах, че бизоните на Антилоповия остров са между 550 и 700, което автоматично ги превръща в едно от най-големите стада, живеещи в свободни условия . Заслугата за това е на двама ентусиасти – Уилям Гласман и Джон Дуули, които през далечната 1893 г. успяват да „пренесат” и респ. съхранят няколко двойки-бизони на острова. Това се случва във времена, когато на територията на цяла Америка се счита, че са останали не повече от 800 бизона. За сравнение – при появата на белия човек на континента, бизоните са наброявали между 50 и 60 милиона (!!!) глави. Както се казва, тук коментар повече не е нужен...
Така завърши нашият първи ден. Утре ни очакваше не по-малко вълнуващо преживяване – преминаване през Скалистите планини, за да отидем при Арките.
Моята мечта.
Следва продължение...
В следващата част:
o Скалистите планини и Arches National Park;
o Пътуване през Юта и Аризона;
o Four Corners – единствената географска точка в САЩ, където се събират четири щата едновременно;
o През земите на индианците навахо. Търсим безуспешно бира в индианския резерват. Спим на територията на резервата.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Част І
Вашингтон – Солт Лейк Сити – Antelope Island State park, UT
Всичко започна от един десктоп. На него видях снимка на нещо, което веднага ми грабна сърцето и ума. По-късно разбрах, че това нещо се нарича Delicate Arch и се намира в Arches National park, щата Юта. Признавам си, по онова време, никога не съм и предполагал, че ще я видя на живо, че ще я снимам, пък даже ще пиша и фотопътепис. Да, обаче както много често се оказва: „Човек [не]предполага, Господ разполага!”
Години по-късно, идвайки за определен период от време в моя живот, да живея в Съединените щати, мечтата ми да видя Delicate Arch на живо, взе да придобива все по-реални очертания. Първоначално я виждах многократно по любимия ми телевизионен канал Travel Channel . Малко по-късно започнах целенасочено да търся литература по въпроса. И така до деня, в който заедно с още две жени и три деца не се намерих на летище „Роналд Рейгън” във Вашингтон, преследвайки самолета за Солт Лейк Сити. Ще попитате, кои са тези жени и деца, защо са толкова много и защо преследваме самолета? Жените са: моята съпруга Лили, и нашата семейна приятелка Лили А. (А.-то е за да се различава от моята Лили, чиято фамилия пак започва с А, Анчева, но тук ще е само Лили). Децата са – двете ми дъщери Анна-Мария (15 г.) и Славина (10 г.), както и дъщерята на Лили А. – Елиана (10 г.). А самолета го преследваме по простата причина, че таксито по погрешка ни стовари на „Терминал Б” на летището, а нашият полет излиташе от „Терминал А”. Та се наложи рано сутринта да чакаме трескаво някакъв шатъл между терминалите – ужасно усещане за човек, който го делят час и половина от излитането, а все още не е минал чекирането и проверката по сигурността. А както всички знаете, касае ли се за сигурност в САЩ, то „след 11 септември светът вече не е същият”, ерго и проверяващите не са същите...
Самолета го хванахме, разбира се. Но ситуацията като цяло, даде основание на Лили А. да заключи, че „не ме е мислела за толкова притеснителен”... Как да й обясня, че не мога да допусна моята Арка, а и цялото ни дванадесетдневно пътешествие, планирано до последната подробност (Дай Боже!) да се сгромоляса заради нечие недоглеждане. Както и да е! Настанени в самолета излетяхме, прелитайки точно над Пентагона (мечтата на всеки... знаете какъв, да не дърпам дявола за опашката, все пак) и с едно междинно кацане в Минеаполис, най-накрая се озовахме в Солт Лейк Сити. Градът, известен повече със своите мормони, отколкото с великолепната си природа, или неотдавнашни олимпийски игри (2002 г.).
Още кръжейки над Солт Лейк Сити ни направи впечатление, че това не е типичният американски град, с десетина небостъргача в центъра, около тях пояс от федерални и общински сгради на по 8 – 10 етажа и къщички, къщички, къщички... Солт Лейк Сити беше двуетажен! Без изключение! Т.е. с едно малко (и разбираемо) изключение – храмът на Църквата на Исус Христос и светците от последния ден ... но за това по-късно.
Няма да ви занимавам с подробности, около получаването на предварително наетия автомобил, настаняването в хотела и други подобни. Всичко се оказа точно според предвиденото, с едно приятно изключение – от фирмата за коли под наем ни дадоха чисто нов миниван Chrysler “Town & Country” – на 2 (с думи: две) мили (!!!). Всеки, който е шофьор, може да разбере за какво удоволствие става въпрос.
И така – напред към Солт Лейк Сити. Тук имахме набелязани две основни цели – да видим храма и централата на мормоните, както и да посетим известния с превъзходната си акустика табернакул – зала с орган, в която освен религиозни ритуали, се провеждат и множество, предимно с религиозно съдържание, концерти. Междувременно обаче, на хоризонта се появи и трета цел. Във фирмата, от която наехме колата, настойчиво ни посъветваха да посетим и Антилоповия остров, намиращ се в Соленото езеро.
По принцип, отдавна съм спрял да се изненадвам на неща, случващи се на запад от Калотина, но признавам си, паркингът на Temple Square в Солт Лейк Сити ме изненада! Ден събота, паркингът е отворен, но в кабинката няма служител, който да къса билетчета/събира парички. Нещо доста учудващо за Америка (да не ти съберат паричките, не да не ти откъснат билетчето). Почвам да се оглеждам къде все пак трябва да платя – монетен автомат, или друг тип паричкосъбираща техника. Какво беше учудването ми като видях ето това табло, със стотици жлебове по него, в което ти САМ пускаш петте долара (колкото е таксата за паркинг)!
Брех, майка му стара, тези хора или са луди, или са построили онова общество, което в България безуспешно строихме толкова десетилетия... После забелязвам, че всеки си пуска банкнотката в съответното жлебче и продължава напред. Честно казано, като истински българин, първата ми мисъл беше, „Я па тия, ще им пускам банкнотка...”. Да, ама до мен стоеше живата съвест на нашето семейство, наречена Славина (по-малката ми дъщеря), която веднага каза: „Ако не пуснем, вършим престъпление!” Явно американската образователна система си върши добре работата... Уверих я, че и за секунда не съм си помислял, че няма да пусна паричката... и си я пуснах, какво да правя. Как ли би изглеждал един такъв паркинг в София... или в Пловдив ... или където и да е в България?
След моя цивилизационен сблъсък с гореспоменатия паркинг се отправихме към Temple Square, където са основните туристически забележителности на иначе доста скучноватия Солт Лейк Сити – храмът на мормоните и залата с органа.
Честно казано, имах много по-големи очаквания за храма в Солт Лейк Сити. Може би, защото знаех как изглежда неговият побратим край Вашингтон, очаквах тукашният да е поне два пъти по-голям. Нищо подобно.
Разбира се, и тук не ни пуснаха да го разгледаме отвътре. За сметка на това, бяхме „прикачени” към две миловидни „сестри”, едната от Финландия, другата от Нова Зеландия, които като машинки, на които им е натиснат бутона “Play” ни разказаха подробно за миналото, настоящето и бъдещето на тази „най-прекрасна църква”.
Тук е мястото, съвсем накратко да разкажа за религията на мормоните, а ако на някой му е досадно, просто да прескочи следващия абзац.
Мормон, мормони, мормонска църква са най-често използваните маркери, определящи последователите на Църквата на Исус Христос и светците от последния ден. Думата произлиза от „Книгата на Мормон”, която е тяхната Свещена книга.
Разбира се, почитат и Библията, но въпросната Книга е основният източник на вярата им. Мормоните вярват, че основателят им Джоузеф Смит е получил от ангела Морони златни плочки, които е превел на английски език, в резултат на божествено вдъхновение.
Книгата разказва за три цивилизации, съществували в Америка от 2700 г. пр.н.е. до 420 г., като самата тя е писана от пророци и последователи на Исус Христос. А защо се казва „Книга на Мормон”? Защото Мормон е пророкът, който в 4 век „редактира” съществуващите варианти, една значима част от тях „съкращава”, за да подготви за предаване и превод от Джоузеф Смит окончателния текст петнадесет века по-късно.
Разбира се, симпатичните девойки пропуснаха да споменат, че в средата на XIX в. мормоните са били прогонени от няколко щата в центъра на Америка (Мисури и Илиной), както и че Юта е било единственото място, където са могли да се установят, защото по това време номинално мястото се е водило като мексиканска територия. Не споменаха нищо и за факта, че когато през 1857 г. във Вашингтон разбрали за многоженството практикувано от мормоните, „Големият бял баща” не се подвоумил нито за секунда и изпратил федерални войски, които да възстановят „правилния” начин на живот. Официално мормоните се отказват от многоженството през 1890 г. Но мнозина (между които и аз) считат, че мормоните и до ден-днешен продължават да практикуват полигамията, само че прикрита под друга форма. Просто, имат една официална съпруга, и още няколко други (на кой колкото му издържат силите), с които имат духовен брак, сключен пред мормонски свещенослужител. За пред гражданските власти този тип съжителство се представя като конкубинат – нещо което не е забранено. Тук е мястото да спомена, че моя милост изглеждаше точно като мормон – с две жени, три деца и автомобил с регистрация от щата Юта. Както се казва „Свой сред чужди”.
След като разбрахме, че няма да бъдем допуснати до самия храм, а само до центъра за посетители, прикрепен към него, се отправихме с бързи крачки към втората ни „мормонска цел” за деня – табернакула. Тук вече мога да изразя единствено искреното си възхищение от мормоните и съграденото от тях. Успяли са през ХІХ в. (1863 – 1875 г.) да изградят инженерно чудо, което и до днес служи за пример, що се отнася до акустика. Дълъг 76 м., широк 46 м. и висок 24 м. табернакулът е най-голямата куполна сграда в света без централни носещи колони. Именно поради това е и отличната акустика в залата. За нагледно доказателство на акустичните й възможности, периодично, на около петнадесетина минути, се правят демонстрации от служител, който застава в цетъра на сцената и пуска в стъклена чаша последователно три карфици (!!!). За вас лъжа, но за мен е истина, защото го чух със собствените си уши, и трите пъти се чу, дори и от последните редове, как карфицата пада в чашата. Изумително!!!
Освен акустиката, тук има още едно нещо, което заслужава вниманието на всеки един посетител – органът. Първоначално изработен от известен английски майстор органът е претърпял няколко модификации, съобразени с неумолимия ход на времето – първоначално задвижван от човешка сила, впоследствие със силата на водата, до днешните времена, когато е изцяло електрифициран. По същество, този орган е един от най-големите в света. Има 11 623 тръби (да ме простят музикантите, дано така да се наричат въпросните части) и пет клавиатури, покривайки 206 тонални нива. Разбрахме, че на другия ден (неделя) от 10:00 часа ще има неделен концерт на прочутия хор в съпровод на орган. За съжаление, това не беше предвидено в програмата ни. По това време вече трябваше да „препускаме” към Арките.
И така. Остана ни последната цел, за този изпълнен с толкова емоции и преживявания ден – Antelope Island State Park. Както казах по-горе, препоръчаха ни го две симпатяги от фирмата, от която наехме колата. Едната от двете симпатяги, беше особено горда, че току-що беше отворила автомобил, на който му бяха забравени вътре ключовете. Най-интересното бе, че тя не беше горда от факта, че по принцип го е отворила, а се гордееше с краткото време, за което бе успяла да го направи. Направих някакъв неудачен опит за шега, питайки я дали има по-специален опит в областта, но тя или не схвана шегата, или просто действително й е прозвучал тъпо моят въпрос. Та именно в момента на тази всеобща еуфория, аз попитах двете симпатяги (както винаги правя, когато съм на чуждо място), какво биха ни препоръчали да видим за този половин ден, който ни остава в Солт Лейк Сити. Очаквах да чуя – The Mormon Temple, The Tabernacle, The City Hall или нещо от сорта... Нищо подобно – и двете в един глас казаха: Antelope Island! Въпросното място било с много красива природа, в сърцето на Голямото солено езеро и било пълно с диви животни. Какво повече е необходимо да се каже на човек, който е тръгнал да гледа и се радва на природните красоти...
Antelope Island State Park се намира на територията на Антилоповия остров – най-големият по площ от десетте острова, намиращи се в Соленото езеро. Поради особено високите нива на езерото през 70-те и 80-те години до 1992 г. до острова е можело да се стигне само с лодка (или яхта). След 1992 г. това може да се стори и по изкуствено направения път, свързващ острова и материка. Разбира се, има такса вход, но както почти навсякъде в САЩ, тя е по-скоро символична (в случая по три долара на човек).
Карайки по изкуствения път, в продължение на около 5 километра от двете страни се простира Соленото езеро. В първата част е почти само кал и тук-таме вода. Но после... после идва истинската красота. И защото нямам дарбата на дядо Вазов, и защото имам предимството това да е фото-пътепис ще оставя кадрите да ви разказват вместо мен.
Само ще ви кажа, че не усетихме как минаха няколко часа, още повече че вляво и вдясно непрекъснато виждахме антилопи, зайци (в т.ч. и прословутите jack rabbits с техните неимоверно дълги уши) и бизони. Да, истински, свободно пасящи и свободно придвижващи се бизони. Гледка, която четейки като дете романите на Карл Май и Майн Рид никога не съм предполагал, че ще видя на живо. Това мое убеждение беше затвърдено и от учителката ми по география, която ни набиваше в главите, че бизоните били избити от американците много отдавна. Е, вярно и учителката по география ги разправяше тези неща доста отдавна, но ето сега, тук пред мен имаше бизони. Спокойно пасящи в естествената си среда.
Аз се втурнах да ги снимам, а Лили А. непрекъснато снимаше с нейната камера, действие, което впоследствие се превърна в емблематично за нея и влудяващо за мен. По едно време имах чувството, че пътувам с Big Brother в колата ми. Но не онзи на Ники Кънчев, а онзи на Оруел от „1984”. Но да се върнем на бизоните – аз „препускам” напред, за да снимам по-отблизо, а Лили А. върти камерата във всички посоки. По едно време, чувам притеснените викове на жена ми, пита ме къде отивам? Ами как къде – да снимам бизони... Като се поогледах обаче, видях че Лили може би има право. Бях доста далеч от автомобила и доста близичко до бизоните. А това не ми се стори приятно нито на мен, нито на тях. Повечето, ако не всичките, бяха спрели да пасат и ме наблюдаваха.
Какво ли им е минавало през акъла (ако въобще нещо може да мине през бизонски акъл) – „К`ъв е тоя двукракия? И к`во държи пред лицето си, та щрака така?” Не знам. За всеки случай реших да поохладя ентусиазма си и да се върна по-близичко до автомобилчето (което работеше на празни обороти, т.е. готово за бягство). И така, и така нямаше да спечеля „Пулицър” с тези снимки, а във 4coolpics я събера десет гласа, я не... По-добре, Иване, по-далечко, за да можеш да си снимаш Арки, Гранд Каньони и гигантси секвои на воля...
По-късно, прибирайки се във Вашингтон и подготвяйки материалите за този пътепис разбрах, че бизоните на Антилоповия остров са между 550 и 700, което автоматично ги превръща в едно от най-големите стада, живеещи в свободни условия . Заслугата за това е на двама ентусиасти – Уилям Гласман и Джон Дуули, които през далечната 1893 г. успяват да „пренесат” и респ. съхранят няколко двойки-бизони на острова. Това се случва във времена, когато на територията на цяла Америка се счита, че са останали не повече от 800 бизона. За сравнение – при появата на белия човек на континента, бизоните са наброявали между 50 и 60 милиона (!!!) глави. Както се казва, тук коментар повече не е нужен...
Така завърши нашият първи ден. Утре ни очакваше не по-малко вълнуващо преживяване – преминаване през Скалистите планини, за да отидем при Арките.
Моята мечта.
Следва продължение...
В следващата част:
o Скалистите планини и Arches National Park;
o Пътуване през Юта и Аризона;
o Four Corners – единствената географска точка в САЩ, където се събират четири щата едновременно;
o През земите на индианците навахо. Търсим безуспешно бира в индианския резерват. Спим на територията на резервата.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Редактирано от администратор , 21.05.2008 08:37:45
Искам специално да благодаря на spstefanov, който ми помогна с ценни съвети по отношение на графичното оформление на горния текст + картинки. 
Беше ми безкрайно интересно!Чакам продължението! 
Обичам такива екскурзии (и разкази за тях)! Браво! Очаквам продължението.
Поднесено увлекателно и с много хумор - ти си бил истински скрит пътеписец 
. И аз очаквам продължението
. И аз очаквам продължението
Много инетресно и добре представено!!!!
И не бил писател ! Поздравления за увлекателния разказ, гарниран с хубави снимки 
Поздравления за увлекателния разказ, гарниран с хубави снимки
Еееххх...то почти като и аз да съм го видяла,макар и през твоите очи...За следващият път-знаеш Поздрави за увлекателния пътепис!
Поздрави за увлекателния пътепис!
Arcadia, super si. Davaj v sushtia duh. 
браво изкефи ме
Наистина ми беше много интересно, браво, продължавай!
Много хубаво и с тънко чувство за хумор
Arcadia : .. искрено кефиш !
Благодаря на всички за добрите отзиви! Вложих много душа в този пътепис и искрено се радвам, че така добре го приемате!
Предполагам,че когато го завършиш,ще го изпратиш на админа-да го пусне отделно,а не като тема във форума?
...for every traveller who has any taste of his own, the only useful guide book will be the one which he himself has wtitten...Aidous Huxley
Редактирано от автора , 24.05.2008 11:33:07
Удоволствието е голямо,чакам продължението !
За да коментирате, моля, влезте в профила си!