За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Преди няколко седмици публикувах, като че ли дори малко на шега, първата част на фотопътепис от едно мое пътуване из някои югозападни щати на САЩ. За моя огромна радост (и учудване, признавам си) творението ми беше прието с голям интерес. Това ме амбицира още повече да продължа моят разказ. Днес ви представям втората му част, а именно: "Скалистите планини - Arches National Park - Four Corners - Navajo Tribal Area".
Редактирано от администратор , 19.06.2008 21:23:38
С две жени и три деца из Дивия Запад
Част ІІ
Скалистите планини – Arches National Park – Four Corners – Navajo Tribal Area
За да стигнеш от Солт Лейк Сити до Арките (Arches National Park) има два начина – лесен и труден. Лесният е много лесен – влизаш в бетонния улей на магистрала 15 (Interstate 15), по която ако се движиш все на юг, след около 5-6 часа си в Las Vegas. И тъй като все пак целта са ти Арките, при градчето Provo трябва да се отклониш на югоизток по шосе № 6, след което по път 191 стигаш до Moab (градченце, за което ще ви разкажа по-подробно, малко по-късно). Това е лесният начин. Но този маршрут може да ти представи само прекрасната панорама, която ти разкрива задницата на камиона движещ се пред теб, или възможността да въздишащ от прекрасните гледки вляво и дясно, разкриващи 70-80 годишни бабички, каращи своите автомобили с по 100 – 120 км.ч. и от време на време за малко разнообразие от горните бабешки пейзажи – някой баровец (или просто мераклия-човек), който си кара RV-то, закачил зад него на теглич джипче 4х4 за неравните терени извън магистралата... Благодаря, но не така си представям моето пътуване из Юта.
За това избрах по-трудния път – през Скалистите планини. Ако трябва да бъдем по-прецизни от гледна точка на географски наименования трябва да уточним, че планината, през която щяхме да преминем се нарича Wasatch, каквото и да означава това на местния индиански диалект. Започваща от границата между Айдахо и Юта и простираща се на около 260 км. на юг в територията на Юта, тази планина представлява по същество най-западните хребети на Скалистите планини, обхващащи в това понятие множество различни, по-малки или по-големи планини и планински вериги. Около Солт Лейк Сити например, освен гореспоменатата Wasatch има още две планини – Uinta и Oquirrh (отново ще повторя, каквото и да означават тези имена). Това обаче не пречи на местните да казват, че около града са разположени Скалистите планини – наистина, далеч по-лесно за запомняне, отколкото Уаса-незнам к`во си и Окуирк-хо незнам що си.
И така. От Солт Лейк Сити на запад по Interstate 80 (за съвсем малко – около 30 мили), след което продължаваме по път номер 40 – навътре, навътре в сърцето на планината (колко патетично звучи, а)... А че сме в сърцето на планината няма съмнение – около нас все по-често започват да се забелязват участъци със сняг. Все по-големи и по-големи. Термометърът в колата, показващ външната температура започва бързо и неумолимо да спада. От него по-бързо спада единствено настроението на жена ми, която като види лошо време и сняг, започва да се превръща самата тя в буреносен облак. А иначе Лили е слънчев човек... Може би защото си спомня за едно наше пътуване до Канада през един април, когато бяхме на границата на замръзването. Но тогава не се бях запалил по писането на пътеписи, поради което това злощастно пътуване ще остане да се предава само от уста на уста в семейството...
Спрях на една бензиностанция, малко преди Park City, да напълня бензин, излязох от колата и, O Боже, студ! Погледнах термометъра – посочваше +2 °С, погледнах часовника си – 10:30 предиобяд. Висотомерът показваше 2300 м. надморска височина. И (почти) навсякъде сняг. Доста сняг! Елиана и Славина легнаха на седалките на третия ред, завиха се с някакви якета през глава и казаха, че ще се „излюпят” като стане по-топло. Лили А. разказваше в унес на своята камера, как „сме на 2300 м. височина и пътуваме през Скалистите планини”. Моята Лили само мълчеше. А аз си пълнех бензин и се чудех, дали не се задава втора Канада... Следващия час и половина, бях напълно убеден, че горното злополучно пътуване се повтаря – навън твърдо 0 °С, от двете страни сняг, а ние продължаваме да се изкачваме все по-нависоко в планината. Достигнахме до 2800 м. надморска височина. Солт Лейк Сити е на 1320 м., следователно за около два часа се бяхме изкачили с още 1500 м. Не е зле....
Най-накрая започна спускането. А с него започнаха да се появяват и по-приятни гледки – долина, няколко къщички и кравички (по-точно говедца). Малко изкачване, и отново долина, вече с повече къщички (и още повече кравички). И навсякъде около нас планини.
Красиви планини. Не толкова красиви, колкото нашата Рила, но сериозно съперничещи й по красота. Така, качвайки се и слизайки, предимно слизайки, достигнахме до Duchesne, населено място, състоящо се от не повече от 20-30 къщи, където се отклонихме на юг по път номер 191. Запромъквахме се из планински проходи, които бяха обозначени като Uintah and Ouray Indian Reservation. Индиански резерват, пък индианци няма. За сметка на това обаче беше пълно с предупредителни табели с надписи „Внимание! Свободно пасящ добитък!” . От лявата страна на пътя вече се редуваха една след друга ферми. Във всяка една от тях можеше да се видят три неща – навес за добитъка, барачка 3х3 м. за пазач (евентуално) и помпа, задвижвана от вятъра, вадеща вода от земята. Сетих се за мой приятел, американец от Колорадо, но живеещ и работещ във Вашингтон, който много обичаше да ми разказва за своето ранчо в Колорадо, със свободно пасящи крави, които се „самоотглеждали”. Моят приятел ходеше до ранчото си един път годишно – когато кравите се отелват. Когато веднъж го попитах „А не може ли някой да ти ги открадне?”, той се усмихна и ми каза: „Иван, в Колорадо е по-добре да обереш банка. Може да ти дадат по-малка присъда, отколкото ако откраднеш добитък”. Традиции...
Тук вече и планинските гледки се промениха. Алпийските пейзажи отпреди малко се смениха с ето тези...
За първи път се почувствах по средата на нищото (“in the middle of nowhere”, както обичат да казват американците). Все още не знаех, че това си е „цивилизация”, че ни очакват далеч повече “middle of nowhere” през следващите няколко дни. Така, завой след завой, ферма след ферма, пътят ни се съедини с идващия от Provo път номер 6 (лесният маршрут, нали го помните), а по-късно и идващия от Запад Interstate 70. После пак се отклонихме от магистралата, отново на юг по 191 и... дойдоха Арките! Моята мечта, от онзи desktop, който видях преди толкова години!
Вода и лед. Екстремни температури и тектонично движение на пластове праисторическа солена пръст. Пясък. В продължение на милиони години. Резултатът е един ярък природен феномен – Арките! Според основните геоложки теории, тези причудливи образувания са се появили преди около 300 милиона години, когато върху Колорадското плато е нахлул праисторически океан, който впоследствие се е „изпарил” (не се смейте, така казват специалистите). Поради характерния състав на скалите – мек пясъчник, при нахлуването и „изпаряването” на водата са се образували тези толкова интересни и красиви формирования. На много места може ясно да се видят различните геоложки пластове, различни по цвят и форма, онагледяващи гигантските процеси, които са протичали по тези места преди милиони години.
За мен, американците са нация, която знае как да пази своята природа. В потвърждение на това мое твърдение, мога да посоча създаването на Arches National Park през далечната 1929 г. Днес паркът се разпростира на 309 кв. км., като най-високата му точка се намира на 1723 м. надморска височина. На територията му има около 2 000 по-големи и по-малки арки, като през последните 38 години поради ерозия са паднали 42 арки. Като едно от последните значими срутвания се посочва това през 1991 г. когато огромно парче (с дължина 18 метра и дебелина от 1,2 до 3 метра) се откъртва от най-дългата арка, т.нар. Landscape Arch.
Паркът се администрира от US Park Police, част от американското Министерство на вътрешните работи (Department of Interior), което за разликата от нашето вътрешно министерство не преследва крадци, разбойници и т.н., а е отговорно за опазването и съхранението на парковете и градинките в държавата. Този статут на парка, както и фактът, че се охранява от US Park Police веднага придава „федерален” облик на всяко едно провинение/престъпление, извършено на територията на парка. Сериозна спирачка за всеки решил да си „играе с огъня”.
Влязохме на територията на парка срещу билетче от 10 долара на автомобил, независимо колко пътници има в него. Образът, който ни скъса билетчето веднага се поинтересува откъде сме? „О-у, Бългерия! Тук почти не съм виждал хора от Бългерия!” Веднага предположих, че Образът, най-вероятно е постъпил на работа онзи ден... Твърдението му беше абсолютен нонсенс. При толкова българи живеещи в САЩ, моя милост да е един от първите... Абсурд! Убеждението ми се потвърди, когато след не повече от 5 мин. чухме българска реч и се запознахме с младо семейство, живеещо в Калифорния. Момчето ни сподели, без да знае какво ни каза Образът от входа на парка, че идва тук за ТРЕТИ път! Блазе му!
И тук, както на много други места (да не казвам почти навсякъде) в САЩ е намерен вариант да бъде изпълнено основното желание на средностатистическия американец – да пешеходства, без обаче да се отделя много-много от автомобила си. За целта, през по-голяма част от парка е прокаран път, с множество места за паркиране и почивка (включително и на задните части при необходимост, в съответните химически тоалетни. Едва ли някой и си помисля да минира близките храстчета и арки). Има разбира се и добре обозначени пътеки за любители на чисто пешеходния туризъм, но тези американци са по-скоро изключение от общото множество.
При посещение на подобно място, човек винаги трябва да изхожда от основния въпрос „С колко време разполагам?”. Защото на такова приказно място, с такова великолепно хоби като фотографията, можеш да изкараш и един месец. Сигурно може и повече... Но с графика, който ние имахме, единственият възможен отговор беше – „Един ден!” . В такъв случай трябва да видим основното, а то е – „Балансиращата склала” (“Balanced Rock”); „Двата прозореца” (“The Windows”) и разбира се звездата на парка – “Delicate Arch”. На пръв поглед не е много, но се намират на около 20 километра едно от друго, така че ще имаме възможност да видим и други красотички...
Почти веднага след като започнахме нашата авто-разходка из парка, бяхме заставени да слезем от колата – пред нас се простираше “Park Avenue” – първият ни директен сблъсък с Арките и червените пясъчници. Великолепна гледка, която е грехота да разглеждаш от колата.
Заради един камък с по-особена форма на върха на една от скалите, Славина реши, че сме пред “Balanced Rock”, поради което веднага заяви авторитетно – „Ето това е “Balanced Rock”! Веднага чух като ехо Лили А., която започна да обяснява на своята камера „Ето, намираме се пред една от основните атракции на парка – “Balanced Rock” … Драма!!! Драмата почти прерастна в трагедия, когато прибирайки се в колата погледнах картата на парка. Въпросната “Balanced Rock” се намираше на 9 мили пред нас, а това си е чисто и просто “Park Avenue”... Ами сега? Като вече сме заявили за поколенията, че току-що сме били пред “Balanced Rock”? Лили А. почти нямаше време да се замисли над този екзистенциален въпрос, защото отляво и дясно непрекъснато се сменяха от красиви, по-красиви гледки.
Уж пустош, само камънак и трънаци навсякъде, а всъщност красиво.
Много красиво. Може и аз да съм предубеден, защото дълги години мечтаех да попадна тук... Но дори и днес, вече близо месец по-късно, гледайки снимките от тези места, убеждението ми остава непроменено – наистина уникално място!
Зяпайки наляво и надясно, цъкайки и охкайки от различните причудливи форми, които се изпречваха по пътя ни, стигнахме и до “Balanced Rock”. Истинският!
Тук вече човек има възможност да се поразходи около скалите, да поснима или да бъде сниман, а ако има желание, дори и да „цуне” някой гущер. Аз опитах, но гущерът явно не ме хареса. Попозира ми малко, след което се шмугна в близкия храсталак. Притеснен от отдалата ми се възможност (все пак не всеки ден имам възможност да целувам гущери), фокуса малко го опуснах. Но поне успях да изкарам гущера голям колкото комодски варан.
А пък sally_mally е успяла да ме заснеме в такава поза, че човек ще каже, че снимам най-малко за National Geographic или Traveler.
След “Balanced Rock” трябва да се направи малко отклонение от основния път (4 км. в едната посока), за да се стигне до „Двата прозореца”. Но отклонението напълно си заслужава. Погледнати отдалеч „Двата прозореца” изглеждат като две гигантски очни кухини на череп. Сигурно на някого може да не се понрави подобно сравнение, но то е най-точното. За да добиете представа за големината на всеки един от „Прозорците”, погледнете по-отблизо следващите две снимки...
Двете малки бели точки, в сянката на втория кадър, са Славина и Елиана. При все, че тук се задържахме най-дълго (заради децата, на които много им хареса мястото), мен не ме сдържаше на едно място, защото бързах към моята мания – “Delicate Arch”.
Най-накрая успях някак си да напъхам двете жени и трите деца в колата и Слава Богу, потеглихме!
Има два варианта за наблюдение на “Delicate Arch”. Първият, безспорно е по-добрият – оставяш колата на паркинга и след преход от 2,5 км. в едната посока отиваш до самата нея.
Денивелацията, която изкачваш от паркинга до арката е 146 м. (самата арка се намира на 1474 м. надморска височина), като на места има доста гладки скали, по които лесно можеш да се подхлъзнеш, ако не внимаваш. Също така, рейнджърите предупреждават да си вземеш и вода, поради високите температури, които съчетани с активна физическа дейност създават предпоставки за обезводняване. Решихме, че с тези три „ремаркета”, които са с нас не е особено удачно да предприемаме подобно изкачване, още повече, че не знаехме и как ще им се отрази един преход от 5 км. (в двете посоки), след цял ден търчане из камънаците. А аз нямах никакво желание да мъкна някого на гърба си (между другото не знаех, дали и майките ще издържат, или ще почват и те да се влачат „по капли”). Затова решихме, че ще отидем до “Delicate Arch” повече визуално, отколкото буквално – наблюдавайки я от специално направените за целта площадки, от които можеш да се любуваш на арката от разстояние около 1 км. по права линия. Честно казано, сега когато съм седнал удобно във фотьойла в хола, пишейки този пътепис, доста ме е яд, че не отидохме пеша до самата арка. Но, както и да е... Човек не може винаги да вземе най-правилното решение, или пък да получи всичко. Тогава животът няма да е толкова интересен.
Но сега да се върнем на площадките за наблюдение, вместо да философстваме. Има долна площадка, която е по-лесно достъпна и горна, до която за да достигнеш, трябва да походиш и да се покатериш доста повече. Решихме да избием нашите комплекси, че сме „кашкавал-туристи” и дружно се запътихме към по-горната площадка. И тук денивелацията не беше малка, но не ми се стори да е чак 150 м., колкото е при оригиналния пешеходен преход. По пътя към билото, на няколко места видяхме цъфнали кактуси, както и цветя, поникнали направо изпод камъните – мечта за колегите, обичащи да снимат цветя.
Достигайки до билото, установихме, че между нас и “Delicate Arch” се простира внушителен каньон, дълбок няколкостотин метра. Много зелен, много красив, но и много дълбок. Добирането ни до най-високата точка съвпадна и със „златния час” преди залез слънце, така че около нас вече беше настъпила истинска bотографска вакханалия – всеки щракаше с каквото му падне – от сериозни DSLR камери, монтирани върху триножници, през „сапунерки” от различен клас, та до снимане с GSM. Всеки „щракаше” и цъкаше. Никой не падна в каньона, при все че един двама „фото-професионала” бяха близо до подобно действие. След два дни, на Grand Canyon, се убедих, че от този вид homo sapiens има навсякъде. Разбира се и ние щракахме, и ние цъкахме, и ние се снимахме.
Общо взето – беше великолепно. За всеки по различна причина. За мен – че успях да осъществя една моя мечта, с която живеех няколко години.
Привечер, уморени от емоциите през деня – сняг в Скалистите планини, преминаване през зони на свободно скитащи крави и говедца, опит за целувка с гущер, жега, „Балансиращи скали”, които се оказват не точно такива и още куп други, за които не се намери място да разкажа тук, тръгнахме към градчето Moab, намиращо се на 5 мили южно от парка, и в което бяхме планирали да преспим.
По принцип когато пътувам не правя предварителни резервации. Това ми дава по-голяма свобода на решение къде да ходя, какво да видя и къде да приключа деня. А и да си огледам лично стаята, преди да я наема, а не да се доверявам на лъскави снимчици от разни хотелски уебсайтове. Този път обаче, виждайки каква малка точица е Moabна картата, както и че няма други такива точици наблизо, реших, че е редно да направя резервации за хотел предварително. Все пак Див Запад си е, с две жени, три деца... абе не си е работа...
Младежът на рецепцията беше с цвят на кафе „Робуста”. Увери ме, че съм избрал най-разумното решение, като съм резервирал предварително (и точно техния, разбира се) хотел. Защото ако не се намерело място за спане в някой от многобройните хотели на Moab, най-близкото място с хотел било на 200 мили!!! Учудих се, но помислих, че Робустата може би има право, действително е голям пущинак наоколо, пък и на картата не видях други населени места...
На другия ден разбрах, че Робустата ме е излъгал най-безогледно. След около 40 мили през пущинака видяхме градче с няколко хотела, след него още едно градче и още едно... Никакви двеста мили, ама хайде нейсе, ще се ядосваме на една Робуста, която ни е излъгала, при условие, че пред нас беше един цял ден, с всичките надежди, че ще е поредният изпълнен с прекрасни изживявания. Предстоеше ни да преминем от Юта в Аризона, на път към Гранд Каньон. Предвиждахме вечерта да достигнем до резервата на племето навахо, където да преспим. Още от Вашингтон, планирайки пътуването, Славина ми се примоли да спим в градчето с готиното име Tuba City. Не всеки ден може да ти се отдаде да спиш в град, наречен Туба, а и на любимата дъщеря трудно се отказва, така че се съгласих да спим там. Само че сега, между нас и въпросното населено място имаше 250 мили. А благодарение на една информация, намерена от Лили А., пътят ни се удължаваше с допълнителни стотина мили, защото трябваше да минем през т.нар. „Четири ъгъла” (“Four Corners”).
Удължаването на маршрута определено си заслужаваше – „Четирите кьошета” (казано по нашенски) са уникално място от топографска гледна точка. Единствено по рода си в целите САЩ, където се събират четири щата (Юта, Колорадо, Ню Мексико и Аризона) – едновременно, в една точка. Няма друго такова място. Има много места с по три щата в една точка, но четири – няма. Този факт е добре дошъл за местните индианци Uteh и Navajo, които са изградили нещо като географски маркер, от който успешно събират парички от туристи-ентусиасти като нас. Въпросният маркер се намира “in the middle of nowhere”, буквално. Покрай него минава път номер 160, който в натоварените си моменти изглежда ето така,
Иначе е по-пуст...
Вече пристигнали във “Four Corners” първата ни работа беше да се снимаме ето така,
за да можем да казваме след време, че и четиримата (имам предвид моето семейство) сме били в четири различни щата, по едно и също време. Някои се снимаха и така,
за да могат да казват, че сами те са били по едно и също време в четири щата едновременно... Въпрос на гледна точка...
Безспорно най-атрактивния елемент на това място е изграденият пазар, от който можеш да си купиш истински индиански сувенири, на чието дъно (или гръб) няма да намериш срамежлив надпис “Made in China”. Гаранцията е 100 %, защото се изработват на място, пред теб. Нещо като индиански аналог на нашия етнографски комплекс „Етъра”.
Това беше и първият ми допир с истински индианци. Червенокожи, такива каквито съм си ги представял от книгите, които съм чел като дете. Те се различават страшно много от милионите latinos-и, които днес заливат все повече и повече Съединените щати и за които мнозина считат, че са индианци от Южна Америка. Не! Разликата е огромна и е категорично в полза на тези от “Four Corners”.
Времето напредваше, а нас ни чакаше още път... Така че трябваше да оставим симпатичните индианци Uteh и да продължим напред – към Tuba City, сърцето на земите на индианците навахо.
Може би тук е моментът да кажа няколко думи и за тези симпатични хора.
Индианците навахо населяват североизточните части на щата Аризона, югоизточните на Юта и северозападните на Ню Мексико – обща площ около 26 хил.кв.мили (или 67 хил. кв. километра). В днешни дни наброяват около 250 хиляди души – добра бройка, имайки се предвид, че в средата на ХІХ в. са били останали не повече от 8 – 9 хиляди души. Тогава, в зимата на 1863 – 1864, по личното разпореждане на президента Андрю Джексън и възоснова на Закона за разселване на индианците (Indian Removal Act), всички индианци навахо (дори и старците и новородените бебета) са били насила преместени от днешните им местообиталища в резервата-затвор Bosque Redondo (известен още като Fort Sumner) в северозападно Ню Мексико. Този своебразен социален експеримент остава в историята с ужасяващите примери на глад, смърт, унижения и непрекъснати конфликти със смъртните врагове на навахо – индианците от племето Мескалеро Апачи и белите заселници. Най-накрая, през 1868 г. Големият бял баща във Вашингтон осъзнава, че експериментът е неуспешен и разрешава завръщането на навахо по родните им места, откъдето са изкарани със сила четири години по-рано.
Имат си и „правителство”, създадено през 1923 г., поради необходимостта от защита на племенните интереси срещу все по-експанзивните американски петролни компании, които са привлечени от открития през 1920 г. петрол по тукашните земи. Днес навахо имат изградена стабилна обществено–политическа структура, състояща се от изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Начело на племето, което на техния език се нарича Dine, стоят избираеми президент и вицепрезидент, а законодателният им орган се състои от 88 избраници, представляващи 110 общини/общности. В момента има малък конфликт между президента Джо Шърли младши и председателя на Съвета на племето Лоурънс Морган (какви ли са индианските им имена?), но това са неща, които нас отдавна не ни впечатляват.
Интересен факт е, и с него завършвам темата за индианците навахо, че през Втората световна война основният секретен код за комуникация между родовете войски на САЩ на тихоокеанския фронт е бил изграден на базата на езика навахо. Японските шифровачи така и не са успели да разбият шифъра....
Пътувайки през Аризона, очаквайки всеки момент да влезем в земите на навахо, се любувахме на подобни гледки
Подобен релеф увлича към малко по-високи скорости. Ограничението беше 65 мили/час (120 км./ч.), но според едно неписано правило в САЩ, можеш да добавиш от себе си десетина – петнайсет мили отгоре (но НЕ и повече), без да рискуваш да имаш неприятности с полицията. По принцип спазвам това правило, като в резултат от това до момента, за три години и изминати близо 100 хил. км. по пътищата на САЩ и Канада не съм спиран от пътен полицай. По никакъв повод... Дори и за да ме пита „К`во работА” или „Са к`во да ме праИ”! Но това е друга тема... Та, карам си аз с около 80 мили/час и изведнъж отляво ме изпреварва джип “Mitsubishi Pajero”, на който е изписано “Navajo Nation Police”... Опа-а-а-а, явно вече сме на територията на резервата, подвластни на индианските закони. Че законите им са различни, се убедихме почти веднага. Първо – имат часова разлика от един час с официалното време на щата Аризона – т.нар. Navajo Tribal Time, както и че не признават каквито и да било карти и отстъпки (като например тази на американския аналог на нашето СБА – ААА). Доводът на седящия зад рецепцията на хотела индианец беше учтив, но категоричен – „Сори, сър, но тук не признаваме подобен род карти. Тук е територия на Navajo Nation”. По-късно имах възможността, да се убедя, че има и още няколко съществени отлики от останалия свят, но за тях след малко...
Tuba City е едно забравено от Бога място. Насред нищото, съставено почти на 100 % от индианци навахо (други етноси не видях), брулено от ветровете на пустинята, вдигащи облаци прах денем и нощем. Особено нощем те са по-видими, на светлината на фаровете от преминаващите автомобили. От това градче, единствено по-зачукано е селището (не мога да го нарека градче, дори) на индианците Seminole в блатата Everglades във Флорида, при които бях през септември` 2007 г. Там бях истински впечатлен от надписа на входа на селището, насред блатата в които бяха набутани преди толкова години, беше изписано “God Bless America!” Тук, при индианците навахо, такъв надпис нямаше, но пък за сметка на това не признаваха членските карти на ААА. Своеобразно малко отмъщение. Но като цяло – градчето беше бедно, като някои къщи (дворове) силно ми напомняха на тези в Столипиново и Факултето. И точно като в тези квартали, контрастите бяха много и силни. До двора с конете и пръснатите легени се издигаше привлекателната и определено чиста сграда на хотела “Quality Inn” със залепено към него Интернет-кафене, в което можеш да изпиеш отлично еспресо...
Да, ама на мен не ми се пиеше еспресо, а бира. Една хубава, студена (и изпотена) биричка. Намерих един супермаркет и веднага се отправих към хладилните витрини, за да грабна първото попаднало пред погледа ми стекче с мечтаното питие. Пред витрините, триейки ги с един парцал отвътре и отвън, стоеше един огромен индианец с очила и коса, завързана на опашка. Индианец с очила – видя ми се някак си неестествено, ама... Същият влагаше такова старание в лъскането на стъклата, че чак се уплаших, че ако се задържи на работа още няколко месеца, със сигурност ще изтъни стъклата с няколко милиметра... Заради старанието, с което търкаше въпросните стъкла, веднага го кръстих „Танцуващият с витрини”. Нали все пак трябва да си има индианско име. Придавайки си възможно най-приветлив изглед на физиономията го попитах, къде се намира бирата, че нещо не мога да я намеря... „Няма тука бира!”, озъби ми се Танцуващият с витрини... „Моля?”, попитах отново, помисляйки, че не съм го разбрал. „Няма бира!”, последва второ озъбване... Помислих си, че сигурно има лош ден, или пък са му вдигнали нормата за витрини които трябва да измие, и затова е в такова настроение. И тъй като друг супермаркет в Tuba City нямаше, се отправих към първата изпречила се на пътя ми бензиностанция. Тук поне бира винаги има. Да, ама не, както казваше един журналист от началото на 90-те години! И тук няма бира!!! Пет различни вида енергийни напитки и нито една бутилчица бира... Брех, мама му стара, к`во става тука? Питам момичето на щанда (индианка, разбира се) вече далеч по-предпазливо „Имате ли биричка?”, на което тя съвсем миловидно ми отговори: „Не сър, в целия резерват е забранена продажбата на алкохол... Вие не го ли знаете това?” и ми се усмихва. Откъде да го знам бе, моме? Да не би цял живот само по индиански резервати да съм спал!
Прибирайки се в хотела се отбих през рецепцията... Исках да намеря отговор на въпроса, защо аджеба е забранена продажбата на алкохол. Всички знаем, че „огнената вода” е била по-успешното оръжие от карабината Winchester при завладяването на индианците, ама това все пак е било преди 150 – 200 години. Все пак днешните индианци карат пикапи, стопанисват хотели и казина, пишат надписи “God Bless America”..., всичко вече е свършило. Край. Може по една биричка, поне...
Питам седящия зад рецепцията индианец, защо „така, па така”, какво налага такова нещо и т.н., придавайки си вид на „глупака – турист” на който не са му ясни много неща. Индианецът ми отговори, че основната причина са многото пътни произшествия (хайде, бе!), които се случват след употреба на алкохол. Нищо друго! Дори не спомена за „огнената вода” и историческите последици от нея. Но много сериозно сподели, че не само продажбата, но дори и ПРИТЕЖАНИЕТО (!) на алкохол на територията на резервата е криминализирано. Полицията на навахо имала право да претърсва навсякъде, дори (цитирам) „багажа на бели хора, преминаващи през резервата”, за да търси алкохол. Тук вече ченето ми увисна и успях единствено да го попитам къде има лед. Трябваше ми за едно лекарство, което носех на дъното на големия куфар. Индианецът ми посочи откъде да взема лед и аз се отправих зашеметен към стаята, където разказах на двете Лили в какво място сме попаднали. И понеже ситуацията беше извънредна, прибягнах до извънредни мерки. Посегнах към големия куфар и извадих лекарството. То беше в едно плоско кафяво шише, а самото лекарство имаше кехлибарен цвят. Препоръчва се в умерени дози, при извънредни (и не толкова извънредни) ситуации с по няколко бучки лед. Сипах си около 100 ml. от въпросното лекарство, сложих няколко бучки лед и вдигнах наздравица за Navajo Nation. Лили А. прецени, че и тя е достатъчно притеснена от ситуацията и също си сипа една доза.
Това сме ние българите – спазваме законите и излизаме от всяка ситуация.
Следва продължение...
В следващата част:
o Очарованието, наречено Grand Canyon. Попадаме на "контролирани пожари";
o Язовирът-мастодонт "Hoover Dam";
o Las Vegas, или още малко за града на греха;
o През пустинята Mojave към Града на ангелите.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Част ІІ
Скалистите планини – Arches National Park – Four Corners – Navajo Tribal Area
За да стигнеш от Солт Лейк Сити до Арките (Arches National Park) има два начина – лесен и труден. Лесният е много лесен – влизаш в бетонния улей на магистрала 15 (Interstate 15), по която ако се движиш все на юг, след около 5-6 часа си в Las Vegas. И тъй като все пак целта са ти Арките, при градчето Provo трябва да се отклониш на югоизток по шосе № 6, след което по път 191 стигаш до Moab (градченце, за което ще ви разкажа по-подробно, малко по-късно). Това е лесният начин. Но този маршрут може да ти представи само прекрасната панорама, която ти разкрива задницата на камиона движещ се пред теб, или възможността да въздишащ от прекрасните гледки вляво и дясно, разкриващи 70-80 годишни бабички, каращи своите автомобили с по 100 – 120 км.ч. и от време на време за малко разнообразие от горните бабешки пейзажи – някой баровец (или просто мераклия-човек), който си кара RV-то, закачил зад него на теглич джипче 4х4 за неравните терени извън магистралата... Благодаря, но не така си представям моето пътуване из Юта.
За това избрах по-трудния път – през Скалистите планини. Ако трябва да бъдем по-прецизни от гледна точка на географски наименования трябва да уточним, че планината, през която щяхме да преминем се нарича Wasatch, каквото и да означава това на местния индиански диалект. Започваща от границата между Айдахо и Юта и простираща се на около 260 км. на юг в територията на Юта, тази планина представлява по същество най-западните хребети на Скалистите планини, обхващащи в това понятие множество различни, по-малки или по-големи планини и планински вериги. Около Солт Лейк Сити например, освен гореспоменатата Wasatch има още две планини – Uinta и Oquirrh (отново ще повторя, каквото и да означават тези имена). Това обаче не пречи на местните да казват, че около града са разположени Скалистите планини – наистина, далеч по-лесно за запомняне, отколкото Уаса-незнам к`во си и Окуирк-хо незнам що си.
И така. От Солт Лейк Сити на запад по Interstate 80 (за съвсем малко – около 30 мили), след което продължаваме по път номер 40 – навътре, навътре в сърцето на планината (колко патетично звучи, а)... А че сме в сърцето на планината няма съмнение – около нас все по-често започват да се забелязват участъци със сняг. Все по-големи и по-големи. Термометърът в колата, показващ външната температура започва бързо и неумолимо да спада. От него по-бързо спада единствено настроението на жена ми, която като види лошо време и сняг, започва да се превръща самата тя в буреносен облак. А иначе Лили е слънчев човек... Може би защото си спомня за едно наше пътуване до Канада през един април, когато бяхме на границата на замръзването. Но тогава не се бях запалил по писането на пътеписи, поради което това злощастно пътуване ще остане да се предава само от уста на уста в семейството...
Спрях на една бензиностанция, малко преди Park City, да напълня бензин, излязох от колата и, O Боже, студ! Погледнах термометъра – посочваше +2 °С, погледнах часовника си – 10:30 предиобяд. Висотомерът показваше 2300 м. надморска височина. И (почти) навсякъде сняг. Доста сняг! Елиана и Славина легнаха на седалките на третия ред, завиха се с някакви якета през глава и казаха, че ще се „излюпят” като стане по-топло. Лили А. разказваше в унес на своята камера, как „сме на 2300 м. височина и пътуваме през Скалистите планини”. Моята Лили само мълчеше. А аз си пълнех бензин и се чудех, дали не се задава втора Канада... Следващия час и половина, бях напълно убеден, че горното злополучно пътуване се повтаря – навън твърдо 0 °С, от двете страни сняг, а ние продължаваме да се изкачваме все по-нависоко в планината. Достигнахме до 2800 м. надморска височина. Солт Лейк Сити е на 1320 м., следователно за около два часа се бяхме изкачили с още 1500 м. Не е зле....
Най-накрая започна спускането. А с него започнаха да се появяват и по-приятни гледки – долина, няколко къщички и кравички (по-точно говедца). Малко изкачване, и отново долина, вече с повече къщички (и още повече кравички). И навсякъде около нас планини.
Красиви планини. Не толкова красиви, колкото нашата Рила, но сериозно съперничещи й по красота. Така, качвайки се и слизайки, предимно слизайки, достигнахме до Duchesne, населено място, състоящо се от не повече от 20-30 къщи, където се отклонихме на юг по път номер 191. Запромъквахме се из планински проходи, които бяха обозначени като Uintah and Ouray Indian Reservation. Индиански резерват, пък индианци няма. За сметка на това обаче беше пълно с предупредителни табели с надписи „Внимание! Свободно пасящ добитък!” . От лявата страна на пътя вече се редуваха една след друга ферми. Във всяка една от тях можеше да се видят три неща – навес за добитъка, барачка 3х3 м. за пазач (евентуално) и помпа, задвижвана от вятъра, вадеща вода от земята. Сетих се за мой приятел, американец от Колорадо, но живеещ и работещ във Вашингтон, който много обичаше да ми разказва за своето ранчо в Колорадо, със свободно пасящи крави, които се „самоотглеждали”. Моят приятел ходеше до ранчото си един път годишно – когато кравите се отелват. Когато веднъж го попитах „А не може ли някой да ти ги открадне?”, той се усмихна и ми каза: „Иван, в Колорадо е по-добре да обереш банка. Може да ти дадат по-малка присъда, отколкото ако откраднеш добитък”. Традиции...
Тук вече и планинските гледки се промениха. Алпийските пейзажи отпреди малко се смениха с ето тези...
За първи път се почувствах по средата на нищото (“in the middle of nowhere”, както обичат да казват американците). Все още не знаех, че това си е „цивилизация”, че ни очакват далеч повече “middle of nowhere” през следващите няколко дни. Така, завой след завой, ферма след ферма, пътят ни се съедини с идващия от Provo път номер 6 (лесният маршрут, нали го помните), а по-късно и идващия от Запад Interstate 70. После пак се отклонихме от магистралата, отново на юг по 191 и... дойдоха Арките! Моята мечта, от онзи desktop, който видях преди толкова години!
Вода и лед. Екстремни температури и тектонично движение на пластове праисторическа солена пръст. Пясък. В продължение на милиони години. Резултатът е един ярък природен феномен – Арките! Според основните геоложки теории, тези причудливи образувания са се появили преди около 300 милиона години, когато върху Колорадското плато е нахлул праисторически океан, който впоследствие се е „изпарил” (не се смейте, така казват специалистите). Поради характерния състав на скалите – мек пясъчник, при нахлуването и „изпаряването” на водата са се образували тези толкова интересни и красиви формирования. На много места може ясно да се видят различните геоложки пластове, различни по цвят и форма, онагледяващи гигантските процеси, които са протичали по тези места преди милиони години.
За мен, американците са нация, която знае как да пази своята природа. В потвърждение на това мое твърдение, мога да посоча създаването на Arches National Park през далечната 1929 г. Днес паркът се разпростира на 309 кв. км., като най-високата му точка се намира на 1723 м. надморска височина. На територията му има около 2 000 по-големи и по-малки арки, като през последните 38 години поради ерозия са паднали 42 арки. Като едно от последните значими срутвания се посочва това през 1991 г. когато огромно парче (с дължина 18 метра и дебелина от 1,2 до 3 метра) се откъртва от най-дългата арка, т.нар. Landscape Arch.
Паркът се администрира от US Park Police, част от американското Министерство на вътрешните работи (Department of Interior), което за разликата от нашето вътрешно министерство не преследва крадци, разбойници и т.н., а е отговорно за опазването и съхранението на парковете и градинките в държавата. Този статут на парка, както и фактът, че се охранява от US Park Police веднага придава „федерален” облик на всяко едно провинение/престъпление, извършено на територията на парка. Сериозна спирачка за всеки решил да си „играе с огъня”.
Влязохме на територията на парка срещу билетче от 10 долара на автомобил, независимо колко пътници има в него. Образът, който ни скъса билетчето веднага се поинтересува откъде сме? „О-у, Бългерия! Тук почти не съм виждал хора от Бългерия!” Веднага предположих, че Образът, най-вероятно е постъпил на работа онзи ден... Твърдението му беше абсолютен нонсенс. При толкова българи живеещи в САЩ, моя милост да е един от първите... Абсурд! Убеждението ми се потвърди, когато след не повече от 5 мин. чухме българска реч и се запознахме с младо семейство, живеещо в Калифорния. Момчето ни сподели, без да знае какво ни каза Образът от входа на парка, че идва тук за ТРЕТИ път! Блазе му!
И тук, както на много други места (да не казвам почти навсякъде) в САЩ е намерен вариант да бъде изпълнено основното желание на средностатистическия американец – да пешеходства, без обаче да се отделя много-много от автомобила си. За целта, през по-голяма част от парка е прокаран път, с множество места за паркиране и почивка (включително и на задните части при необходимост, в съответните химически тоалетни. Едва ли някой и си помисля да минира близките храстчета и арки). Има разбира се и добре обозначени пътеки за любители на чисто пешеходния туризъм, но тези американци са по-скоро изключение от общото множество.
При посещение на подобно място, човек винаги трябва да изхожда от основния въпрос „С колко време разполагам?”. Защото на такова приказно място, с такова великолепно хоби като фотографията, можеш да изкараш и един месец. Сигурно може и повече... Но с графика, който ние имахме, единственият възможен отговор беше – „Един ден!” . В такъв случай трябва да видим основното, а то е – „Балансиращата склала” (“Balanced Rock”); „Двата прозореца” (“The Windows”) и разбира се звездата на парка – “Delicate Arch”. На пръв поглед не е много, но се намират на около 20 километра едно от друго, така че ще имаме възможност да видим и други красотички...
Почти веднага след като започнахме нашата авто-разходка из парка, бяхме заставени да слезем от колата – пред нас се простираше “Park Avenue” – първият ни директен сблъсък с Арките и червените пясъчници. Великолепна гледка, която е грехота да разглеждаш от колата.
Заради един камък с по-особена форма на върха на една от скалите, Славина реши, че сме пред “Balanced Rock”, поради което веднага заяви авторитетно – „Ето това е “Balanced Rock”! Веднага чух като ехо Лили А., която започна да обяснява на своята камера „Ето, намираме се пред една от основните атракции на парка – “Balanced Rock” … Драма!!! Драмата почти прерастна в трагедия, когато прибирайки се в колата погледнах картата на парка. Въпросната “Balanced Rock” се намираше на 9 мили пред нас, а това си е чисто и просто “Park Avenue”... Ами сега? Като вече сме заявили за поколенията, че току-що сме били пред “Balanced Rock”? Лили А. почти нямаше време да се замисли над този екзистенциален въпрос, защото отляво и дясно непрекъснато се сменяха от красиви, по-красиви гледки.
Уж пустош, само камънак и трънаци навсякъде, а всъщност красиво.
Много красиво. Може и аз да съм предубеден, защото дълги години мечтаех да попадна тук... Но дори и днес, вече близо месец по-късно, гледайки снимките от тези места, убеждението ми остава непроменено – наистина уникално място!
Зяпайки наляво и надясно, цъкайки и охкайки от различните причудливи форми, които се изпречваха по пътя ни, стигнахме и до “Balanced Rock”. Истинският!
Тук вече човек има възможност да се поразходи около скалите, да поснима или да бъде сниман, а ако има желание, дори и да „цуне” някой гущер. Аз опитах, но гущерът явно не ме хареса. Попозира ми малко, след което се шмугна в близкия храсталак. Притеснен от отдалата ми се възможност (все пак не всеки ден имам възможност да целувам гущери), фокуса малко го опуснах. Но поне успях да изкарам гущера голям колкото комодски варан.
А пък sally_mally е успяла да ме заснеме в такава поза, че човек ще каже, че снимам най-малко за National Geographic или Traveler.
След “Balanced Rock” трябва да се направи малко отклонение от основния път (4 км. в едната посока), за да се стигне до „Двата прозореца”. Но отклонението напълно си заслужава. Погледнати отдалеч „Двата прозореца” изглеждат като две гигантски очни кухини на череп. Сигурно на някого може да не се понрави подобно сравнение, но то е най-точното. За да добиете представа за големината на всеки един от „Прозорците”, погледнете по-отблизо следващите две снимки...
Двете малки бели точки, в сянката на втория кадър, са Славина и Елиана. При все, че тук се задържахме най-дълго (заради децата, на които много им хареса мястото), мен не ме сдържаше на едно място, защото бързах към моята мания – “Delicate Arch”.
Най-накрая успях някак си да напъхам двете жени и трите деца в колата и Слава Богу, потеглихме!
Има два варианта за наблюдение на “Delicate Arch”. Първият, безспорно е по-добрият – оставяш колата на паркинга и след преход от 2,5 км. в едната посока отиваш до самата нея.
Денивелацията, която изкачваш от паркинга до арката е 146 м. (самата арка се намира на 1474 м. надморска височина), като на места има доста гладки скали, по които лесно можеш да се подхлъзнеш, ако не внимаваш. Също така, рейнджърите предупреждават да си вземеш и вода, поради високите температури, които съчетани с активна физическа дейност създават предпоставки за обезводняване. Решихме, че с тези три „ремаркета”, които са с нас не е особено удачно да предприемаме подобно изкачване, още повече, че не знаехме и как ще им се отрази един преход от 5 км. (в двете посоки), след цял ден търчане из камънаците. А аз нямах никакво желание да мъкна някого на гърба си (между другото не знаех, дали и майките ще издържат, или ще почват и те да се влачат „по капли”). Затова решихме, че ще отидем до “Delicate Arch” повече визуално, отколкото буквално – наблюдавайки я от специално направените за целта площадки, от които можеш да се любуваш на арката от разстояние около 1 км. по права линия. Честно казано, сега когато съм седнал удобно във фотьойла в хола, пишейки този пътепис, доста ме е яд, че не отидохме пеша до самата арка. Но, както и да е... Човек не може винаги да вземе най-правилното решение, или пък да получи всичко. Тогава животът няма да е толкова интересен.
Но сега да се върнем на площадките за наблюдение, вместо да философстваме. Има долна площадка, която е по-лесно достъпна и горна, до която за да достигнеш, трябва да походиш и да се покатериш доста повече. Решихме да избием нашите комплекси, че сме „кашкавал-туристи” и дружно се запътихме към по-горната площадка. И тук денивелацията не беше малка, но не ми се стори да е чак 150 м., колкото е при оригиналния пешеходен преход. По пътя към билото, на няколко места видяхме цъфнали кактуси, както и цветя, поникнали направо изпод камъните – мечта за колегите, обичащи да снимат цветя.
Достигайки до билото, установихме, че между нас и “Delicate Arch” се простира внушителен каньон, дълбок няколкостотин метра. Много зелен, много красив, но и много дълбок. Добирането ни до най-високата точка съвпадна и със „златния час” преди залез слънце, така че около нас вече беше настъпила истинска bотографска вакханалия – всеки щракаше с каквото му падне – от сериозни DSLR камери, монтирани върху триножници, през „сапунерки” от различен клас, та до снимане с GSM. Всеки „щракаше” и цъкаше. Никой не падна в каньона, при все че един двама „фото-професионала” бяха близо до подобно действие. След два дни, на Grand Canyon, се убедих, че от този вид homo sapiens има навсякъде. Разбира се и ние щракахме, и ние цъкахме, и ние се снимахме.
Общо взето – беше великолепно. За всеки по различна причина. За мен – че успях да осъществя една моя мечта, с която живеех няколко години.
Привечер, уморени от емоциите през деня – сняг в Скалистите планини, преминаване през зони на свободно скитащи крави и говедца, опит за целувка с гущер, жега, „Балансиращи скали”, които се оказват не точно такива и още куп други, за които не се намери място да разкажа тук, тръгнахме към градчето Moab, намиращо се на 5 мили южно от парка, и в което бяхме планирали да преспим.
По принцип когато пътувам не правя предварителни резервации. Това ми дава по-голяма свобода на решение къде да ходя, какво да видя и къде да приключа деня. А и да си огледам лично стаята, преди да я наема, а не да се доверявам на лъскави снимчици от разни хотелски уебсайтове. Този път обаче, виждайки каква малка точица е Moabна картата, както и че няма други такива точици наблизо, реших, че е редно да направя резервации за хотел предварително. Все пак Див Запад си е, с две жени, три деца... абе не си е работа...
Младежът на рецепцията беше с цвят на кафе „Робуста”. Увери ме, че съм избрал най-разумното решение, като съм резервирал предварително (и точно техния, разбира се) хотел. Защото ако не се намерело място за спане в някой от многобройните хотели на Moab, най-близкото място с хотел било на 200 мили!!! Учудих се, но помислих, че Робустата може би има право, действително е голям пущинак наоколо, пък и на картата не видях други населени места...
На другия ден разбрах, че Робустата ме е излъгал най-безогледно. След около 40 мили през пущинака видяхме градче с няколко хотела, след него още едно градче и още едно... Никакви двеста мили, ама хайде нейсе, ще се ядосваме на една Робуста, която ни е излъгала, при условие, че пред нас беше един цял ден, с всичките надежди, че ще е поредният изпълнен с прекрасни изживявания. Предстоеше ни да преминем от Юта в Аризона, на път към Гранд Каньон. Предвиждахме вечерта да достигнем до резервата на племето навахо, където да преспим. Още от Вашингтон, планирайки пътуването, Славина ми се примоли да спим в градчето с готиното име Tuba City. Не всеки ден може да ти се отдаде да спиш в град, наречен Туба, а и на любимата дъщеря трудно се отказва, така че се съгласих да спим там. Само че сега, между нас и въпросното населено място имаше 250 мили. А благодарение на една информация, намерена от Лили А., пътят ни се удължаваше с допълнителни стотина мили, защото трябваше да минем през т.нар. „Четири ъгъла” (“Four Corners”).
Удължаването на маршрута определено си заслужаваше – „Четирите кьошета” (казано по нашенски) са уникално място от топографска гледна точка. Единствено по рода си в целите САЩ, където се събират четири щата (Юта, Колорадо, Ню Мексико и Аризона) – едновременно, в една точка. Няма друго такова място. Има много места с по три щата в една точка, но четири – няма. Този факт е добре дошъл за местните индианци Uteh и Navajo, които са изградили нещо като географски маркер, от който успешно събират парички от туристи-ентусиасти като нас. Въпросният маркер се намира “in the middle of nowhere”, буквално. Покрай него минава път номер 160, който в натоварените си моменти изглежда ето така,
Иначе е по-пуст...
Вече пристигнали във “Four Corners” първата ни работа беше да се снимаме ето така,
за да можем да казваме след време, че и четиримата (имам предвид моето семейство) сме били в четири различни щата, по едно и също време. Някои се снимаха и така,
за да могат да казват, че сами те са били по едно и също време в четири щата едновременно... Въпрос на гледна точка...
Безспорно най-атрактивния елемент на това място е изграденият пазар, от който можеш да си купиш истински индиански сувенири, на чието дъно (или гръб) няма да намериш срамежлив надпис “Made in China”. Гаранцията е 100 %, защото се изработват на място, пред теб. Нещо като индиански аналог на нашия етнографски комплекс „Етъра”.
Това беше и първият ми допир с истински индианци. Червенокожи, такива каквито съм си ги представял от книгите, които съм чел като дете. Те се различават страшно много от милионите latinos-и, които днес заливат все повече и повече Съединените щати и за които мнозина считат, че са индианци от Южна Америка. Не! Разликата е огромна и е категорично в полза на тези от “Four Corners”.
Времето напредваше, а нас ни чакаше още път... Така че трябваше да оставим симпатичните индианци Uteh и да продължим напред – към Tuba City, сърцето на земите на индианците навахо.
Може би тук е моментът да кажа няколко думи и за тези симпатични хора.
Индианците навахо населяват североизточните части на щата Аризона, югоизточните на Юта и северозападните на Ню Мексико – обща площ около 26 хил.кв.мили (или 67 хил. кв. километра). В днешни дни наброяват около 250 хиляди души – добра бройка, имайки се предвид, че в средата на ХІХ в. са били останали не повече от 8 – 9 хиляди души. Тогава, в зимата на 1863 – 1864, по личното разпореждане на президента Андрю Джексън и възоснова на Закона за разселване на индианците (Indian Removal Act), всички индианци навахо (дори и старците и новородените бебета) са били насила преместени от днешните им местообиталища в резервата-затвор Bosque Redondo (известен още като Fort Sumner) в северозападно Ню Мексико. Този своебразен социален експеримент остава в историята с ужасяващите примери на глад, смърт, унижения и непрекъснати конфликти със смъртните врагове на навахо – индианците от племето Мескалеро Апачи и белите заселници. Най-накрая, през 1868 г. Големият бял баща във Вашингтон осъзнава, че експериментът е неуспешен и разрешава завръщането на навахо по родните им места, откъдето са изкарани със сила четири години по-рано.
Имат си и „правителство”, създадено през 1923 г., поради необходимостта от защита на племенните интереси срещу все по-експанзивните американски петролни компании, които са привлечени от открития през 1920 г. петрол по тукашните земи. Днес навахо имат изградена стабилна обществено–политическа структура, състояща се от изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Начело на племето, което на техния език се нарича Dine, стоят избираеми президент и вицепрезидент, а законодателният им орган се състои от 88 избраници, представляващи 110 общини/общности. В момента има малък конфликт между президента Джо Шърли младши и председателя на Съвета на племето Лоурънс Морган (какви ли са индианските им имена?), но това са неща, които нас отдавна не ни впечатляват.
Интересен факт е, и с него завършвам темата за индианците навахо, че през Втората световна война основният секретен код за комуникация между родовете войски на САЩ на тихоокеанския фронт е бил изграден на базата на езика навахо. Японските шифровачи така и не са успели да разбият шифъра....
Пътувайки през Аризона, очаквайки всеки момент да влезем в земите на навахо, се любувахме на подобни гледки
Подобен релеф увлича към малко по-високи скорости. Ограничението беше 65 мили/час (120 км./ч.), но според едно неписано правило в САЩ, можеш да добавиш от себе си десетина – петнайсет мили отгоре (но НЕ и повече), без да рискуваш да имаш неприятности с полицията. По принцип спазвам това правило, като в резултат от това до момента, за три години и изминати близо 100 хил. км. по пътищата на САЩ и Канада не съм спиран от пътен полицай. По никакъв повод... Дори и за да ме пита „К`во работА” или „Са к`во да ме праИ”! Но това е друга тема... Та, карам си аз с около 80 мили/час и изведнъж отляво ме изпреварва джип “Mitsubishi Pajero”, на който е изписано “Navajo Nation Police”... Опа-а-а-а, явно вече сме на територията на резервата, подвластни на индианските закони. Че законите им са различни, се убедихме почти веднага. Първо – имат часова разлика от един час с официалното време на щата Аризона – т.нар. Navajo Tribal Time, както и че не признават каквито и да било карти и отстъпки (като например тази на американския аналог на нашето СБА – ААА). Доводът на седящия зад рецепцията на хотела индианец беше учтив, но категоричен – „Сори, сър, но тук не признаваме подобен род карти. Тук е територия на Navajo Nation”. По-късно имах възможността, да се убедя, че има и още няколко съществени отлики от останалия свят, но за тях след малко...
Tuba City е едно забравено от Бога място. Насред нищото, съставено почти на 100 % от индианци навахо (други етноси не видях), брулено от ветровете на пустинята, вдигащи облаци прах денем и нощем. Особено нощем те са по-видими, на светлината на фаровете от преминаващите автомобили. От това градче, единствено по-зачукано е селището (не мога да го нарека градче, дори) на индианците Seminole в блатата Everglades във Флорида, при които бях през септември` 2007 г. Там бях истински впечатлен от надписа на входа на селището, насред блатата в които бяха набутани преди толкова години, беше изписано “God Bless America!” Тук, при индианците навахо, такъв надпис нямаше, но пък за сметка на това не признаваха членските карти на ААА. Своеобразно малко отмъщение. Но като цяло – градчето беше бедно, като някои къщи (дворове) силно ми напомняха на тези в Столипиново и Факултето. И точно като в тези квартали, контрастите бяха много и силни. До двора с конете и пръснатите легени се издигаше привлекателната и определено чиста сграда на хотела “Quality Inn” със залепено към него Интернет-кафене, в което можеш да изпиеш отлично еспресо...
Да, ама на мен не ми се пиеше еспресо, а бира. Една хубава, студена (и изпотена) биричка. Намерих един супермаркет и веднага се отправих към хладилните витрини, за да грабна първото попаднало пред погледа ми стекче с мечтаното питие. Пред витрините, триейки ги с един парцал отвътре и отвън, стоеше един огромен индианец с очила и коса, завързана на опашка. Индианец с очила – видя ми се някак си неестествено, ама... Същият влагаше такова старание в лъскането на стъклата, че чак се уплаших, че ако се задържи на работа още няколко месеца, със сигурност ще изтъни стъклата с няколко милиметра... Заради старанието, с което търкаше въпросните стъкла, веднага го кръстих „Танцуващият с витрини”. Нали все пак трябва да си има индианско име. Придавайки си възможно най-приветлив изглед на физиономията го попитах, къде се намира бирата, че нещо не мога да я намеря... „Няма тука бира!”, озъби ми се Танцуващият с витрини... „Моля?”, попитах отново, помисляйки, че не съм го разбрал. „Няма бира!”, последва второ озъбване... Помислих си, че сигурно има лош ден, или пък са му вдигнали нормата за витрини които трябва да измие, и затова е в такова настроение. И тъй като друг супермаркет в Tuba City нямаше, се отправих към първата изпречила се на пътя ми бензиностанция. Тук поне бира винаги има. Да, ама не, както казваше един журналист от началото на 90-те години! И тук няма бира!!! Пет различни вида енергийни напитки и нито една бутилчица бира... Брех, мама му стара, к`во става тука? Питам момичето на щанда (индианка, разбира се) вече далеч по-предпазливо „Имате ли биричка?”, на което тя съвсем миловидно ми отговори: „Не сър, в целия резерват е забранена продажбата на алкохол... Вие не го ли знаете това?” и ми се усмихва. Откъде да го знам бе, моме? Да не би цял живот само по индиански резервати да съм спал!
Прибирайки се в хотела се отбих през рецепцията... Исках да намеря отговор на въпроса, защо аджеба е забранена продажбата на алкохол. Всички знаем, че „огнената вода” е била по-успешното оръжие от карабината Winchester при завладяването на индианците, ама това все пак е било преди 150 – 200 години. Все пак днешните индианци карат пикапи, стопанисват хотели и казина, пишат надписи “God Bless America”..., всичко вече е свършило. Край. Може по една биричка, поне...
Питам седящия зад рецепцията индианец, защо „така, па така”, какво налага такова нещо и т.н., придавайки си вид на „глупака – турист” на който не са му ясни много неща. Индианецът ми отговори, че основната причина са многото пътни произшествия (хайде, бе!), които се случват след употреба на алкохол. Нищо друго! Дори не спомена за „огнената вода” и историческите последици от нея. Но много сериозно сподели, че не само продажбата, но дори и ПРИТЕЖАНИЕТО (!) на алкохол на територията на резервата е криминализирано. Полицията на навахо имала право да претърсва навсякъде, дори (цитирам) „багажа на бели хора, преминаващи през резервата”, за да търси алкохол. Тук вече ченето ми увисна и успях единствено да го попитам къде има лед. Трябваше ми за едно лекарство, което носех на дъното на големия куфар. Индианецът ми посочи откъде да взема лед и аз се отправих зашеметен към стаята, където разказах на двете Лили в какво място сме попаднали. И понеже ситуацията беше извънредна, прибягнах до извънредни мерки. Посегнах към големия куфар и извадих лекарството. То беше в едно плоско кафяво шише, а самото лекарство имаше кехлибарен цвят. Препоръчва се в умерени дози, при извънредни (и не толкова извънредни) ситуации с по няколко бучки лед. Сипах си около 100 ml. от въпросното лекарство, сложих няколко бучки лед и вдигнах наздравица за Navajo Nation. Лили А. прецени, че и тя е достатъчно притеснена от ситуацията и също си сипа една доза.
Това сме ние българите – спазваме законите и излизаме от всяка ситуация.
Следва продължение...
В следващата част:
o Очарованието, наречено Grand Canyon. Попадаме на "контролирани пожари";
o Язовирът-мастодонт "Hoover Dam";
o Las Vegas, или още малко за града на греха;
o През пустинята Mojave към Града на ангелите.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Редактирано от автора , 06.06.2008 19:05:12
За улеснение на тези, които искат да започнат от І част (както си му е реда), давам линк... http://www.4coolpics.com/photo-forum/12/28921.html 
Е, този постинг трябваше да се качи по-отгоре, ама...
Е, този постинг трябваше да се качи по-отгоре, ама...
Редактирано от автора , 08.06.2008 04:33:23
чакам, пак ще чакам...
интересно разказваш!
интересно разказваш!
Браво Ванка,да ти имам търпението,откъде намираш време за описването на толкова детайли???
Само онези,който са живяли някога в щатите,могат да разберат колко добре си се справил...
Бъди здрав и все така търпелив-голямо качeство е !!!
Само онези,който са живяли някога в щатите,могат да разберат колко добре си се справил...
Бъди здрав и все така търпелив-голямо качeство е !!!
Поздравления! И вторият материал е великолепен!Ще чакам с интерес продължението.:))
Браво! Очаквам с нетърпение следващите! Четейки, направо се почувствах в Америка! 
Безкрайно увлекателно!Поздравления!
...for every traveller who has any taste of his own, the only useful guide book will be the one which he himself has wtitten...Aidous Huxley
Pozadravleniq !!! !!! !!!
Страхотен стил на разказване и страхотни снимки! Поздравления!
Arcadia, car si na peroto i na kamerata... :)
Браво!Съгласна съм с Laura, разбираш и от 2-те неща
Поздравления!
Чета и разглеждам с голямо удоволствие! Браво, бъди здрав!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!