За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Ето я и третата част. Искрено се надявам да не съм станал досаден, но щом съм се хванал на хорото, трябва да го доиграя... 
Успокоението ми/ви е, че остава само още една част. И няма повече! 
Ако някой е пропуснал първа и втора част, може да ги намери ето тук:
http://www.4coolpics.com/photo-forum/12/28921.html - част І
и
http://www.4coolpics.com/photo-forum/12/29266.html - част ІІ
Приятно четене!
Успокоението ми/ви е, че остава само още една част. И няма повече! Ако някой е пропуснал първа и втора част, може да ги намери ето тук:
http://www.4coolpics.com/photo-forum/12/28921.html - част І
и
http://www.4coolpics.com/photo-forum/12/29266.html - част ІІ
Приятно четене!
Редактирано от администратор , 22.07.2008 07:29:15
С две жени и три деца из Дивия Запад
Част ІІІ
Grand Canyon – Hoover Dam – Las Vegas
Напуснахме Tuba City със смесени чувства. Аз, доволен и щастлив, че съм се отървал от лапите на хора, които преследват кротките консуматори на бира и по-силните й аналози. Лили А., подтисната от заобикалящата ни бедност. Фрустрацията й произтичаше от факта, че питаеше сантиментални чувства към всякакъв род индианци още от ранна детска възраст. Винаги се е гордеела с кореспонденцията си с прочутата преди години авторка на индиански романи за деца Лизелоте Велскопф-Хенрих и някакъв друг автор на индиански книги, който бил наполовина индианец, наполовина поляк (страховита комбинация!). Та Лили А., силно впечатлена от заобикалящата ни действителност, непрекъснато снимаше с камерата си и обясняваше на предполагаемия зрител „Ето, напускаме Tuba City. Боже, каква бедност! Не, това не може да е вярно...” и т.н. Да, ама явно може. Защото го виждахме. Опитах се да й обясня, че въпросните индианци не са толкова за ожалване, защото според един федерален закон от незнам коя си година, индианските племена имат право да притежават казина, без да плащат такси, данъци и акцизи на властта – било тя местна, щатска или федерална. Факт, който е превърнал в днешно време почти всички индиански племена в сериозни икономически субекти. Лили А. категорично отказваше да повярва на това, което казвам, посочвайки като пример заобикалящата ни гледка. Действително, как се изразходват тези средства и защо наистина е толкова бедно в Tuba City не знам. Може би трябва да попитаме президента на Navajo Nation Джо Шърли младши. А всъщност – въобще не ме и интересува. При толкова много неправди на този свят, индианците Navajo въобще не попадат в групата на застрашените човешки видове. Те са просто едни безкрайно симпатични, непиещи бира хора, които живеят бедничко. А такива има милиони по целия свят.
Спорейки и разсъждавайки по горните въпроси, стигнахме до разклонението на път номер 89. Ще попитате какво толкова има на това разклонение, че специално го отбелязвам? Да, така е, прави сте, на пръв поглед съвсем обикновен Т-образен кръстопът! Ако завиеш надясно (на север) ще поемеш към Северния скат на Grand Canyon, ако завиеш наляво (на юг) ще тръгнеш по пътя за Южния склон. И какво от това, ще продължите да питате вие с пълно право? Ами интересното и важното в случая, че макар и разликата по въздух между двата склона на каньона да е само 16 км., път номер 89 е единственият, който ги свързва по суша. Като разстоянието между тях е 356 километра!!! Единственият възможен път. Няма друг! Минута невнимание на въпросния кръстопът – и цял ден ще обикаляте из пущинаците... Ние внимавахме и тръгнахме в правилната посока – на юг към южния склон (т.тар. South Rim).
Отликите между двете части на каньона от географска гледна точка не са много. Надморската височина на South Rim е 2200 м., а средногодишните температури варират между 10º и 30 ºС през лятото и -7 º до +10 ºС през зимата. North Rim е с 300 м. по-висок и с около 6 ºС по-студен. Основна разлика обаче е в достъпността на двата ската през различните сезони на годината, както и дължината на „облагородената” част, достъпна за туристи. Тук предимствата, извън всякакво съмнение, са за южния склон. Достъпен целогодишно (срещу само пет месеца, от средата на май до средата на октомври, за северния склон), разполагащ с панорамен път, дълъг около 25 км., с многобройни площадки за наблюдение... Не, не, няма никакво съмнение... Ако ви се отдаде път нататък, не се колебайте – само Южния склон, друго няма смисъл.
Може би тук е моментът да разсея още един мит – че в Grand Canyon National Park се намира прословутата Grand Canyon Skywalk – стъклена „подкова”, изградена от индианците Hualapai над каньона, на 1200 м. височина над пенливите бързеи на река Колорадо. Не! Skywalk-а се намира на 120 км. западно от Лас Вегас, на т.нар. Западен склон на каньона (Grand Canyon West Rim). Според мен посещението на горепосочения „стъклен под” определено не си заслужава, защото е превърнат от местните индианци в средство за „съдиране” между три и пет кожи от обикновения турист-лапнишаран. Съдете сами – за да достигнете до мястото трябва да се отбиете от централния път и да преминете едно разстояние от около тридесет километра по тесен, черен, почти коларски път, без абсолютно никаква маркировка. Рядко се намират дори и указателни табели. След маршрута, успешно тествал амортисьорите на автомобила и бъбреците на шофьора и спътниците му, идва ред на изпитание за нервите – плащате 20 долара за паркинг, като установявате, че това е само едно оградено с въженца място, където може да си оставите колата – никакви допълнителни „екстри”. След паркинга идва ред на едни други 30 долара, този път, за да се качите на специален шатъл, който да ви закара на около 2 км. по-надолу, до самия стъклен под. След което идва ново изпитание, този път за портфейла, тъй като отново се плаща – нови 30 долара на калпак за петнадесетминутна разходка върху стъкления под. Като по време на разходката върху стъклото нямате право да носите фотоапарат!!! Е, тук спирам и ви оставям сами да прецените дали си заслужава, или не посещението на въпросното място.
Сега да се върнем към Grand Canyon National Park – едно безкрайно приятно и уредено място, където няма и помен от гореспоменатите комерсиални изцепки. Както може би сте се досетили, щом е National Park, то той се администрира и управлява от National Park Service и U.S. Department of Interior. За тях разказах по-подробно във втора част, така че сега няма да се спирам отново. Единствено ще спомена, че хората си вършат съвестно работата, поддържат парка в отлично състояние и са готови да окажат помощ и съдействие на всекиго.
Пътувайки към Grand Canyon NP се осъществява едно постепенно изкачване с денивелация от около 700 м. (както казах по-горе South Rimе на около 2200 м. надморска височина). Преминава се през Kaibab National Forest – борова горичка с гръмко име, но нямаща нищо общо с нашите величествени, красиви вековни борови гори. По-голямо внимание заслужава ждрелото на река Малко Колорадо (Little Colorado River Gorge), което се явява своеобразно „предмостие” на същинския каньон. Тук видях и една от двете гледки (другата беше няколко дни по-късно в Калифорния), които ще останат завинаги в съзнанието ми, но които нямах възможност да заснема – огромно и абсолютно равно планинско плато, цялото покрито със свежа и тучна зелена трева. Тъкмо набола, висока не повече от десетина сантиметра. Най-зеленият цвят, който можете да си представите. И някъде по средата на това плато, изрязан като с гигантски скалпел, каньон. Отворена кафява рана сред зелената трева. Виеща се кафява змия из зелената трева. Тази уникална природна красота ще остане само в съзнанието ми. За мое съжаление не можах да я заснема, поради съвсем прозаични причини, които не си струват дори и да се разказват...
Продължихме своето изкачване към входа на Grand Canyon NP, тръпнещи от предстоящата ни среща с едно от чудесата на природата. Влязохме в парка през източния вход, наречен на едноименната площадка за наблюдение, изградена до него – Desert View (2267 м.) Около въпросното място има изграден къмпинг, бензиностанция, няколко заведения за бързо хранене и магазин за сувенири. Преминахме през всички тези места почти набегом – устремени към площадката за наблюдение. Достигнахме я.... и дъхът ни спря!
Изумителна гледка! Първата мисъл, която минава през главата на човек е „Боже Господи, колко е красиво!”, След това си задаваш въпроса, кой е сътворил това чудо – Господ Бог, Майката Природа или едни обикновени речни поточета, пробивали скалите в продължение на милиони години. Тук можеш да проследиш етапите от земното развитие, все едно гледаш семеен албум, в който е отразен растежът на едно дете. Най-старият геоложки пласт е датиран към период от преди 1 млрд. и 680 млн. години (тук са го нарекли Vishnu Basement Rocks), след него има други пет пласта, за да достигнем до пласта Kaibab, образуван „само” преди 270 млн. години. На дъното на цялата тази красива плетеница от древни и млади каньони се виждат „спокойните” води на Colorado River.
Поставил съм спокойните в кавички, защото от нашата площадка, издигната на около 1 км. височина над реката, водите изглеждат тюркоазено зелени, красиви и спокойни. А всъщност не е така. Буйните води на р. Колорадо са едни от най-добрите за рафтинг, привличащи годишно десетки (а може би и стотици, незнам) хиляди привърженици на това екстремно изживяване. Но тук, от нашето „орлово гнездо” реката е просто едно красиво зелено допълнение към този природен феномен. И казвайки „орлово гнездо” се подсетих за нещо, което ми направи изключително силно впечатление – десетките гарвани, големи, черни, охранени гарвани, които бяха навсякъде. До токолкова свикнали с хората, че дори позираха без всякакво притеснение.
Ще се радвам, ако някой от нашите колеги – птичари определят какъв вид са и разкажат поради каква причина популацията на тези животни е толкова висока в каньона. Но те са буквално навсякъде.
Стояхме като зашеметени повече от половин час, вперили поглед в различни посоки. А човек накъдето и да се обърне, навсякъде красота. Изумителна красота! Повярвайте ми, не го казвам, защото така е прието да се казва, защото се е превърнало в клише. Не, не и не! Просто Grand Canyon е място, където човек неминуемо си задава въпроса „Кой съм аз?” – независимо на колко години е, какви успехи е постигнал в живота си, колко е щастлив. Именно тук човек осъзнава, че всъщност е една малка прашинка във Вселената. Точно тук човек разбира колко е прекрасно да се живее в синхрон със заобикалящия свят. Тук разбира колко ненужни чувства са злобата, завистта, високомерието, самолюбието... Поне такива бяха мислите, които бушуваха в моята глава.
Прекарахме на площадката “Desert View” близо час и половина. Доста трудно се откъснахме от гледката, но успокоение ни даваше картата на South Rim, която ни дадоха рейнджърите на влизане. Според нея, през следващите 25 км. ни очакваха още много подобни площадки за наблюдение, с не по-малко красиви гледки. Разбира се, няма да се спирам на всяка една от тях поотделно. Всяка една си имаше своите специфични красоти.
Ще ви разкажа единствено по-подробно за две от тях – Grandview Point и Pima Point, поради две различни причини. При първата от двете се „сблъскахме” с т.нар. „контролирани пожари”, а при втората имахме незабравимо преживяване, наречено „Залез над Grand Canyon”. Но сега, всичко по реда си.
Още пътувайки към Grandview Point, забелязахме гъсти кълба дим, които идваха от юг. Димът беше много силен и наситен, поради което решихме, че някъде е възникнал горски пожар. Разбира се, Лили А. веднага предаде това на поколенията, посредством своята камера – „Ето, ние сме в Гранд Каньон, а около нас има горски пожар. Не знаем къде е, но пушекът става все по-силен”. Дори се опита и да ме „интервюира” какво мисля по въпроса... Аз от своя страна, виждайки все по-големите вълма пушек, закриващи каньона, бях вече сериозно ядосан, защото и това ако не е „маркототевщина”, не знам какво друго би могло да бъде – да имаме един-единствен ден на Grand Canyon и той да се скрие от пушеците на някакъв тъп горски пожар... Оставаше единствено да ни евакуират и „удоволствието” щеше да е пълно.
В подобно минорно настроение пристигнахме на Grandview Point (2256 м.), явяваща се и своебразен център на 25 километровия панорамен път. Оттук се разкрива най-общата и най-величествена гледка към каньона, както и започва туристическата пътека Grandview Trailhead, даваща възможност на запаления планинар да слезе до водите на р. Колорадо.
За мое съжаление, пушекът вече напълно беше закрил гледката на изток. Това, което допреди трийсетина минути беше Desert View, вече беше само една стена от пушек. Реших, че погледнато от по-ниско пушекът може и да не е толкова видим и търсейки и преследвайки красиви гледки, започнах да слизам все по-надолу и по-надолу. Ха тук да снимам това изсъхнало дърво на фона на каньона,
а тук да снимам този бор поникнал от камъка и така слизах все по-надолу и по-надолу.
А гледките действително си заслужаваха. Слава Богу, някъде още в началото на моето спускане срещнах един върлинест планинар, окичен отвсякъде с манерки, въженца, фенерчета, и „n” на брой карабинки, от които висяха всевъзможни джунджурии. Във всяка една от ръцете си държеше по една щека и уверено, като планинска коза, катереше пътеката. Погледите ни се срещнаха и се поздравихме със задължителното за Америка “How U Doin’?”, което според мен не е толкова поздрав и въпрос „Как си?”, колкото знак, че отстрещният те е забелязал, но всъщност въобще не го интересува нито как си, нито кой си. Или поне така беше в урбанизираната Америка. Защото в тази част на Америка, наречена Grand Canyon, въпросът “How U Doin’?” явно не беше чисто механичен въпрос, сбор от няколко думи. Защото след задължителното промърморване от моя страна, че съм „файн”, Върлината ме попита: „Накъде отивате?”. Отговорих му жизнерадостно, че ще сляза още малко по-надолу, за да направя още снимки на пейзажа. При което моят събеседник завъртя глава и ми каза: „Ако нямате специална физическа подготовка, не Ви го препоръчвам” и се вгледа във фотоапарата ми, който стисках с една ръка. Явно беше виждал доста фотоенстусиасти като мен, които после с изплезен език са се добирали до върха. Нещата се оказаха още по-лоши. На моя въпрос „Защо?” Върлинатами разказа, не без известна гордост, че е помагал при три евакуации на туристи, решили да се „поразходят” от Grandview Point до реката. Денивелацията от 1200 м. е направо убийствена за всеки, който няма специална физическа подготовка. Пътеката е изключително примамлива на слизане, де-факто няма никаква техническа сложност, не е необходима специална екипировка (освен удобни туристически обувки), но последващото изкачване е истинското предизвикателство. Поговорихме си още няколко минути с Върлината, между другото вметвайки за горския пожар, който ми беше закрил хубавата гледка. За мое учудване, Върлината ми каза, че това са контролирани горски пожари, провеждани от парковите служители, с цел уравновесяване на екосистемата. Признавам си, че тогава не ми стана много ясно за какво става въпрос, но няколко дни по-късно, в Sequoia National Park попитах един рейнджър, който ми обясни най-подробно за какво се правят. Обяснението обаче – по-късно. Защото сега трябва да разкажа за изкачването обратно до площадката. Последиците от непремереното слизане надолу ги изпитах съвсем скоро на свой собствен гръб. Макар и да бях слязъл не повече от 150 – 200 м., усетих разликата в придвижването почти веднага. При слизането припках като млада булка пред горския, а сега, при изкачването, с всяка крачка фотоапаратът ставаше все по-тежък. Сърчицето туптеше все по-силно, а устата пресъхваше все по-осезаемо. Когато в крайна сметка се добрах обратно до площадката, езикът ми се беше провесил точно като пекинеза на тъща ми, когато му е жега през лятото. Поне сега знам, като го видя с толкова изплезен език, колко му е гадно. Явно не съм изглеждал съвсем адекватно, защото Лили на няколко пъти ме погледна изпитателно, питайки ме: „Всичко ОК ли е?” и „Наистина ли си добре?”. Та Господ здраве да му дава на Върлината, че ме върна обратно в „правия път”. Най-голямо удоволствие ми достави обаче, когато по-късно, събрал вече въздух, казах на Лили А.: „А това, ако искаш да знаеш, са контролирани пожари!”. На въпрос от нейна страна, какво е това, й отговорих, че въобще не възнамерявам да й казвам, а да се сеща сама... Гаден съм!
Така премина денят ни – в охкане и ахкане по красивите гледки, щракане с фотоапарати и сапунерки, но предвкусвайки удоволствието от десерта – залеза на Grand Canyon.
Залезът може да се наблюдава отвсякъде. Разбира се, трябва да сте на Grand Canyon, иначе не става... (Това беше някакъв опит за остроумие от моя страна...) Ние решихме да го направим от най-западната наблюдателна точка, а тя в случая се казваше Pima Point. Има една която е още по на запад, Hermits Rest, но понастоящем тя и пътят до нея са в ремонт и съответно затворени за посещения. Споменавайки за пътя, трябва да отбележа, че тук вече не е разрешено да пътуваш със собствен транспорт. Пътят е прекалено тесен, на някои места може да бъде поставен дори в графата „опасен”, за да бъде позволено всекиму да шофира по него. Въпреки това обаче е намерен много добър, лесен и цивилизован начин за придвижване по този седем километров участък – с безплатни рейсчета (които американците умират да наричат шатъли), които се управляват от опитни шофьори, минавали хиляди пъти по трасето. На всяка една спирка (разбирай, площадка за наблюдение) рейсчето спира, шофьорът обявява името на площадката, характерните природни забележителности, които могат да се видят, в колко часа за съответния ден е изчислен слънчевият залез и в колко часа ще бъде следващото шатълче, в обратна посока, което може да ви прибере... А, забравих да кажа и още нещо – за да се качиш в шатълчето, чакаш мирно, кротко и възпитано, нареден на опашка (да, да, опашка, подобна на онези от една българска зима, когато чакахме за хляб и мляко)... Няма блъскане, няма пререждане – всичко е подчинено на една-единствена мисъл – „Аз съм тук, да се наслаждавам на природата и нейните красоти и не бива да помрачавам своето (или това на околните) настроение с излишни простотии”.
Ние бяхме твърдо решени, че ще отидем до Pima Point. Колкото и шофьорът на шатълчето да хвалеше всяка спирка по пътя ни, ние не слизахме, най-малкото защото знаехме, че от Pima Point трябваше да имаме изглед на около 40 мили в двете посоки на каньона – от Bright Angel Canyon на изток до платото Powell на запад. Че сме на прав път се убеждавахме и от факта, че всички останали пътници (не по-малко от 50-60 души) също не слизаха, а чакаха крайната цел. Бяхме седнали точно на гумата на автобусчето, поради което Анна-Мария, Славина и Елиана искрено се забавляваха от непрекъснатото подрусване. Така подскачайки един към друг, нагоре-надолу и наляво-надясно стигнахме до Pima Point (2013 м.). А там вече ни очакваше ето това
Реших, че ако искам да направя някоя и друга по-качествена снимка, трябва отново да хвана встрани по пътеките. Без да забравям урока, даден ми от Върлината, тръгнах по една пътечка, придържайки се на все пак разумно разстояние от самия ръб. Много скоро започнах да виждам и други колеги-ентусиасти, много от които правеха сериозни опити да изпробват силата и законите на земната гравитация...
Въпреки, че съм снимал доста кадри привечер, в т.нар. „златен час”, когато слънцето ни дарява със своята по-специална и топла светлина, такава магия, като на ръба на Grand Canyon не бях виждал и срещал. Всичко, абсолютно всичко около мен, беше променило своя цвят – превръщайки преобладаващите жълто-кафяво-зелени цветове в една обща багра на разтопена мед.
Разбира се, съответните нюанси се бяха запазили, но медно-червения цвят беше доминиращ навсякъде около мен. За това допринасяше и характерното оцветяване на небето, което определих като „Залез на Венера”.
Не знам защо, никога не съм бил на Венера, но съм убеден, че това беше един залез, който никога повече няма да видя. Използвах последните лъчи на слънцето, за да направя няколко снимки за семейния албум, за да ни напомнят цял живот за този вълшебен момент, наречен „Залез над Grand Canyon”.
На следващия ден поехме с нови сили към следващата ни цел – Las Vegas – „Градът на греха”. Преди това обаче планирахме да спрем на язовирната стена на Hoover Dam – хидроинженерно чудо от времената на Голямата депресия през 30-те години на ХХ в.
Според една класация от 1999 г., Hoover Dam е посочен като едно от петте строителни достижения на ХХ век. Американците си го определят като едно от „Седемте технологични чудеса на Америка”. При все, че съм краен скептик по отношение на класации от всякакъв род, още повече от типа „Едно от ххх чудеса на ххх” не мога да отрека, че Hoover Dam е впечатляващ строителен и технологичен феномен. С дължина на стената от 379 м., височина 221 м., широчина в основата 201 м. и широка 13,7 м. в най-горната си част, язовирната стена действително е един истински строителен мастодонт, погълнал 2,6 млн. кубически метра бетон.
Сигурно на някого е доскучало от тези цифри, но ги цитирах съвсем съзнателно – за да подчертая гигантските мащаби на съоръжението. Друг интересен пример, навеждащ на много размисли е фактът, че язовирът е построен за четири години (1931 – 1935 г.) и със значително по-малко финансови средства от предварително планираните. Тук спирам с изреждане на сухи статистически факти.
Има обаче още едно нещо, освен гигантските мащаби на това съоръжение, което искрено ме впечатли – свободният режим на достъп, придвижване, снимане и каквото друго се сетите в района на язовира и язовирната стена. Това е едно от нещата, които правят най-силно впечатление. Самият факт, че минаваш отгоре, по самата язовирна стена, с автомобила си е достатъчно красноречив сам по себе си.
Веднага направих паралел с начина на охрана на стената на язовир „Искър” (покрай която минавам редовно, когато съм в България) и тук, на Hoover Dam. И в единия и в другия случай става въпрос за т.нар. „критична инфраструктура”, осигуряваща вода и електроенергия за милиони хора. В единия случай за 2 млн. души (София), в другия за 20 млн. души (Лас Вегас, Лос Анжелис, Сан Диего, Финикс и още стотици други по-малки градчета в Аризона, Невада и Калифорния). Тук обаче не видях навъсени „милиционери” да подпират бариерата, нито пък предупредителни табели с надписи „Преминаването абсЕлютно забранено!”. А нали не мислите, че американците са оставили 34,850 млрд. куб. м. вода (колкото има в езерото Mead) и подпиращата ги язовирна стена, неохраняеми? На всичко отгоре имате възможност (и ние се възползвахме от нея, разбира се), да разгледате целия хидроенергиен комплекс отвътре, включително и електрическите турбини, намиращи се на около 50 м. под земята.
Явно, не става въпрос за немарлива охрана, а за различен подход и гледни точки.
Почти веднага след Hoover Dam се преминава и щатската граница между Arizona и Nevada. Сменя се и часовата зона, от което печелехме един светъл час повече.
Може би поради близостта до Las Vegas (около 50 км.), тук вече пейзажът се промени. Пустинните гледки с любимите на Лили Joshua Trees отстъпиха място на кокетни къщички и ваканционни селища в приятен архитектурен стил. За разглеждане на къщички и архитектурни стилове нямахме много време, защото графикът ни притискаше – трябваше до около 17:30 ч. да се настаним в хотела и да тръгнем да разглеждаме „Градът на греха” по тъмно, тогава когато е най-греховен и най-красив.
Хотелът ни се намираше на т.нар. Las Vegas Strip и носи гордото рицарско име “Excalibur”. Избрахме го най-вече заради децата, защото целият хотел интериорно е решен като средновековен замък, а в центъра между двете „спални” крила има направен и истински средновековен замък (където са разположени казината).
В същност, бъдещият пътешественик нека знае, че няма нищо по-лесно от това да си намериш хотел в Las Vegas. Почти всички основни хотели (около трийсетина) са с между 2 и 4 хиляди стаи , струващи между 80 и 150 щ.долара (на стая, на нощ) – доста приемлива цена за добър хотел в голям американски град. Има разбира се и изключения, като “Bellagio” и “Palazzo”, в които цените не са като посочените по-горе, но нали не си мислите, че Хю Хефнър или Джак Никълсън като дойдат в Las Vegas ще спят в “Excalibur”?
Градът нощем е една неописуема феерия от светлини и реклами.
Опитахме да посетим основните „забележителности” и дори почти успяхме. Поставям забележителности в кавички, защото тук те се свеждат единствено до различни интериорни украси в огромните хотели-казина. В протежение на около 5 мили можеш да видиш Хеопсовата пирамида, Айфеловата кула, Статуята на свободата или каналите на Венеция. Навсякъде всичко е направено с много блясък, но по-скоро това е блясъкът на фалшивата позлата. Бих определил почти всички казина като връх на декаденса, целящ една – единствена цел –да те „грабне” и да те вкара в казиното, където да похарчиш една част, или защо не и всичките си пари. В хотел „Flamingo”, построен в миналото от известния мафиот Бъкси Сийгъл, освен многобройните момичета „на повикване”, има и градина с живи фламинга. В “Excalibur” се разминаваш с някой от многобройните рицари на „Кръглата маса” или с една дузина повехнали принцеси, облечени като кралица Гуиневр. В “Circus, Circus” можеш да се насладиш на великолепни циркови шедьоври, а в „Luxor”, ако си късметлия, можеш да видиш как супер нашумелият в момента маг Criss Angel слиза от върха на пирамидата, буквално „плувайки” във въздуха (честно казано, не знам как го прави това този човек, но знам, че жена ми, Лили, е влюбена в него). „Върхът на сладоледа” е пресъздаването на средновековна Венеция в “The Venetian”.
Тук може да ядете пица или пиете espresso на Piazza “San Marco”, да се качите и да се снимате на „Мостът на въздишките”, да се повозите на гондола и да послушате фалшивото пеене на нарочения за гондолиер
както и да се насладите (в буквалния смисъл на тази дума) на италианска оперета на открито. Последното, без грам ирония, беше най-стойностното нещо което видяхме в Las Vegas. Една група млади и явно талантливи артисти изнесоха великолепен концерт „на открито” на площада „San Marco”. Другото истински красиво нещо в Las Vegas бяха фонтаните пред хотел “Bellagio”, които за наше съжаление успяхме да зърнем само за няколко минути от колата. Но и те бяха незабравимо усещане – красотата на феерията от фонтани, издигащи се в различна последователност, под звуците на “Time to Say Goodbye” на Andrea Bocelli и Sarah Brightman. Не успяхме да им се насладим по-задълго (както и да ги снимам), заради изключително силния вятър, който излезе същата вечер. А за тези които не знаят, при силен вятър, музикално-светлинно-фонтанното представление се отлага. Защото просто няма смисъл. Вятърът разпилява струите и нищо не се получава.
Споделяйки съвсем безпристрастно своите впечатления от този „никога незаспиващ град”, при все че това е запазен етикет за един друг мегаполис – Ню Йорк, мога да кажа, че за човек, попаднал за първи път тук, усещането е впечатляващо. Ако останеш втора или трета нощ, може и да продължи да ти харесва, но гледайки го непрекъснато, ден след ден, и нощ след нощ, сигурно ще виждаш само кичозната и фалшива страна на външния блясък. Признавам, на мен, човек имал на разположение една нощ и един ден в града на греха, Las Vegas ми хареса. Но ако имам възможност да избирам между три дни в Grand Canyon National Park и три дни в Las Vegas, без секунда колебание ще предпочета природната красота на Grand Canyon. Не че греховете на Las Vegas са ми чужди – поиграх в казиното, позагледах се (и то доста) в красивите момичета по улиците, хапнах и пийнах на воля. След около една седмица из пущинаците, това е напълно разбираемо. Но през цялото време пред очите ми бяха красотите на Antelope Island, Arches NP и Grand Canyon. Май, вече бяхме отвикнали от цивилизацията...
Следва продължение...
•Пътуваме към „Градът на ангелите”. Разочарованието Холивуд.
•Разходка из света на великаните – Sequoia NP.
•Сан Франциско и Golden Gate Bridge
•По стъпките на Стайнбек – Monterey и Salinas.
•Краят на нашето пътешествие.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Част ІІІ
Grand Canyon – Hoover Dam – Las Vegas
Напуснахме Tuba City със смесени чувства. Аз, доволен и щастлив, че съм се отървал от лапите на хора, които преследват кротките консуматори на бира и по-силните й аналози. Лили А., подтисната от заобикалящата ни бедност. Фрустрацията й произтичаше от факта, че питаеше сантиментални чувства към всякакъв род индианци още от ранна детска възраст. Винаги се е гордеела с кореспонденцията си с прочутата преди години авторка на индиански романи за деца Лизелоте Велскопф-Хенрих и някакъв друг автор на индиански книги, който бил наполовина индианец, наполовина поляк (страховита комбинация!). Та Лили А., силно впечатлена от заобикалящата ни действителност, непрекъснато снимаше с камерата си и обясняваше на предполагаемия зрител „Ето, напускаме Tuba City. Боже, каква бедност! Не, това не може да е вярно...” и т.н. Да, ама явно може. Защото го виждахме. Опитах се да й обясня, че въпросните индианци не са толкова за ожалване, защото според един федерален закон от незнам коя си година, индианските племена имат право да притежават казина, без да плащат такси, данъци и акцизи на властта – било тя местна, щатска или федерална. Факт, който е превърнал в днешно време почти всички индиански племена в сериозни икономически субекти. Лили А. категорично отказваше да повярва на това, което казвам, посочвайки като пример заобикалящата ни гледка. Действително, как се изразходват тези средства и защо наистина е толкова бедно в Tuba City не знам. Може би трябва да попитаме президента на Navajo Nation Джо Шърли младши. А всъщност – въобще не ме и интересува. При толкова много неправди на този свят, индианците Navajo въобще не попадат в групата на застрашените човешки видове. Те са просто едни безкрайно симпатични, непиещи бира хора, които живеят бедничко. А такива има милиони по целия свят.
Спорейки и разсъждавайки по горните въпроси, стигнахме до разклонението на път номер 89. Ще попитате какво толкова има на това разклонение, че специално го отбелязвам? Да, така е, прави сте, на пръв поглед съвсем обикновен Т-образен кръстопът! Ако завиеш надясно (на север) ще поемеш към Северния скат на Grand Canyon, ако завиеш наляво (на юг) ще тръгнеш по пътя за Южния склон. И какво от това, ще продължите да питате вие с пълно право? Ами интересното и важното в случая, че макар и разликата по въздух между двата склона на каньона да е само 16 км., път номер 89 е единственият, който ги свързва по суша. Като разстоянието между тях е 356 километра!!! Единственият възможен път. Няма друг! Минута невнимание на въпросния кръстопът – и цял ден ще обикаляте из пущинаците... Ние внимавахме и тръгнахме в правилната посока – на юг към южния склон (т.тар. South Rim).
Отликите между двете части на каньона от географска гледна точка не са много. Надморската височина на South Rim е 2200 м., а средногодишните температури варират между 10º и 30 ºС през лятото и -7 º до +10 ºС през зимата. North Rim е с 300 м. по-висок и с около 6 ºС по-студен. Основна разлика обаче е в достъпността на двата ската през различните сезони на годината, както и дължината на „облагородената” част, достъпна за туристи. Тук предимствата, извън всякакво съмнение, са за южния склон. Достъпен целогодишно (срещу само пет месеца, от средата на май до средата на октомври, за северния склон), разполагащ с панорамен път, дълъг около 25 км., с многобройни площадки за наблюдение... Не, не, няма никакво съмнение... Ако ви се отдаде път нататък, не се колебайте – само Южния склон, друго няма смисъл.
Може би тук е моментът да разсея още един мит – че в Grand Canyon National Park се намира прословутата Grand Canyon Skywalk – стъклена „подкова”, изградена от индианците Hualapai над каньона, на 1200 м. височина над пенливите бързеи на река Колорадо. Не! Skywalk-а се намира на 120 км. западно от Лас Вегас, на т.нар. Западен склон на каньона (Grand Canyon West Rim). Според мен посещението на горепосочения „стъклен под” определено не си заслужава, защото е превърнат от местните индианци в средство за „съдиране” между три и пет кожи от обикновения турист-лапнишаран. Съдете сами – за да достигнете до мястото трябва да се отбиете от централния път и да преминете едно разстояние от около тридесет километра по тесен, черен, почти коларски път, без абсолютно никаква маркировка. Рядко се намират дори и указателни табели. След маршрута, успешно тествал амортисьорите на автомобила и бъбреците на шофьора и спътниците му, идва ред на изпитание за нервите – плащате 20 долара за паркинг, като установявате, че това е само едно оградено с въженца място, където може да си оставите колата – никакви допълнителни „екстри”. След паркинга идва ред на едни други 30 долара, този път, за да се качите на специален шатъл, който да ви закара на около 2 км. по-надолу, до самия стъклен под. След което идва ново изпитание, този път за портфейла, тъй като отново се плаща – нови 30 долара на калпак за петнадесетминутна разходка върху стъкления под. Като по време на разходката върху стъклото нямате право да носите фотоапарат!!! Е, тук спирам и ви оставям сами да прецените дали си заслужава, или не посещението на въпросното място.
Сега да се върнем към Grand Canyon National Park – едно безкрайно приятно и уредено място, където няма и помен от гореспоменатите комерсиални изцепки. Както може би сте се досетили, щом е National Park, то той се администрира и управлява от National Park Service и U.S. Department of Interior. За тях разказах по-подробно във втора част, така че сега няма да се спирам отново. Единствено ще спомена, че хората си вършат съвестно работата, поддържат парка в отлично състояние и са готови да окажат помощ и съдействие на всекиго.
Пътувайки към Grand Canyon NP се осъществява едно постепенно изкачване с денивелация от около 700 м. (както казах по-горе South Rimе на около 2200 м. надморска височина). Преминава се през Kaibab National Forest – борова горичка с гръмко име, но нямаща нищо общо с нашите величествени, красиви вековни борови гори. По-голямо внимание заслужава ждрелото на река Малко Колорадо (Little Colorado River Gorge), което се явява своеобразно „предмостие” на същинския каньон. Тук видях и една от двете гледки (другата беше няколко дни по-късно в Калифорния), които ще останат завинаги в съзнанието ми, но които нямах възможност да заснема – огромно и абсолютно равно планинско плато, цялото покрито със свежа и тучна зелена трева. Тъкмо набола, висока не повече от десетина сантиметра. Най-зеленият цвят, който можете да си представите. И някъде по средата на това плато, изрязан като с гигантски скалпел, каньон. Отворена кафява рана сред зелената трева. Виеща се кафява змия из зелената трева. Тази уникална природна красота ще остане само в съзнанието ми. За мое съжаление не можах да я заснема, поради съвсем прозаични причини, които не си струват дори и да се разказват...
Продължихме своето изкачване към входа на Grand Canyon NP, тръпнещи от предстоящата ни среща с едно от чудесата на природата. Влязохме в парка през източния вход, наречен на едноименната площадка за наблюдение, изградена до него – Desert View (2267 м.) Около въпросното място има изграден къмпинг, бензиностанция, няколко заведения за бързо хранене и магазин за сувенири. Преминахме през всички тези места почти набегом – устремени към площадката за наблюдение. Достигнахме я.... и дъхът ни спря!
Изумителна гледка! Първата мисъл, която минава през главата на човек е „Боже Господи, колко е красиво!”, След това си задаваш въпроса, кой е сътворил това чудо – Господ Бог, Майката Природа или едни обикновени речни поточета, пробивали скалите в продължение на милиони години. Тук можеш да проследиш етапите от земното развитие, все едно гледаш семеен албум, в който е отразен растежът на едно дете. Най-старият геоложки пласт е датиран към период от преди 1 млрд. и 680 млн. години (тук са го нарекли Vishnu Basement Rocks), след него има други пет пласта, за да достигнем до пласта Kaibab, образуван „само” преди 270 млн. години. На дъното на цялата тази красива плетеница от древни и млади каньони се виждат „спокойните” води на Colorado River.
Поставил съм спокойните в кавички, защото от нашата площадка, издигната на около 1 км. височина над реката, водите изглеждат тюркоазено зелени, красиви и спокойни. А всъщност не е така. Буйните води на р. Колорадо са едни от най-добрите за рафтинг, привличащи годишно десетки (а може би и стотици, незнам) хиляди привърженици на това екстремно изживяване. Но тук, от нашето „орлово гнездо” реката е просто едно красиво зелено допълнение към този природен феномен. И казвайки „орлово гнездо” се подсетих за нещо, което ми направи изключително силно впечатление – десетките гарвани, големи, черни, охранени гарвани, които бяха навсякъде. До токолкова свикнали с хората, че дори позираха без всякакво притеснение.
Ще се радвам, ако някой от нашите колеги – птичари определят какъв вид са и разкажат поради каква причина популацията на тези животни е толкова висока в каньона. Но те са буквално навсякъде.
Стояхме като зашеметени повече от половин час, вперили поглед в различни посоки. А човек накъдето и да се обърне, навсякъде красота. Изумителна красота! Повярвайте ми, не го казвам, защото така е прието да се казва, защото се е превърнало в клише. Не, не и не! Просто Grand Canyon е място, където човек неминуемо си задава въпроса „Кой съм аз?” – независимо на колко години е, какви успехи е постигнал в живота си, колко е щастлив. Именно тук човек осъзнава, че всъщност е една малка прашинка във Вселената. Точно тук човек разбира колко е прекрасно да се живее в синхрон със заобикалящия свят. Тук разбира колко ненужни чувства са злобата, завистта, високомерието, самолюбието... Поне такива бяха мислите, които бушуваха в моята глава.
Прекарахме на площадката “Desert View” близо час и половина. Доста трудно се откъснахме от гледката, но успокоение ни даваше картата на South Rim, която ни дадоха рейнджърите на влизане. Според нея, през следващите 25 км. ни очакваха още много подобни площадки за наблюдение, с не по-малко красиви гледки. Разбира се, няма да се спирам на всяка една от тях поотделно. Всяка една си имаше своите специфични красоти.
Ще ви разкажа единствено по-подробно за две от тях – Grandview Point и Pima Point, поради две различни причини. При първата от двете се „сблъскахме” с т.нар. „контролирани пожари”, а при втората имахме незабравимо преживяване, наречено „Залез над Grand Canyon”. Но сега, всичко по реда си.
Още пътувайки към Grandview Point, забелязахме гъсти кълба дим, които идваха от юг. Димът беше много силен и наситен, поради което решихме, че някъде е възникнал горски пожар. Разбира се, Лили А. веднага предаде това на поколенията, посредством своята камера – „Ето, ние сме в Гранд Каньон, а около нас има горски пожар. Не знаем къде е, но пушекът става все по-силен”. Дори се опита и да ме „интервюира” какво мисля по въпроса... Аз от своя страна, виждайки все по-големите вълма пушек, закриващи каньона, бях вече сериозно ядосан, защото и това ако не е „маркототевщина”, не знам какво друго би могло да бъде – да имаме един-единствен ден на Grand Canyon и той да се скрие от пушеците на някакъв тъп горски пожар... Оставаше единствено да ни евакуират и „удоволствието” щеше да е пълно.
В подобно минорно настроение пристигнахме на Grandview Point (2256 м.), явяваща се и своебразен център на 25 километровия панорамен път. Оттук се разкрива най-общата и най-величествена гледка към каньона, както и започва туристическата пътека Grandview Trailhead, даваща възможност на запаления планинар да слезе до водите на р. Колорадо.
За мое съжаление, пушекът вече напълно беше закрил гледката на изток. Това, което допреди трийсетина минути беше Desert View, вече беше само една стена от пушек. Реших, че погледнато от по-ниско пушекът може и да не е толкова видим и търсейки и преследвайки красиви гледки, започнах да слизам все по-надолу и по-надолу. Ха тук да снимам това изсъхнало дърво на фона на каньона,
а тук да снимам този бор поникнал от камъка и така слизах все по-надолу и по-надолу.
А гледките действително си заслужаваха. Слава Богу, някъде още в началото на моето спускане срещнах един върлинест планинар, окичен отвсякъде с манерки, въженца, фенерчета, и „n” на брой карабинки, от които висяха всевъзможни джунджурии. Във всяка една от ръцете си държеше по една щека и уверено, като планинска коза, катереше пътеката. Погледите ни се срещнаха и се поздравихме със задължителното за Америка “How U Doin’?”, което според мен не е толкова поздрав и въпрос „Как си?”, колкото знак, че отстрещният те е забелязал, но всъщност въобще не го интересува нито как си, нито кой си. Или поне така беше в урбанизираната Америка. Защото в тази част на Америка, наречена Grand Canyon, въпросът “How U Doin’?” явно не беше чисто механичен въпрос, сбор от няколко думи. Защото след задължителното промърморване от моя страна, че съм „файн”, Върлината ме попита: „Накъде отивате?”. Отговорих му жизнерадостно, че ще сляза още малко по-надолу, за да направя още снимки на пейзажа. При което моят събеседник завъртя глава и ми каза: „Ако нямате специална физическа подготовка, не Ви го препоръчвам” и се вгледа във фотоапарата ми, който стисках с една ръка. Явно беше виждал доста фотоенстусиасти като мен, които после с изплезен език са се добирали до върха. Нещата се оказаха още по-лоши. На моя въпрос „Защо?” Върлинатами разказа, не без известна гордост, че е помагал при три евакуации на туристи, решили да се „поразходят” от Grandview Point до реката. Денивелацията от 1200 м. е направо убийствена за всеки, който няма специална физическа подготовка. Пътеката е изключително примамлива на слизане, де-факто няма никаква техническа сложност, не е необходима специална екипировка (освен удобни туристически обувки), но последващото изкачване е истинското предизвикателство. Поговорихме си още няколко минути с Върлината, между другото вметвайки за горския пожар, който ми беше закрил хубавата гледка. За мое учудване, Върлината ми каза, че това са контролирани горски пожари, провеждани от парковите служители, с цел уравновесяване на екосистемата. Признавам си, че тогава не ми стана много ясно за какво става въпрос, но няколко дни по-късно, в Sequoia National Park попитах един рейнджър, който ми обясни най-подробно за какво се правят. Обяснението обаче – по-късно. Защото сега трябва да разкажа за изкачването обратно до площадката. Последиците от непремереното слизане надолу ги изпитах съвсем скоро на свой собствен гръб. Макар и да бях слязъл не повече от 150 – 200 м., усетих разликата в придвижването почти веднага. При слизането припках като млада булка пред горския, а сега, при изкачването, с всяка крачка фотоапаратът ставаше все по-тежък. Сърчицето туптеше все по-силно, а устата пресъхваше все по-осезаемо. Когато в крайна сметка се добрах обратно до площадката, езикът ми се беше провесил точно като пекинеза на тъща ми, когато му е жега през лятото. Поне сега знам, като го видя с толкова изплезен език, колко му е гадно. Явно не съм изглеждал съвсем адекватно, защото Лили на няколко пъти ме погледна изпитателно, питайки ме: „Всичко ОК ли е?” и „Наистина ли си добре?”. Та Господ здраве да му дава на Върлината, че ме върна обратно в „правия път”. Най-голямо удоволствие ми достави обаче, когато по-късно, събрал вече въздух, казах на Лили А.: „А това, ако искаш да знаеш, са контролирани пожари!”. На въпрос от нейна страна, какво е това, й отговорих, че въобще не възнамерявам да й казвам, а да се сеща сама... Гаден съм!
Така премина денят ни – в охкане и ахкане по красивите гледки, щракане с фотоапарати и сапунерки, но предвкусвайки удоволствието от десерта – залеза на Grand Canyon.
Залезът може да се наблюдава отвсякъде. Разбира се, трябва да сте на Grand Canyon, иначе не става... (Това беше някакъв опит за остроумие от моя страна...) Ние решихме да го направим от най-западната наблюдателна точка, а тя в случая се казваше Pima Point. Има една която е още по на запад, Hermits Rest, но понастоящем тя и пътят до нея са в ремонт и съответно затворени за посещения. Споменавайки за пътя, трябва да отбележа, че тук вече не е разрешено да пътуваш със собствен транспорт. Пътят е прекалено тесен, на някои места може да бъде поставен дори в графата „опасен”, за да бъде позволено всекиму да шофира по него. Въпреки това обаче е намерен много добър, лесен и цивилизован начин за придвижване по този седем километров участък – с безплатни рейсчета (които американците умират да наричат шатъли), които се управляват от опитни шофьори, минавали хиляди пъти по трасето. На всяка една спирка (разбирай, площадка за наблюдение) рейсчето спира, шофьорът обявява името на площадката, характерните природни забележителности, които могат да се видят, в колко часа за съответния ден е изчислен слънчевият залез и в колко часа ще бъде следващото шатълче, в обратна посока, което може да ви прибере... А, забравих да кажа и още нещо – за да се качиш в шатълчето, чакаш мирно, кротко и възпитано, нареден на опашка (да, да, опашка, подобна на онези от една българска зима, когато чакахме за хляб и мляко)... Няма блъскане, няма пререждане – всичко е подчинено на една-единствена мисъл – „Аз съм тук, да се наслаждавам на природата и нейните красоти и не бива да помрачавам своето (или това на околните) настроение с излишни простотии”.
Ние бяхме твърдо решени, че ще отидем до Pima Point. Колкото и шофьорът на шатълчето да хвалеше всяка спирка по пътя ни, ние не слизахме, най-малкото защото знаехме, че от Pima Point трябваше да имаме изглед на около 40 мили в двете посоки на каньона – от Bright Angel Canyon на изток до платото Powell на запад. Че сме на прав път се убеждавахме и от факта, че всички останали пътници (не по-малко от 50-60 души) също не слизаха, а чакаха крайната цел. Бяхме седнали точно на гумата на автобусчето, поради което Анна-Мария, Славина и Елиана искрено се забавляваха от непрекъснатото подрусване. Така подскачайки един към друг, нагоре-надолу и наляво-надясно стигнахме до Pima Point (2013 м.). А там вече ни очакваше ето това
Реших, че ако искам да направя някоя и друга по-качествена снимка, трябва отново да хвана встрани по пътеките. Без да забравям урока, даден ми от Върлината, тръгнах по една пътечка, придържайки се на все пак разумно разстояние от самия ръб. Много скоро започнах да виждам и други колеги-ентусиасти, много от които правеха сериозни опити да изпробват силата и законите на земната гравитация...
Въпреки, че съм снимал доста кадри привечер, в т.нар. „златен час”, когато слънцето ни дарява със своята по-специална и топла светлина, такава магия, като на ръба на Grand Canyon не бях виждал и срещал. Всичко, абсолютно всичко около мен, беше променило своя цвят – превръщайки преобладаващите жълто-кафяво-зелени цветове в една обща багра на разтопена мед.
Разбира се, съответните нюанси се бяха запазили, но медно-червения цвят беше доминиращ навсякъде около мен. За това допринасяше и характерното оцветяване на небето, което определих като „Залез на Венера”.
Не знам защо, никога не съм бил на Венера, но съм убеден, че това беше един залез, който никога повече няма да видя. Използвах последните лъчи на слънцето, за да направя няколко снимки за семейния албум, за да ни напомнят цял живот за този вълшебен момент, наречен „Залез над Grand Canyon”.
На следващия ден поехме с нови сили към следващата ни цел – Las Vegas – „Градът на греха”. Преди това обаче планирахме да спрем на язовирната стена на Hoover Dam – хидроинженерно чудо от времената на Голямата депресия през 30-те години на ХХ в.
Според една класация от 1999 г., Hoover Dam е посочен като едно от петте строителни достижения на ХХ век. Американците си го определят като едно от „Седемте технологични чудеса на Америка”. При все, че съм краен скептик по отношение на класации от всякакъв род, още повече от типа „Едно от ххх чудеса на ххх” не мога да отрека, че Hoover Dam е впечатляващ строителен и технологичен феномен. С дължина на стената от 379 м., височина 221 м., широчина в основата 201 м. и широка 13,7 м. в най-горната си част, язовирната стена действително е един истински строителен мастодонт, погълнал 2,6 млн. кубически метра бетон.
Сигурно на някого е доскучало от тези цифри, но ги цитирах съвсем съзнателно – за да подчертая гигантските мащаби на съоръжението. Друг интересен пример, навеждащ на много размисли е фактът, че язовирът е построен за четири години (1931 – 1935 г.) и със значително по-малко финансови средства от предварително планираните. Тук спирам с изреждане на сухи статистически факти.
Има обаче още едно нещо, освен гигантските мащаби на това съоръжение, което искрено ме впечатли – свободният режим на достъп, придвижване, снимане и каквото друго се сетите в района на язовира и язовирната стена. Това е едно от нещата, които правят най-силно впечатление. Самият факт, че минаваш отгоре, по самата язовирна стена, с автомобила си е достатъчно красноречив сам по себе си.
Веднага направих паралел с начина на охрана на стената на язовир „Искър” (покрай която минавам редовно, когато съм в България) и тук, на Hoover Dam. И в единия и в другия случай става въпрос за т.нар. „критична инфраструктура”, осигуряваща вода и електроенергия за милиони хора. В единия случай за 2 млн. души (София), в другия за 20 млн. души (Лас Вегас, Лос Анжелис, Сан Диего, Финикс и още стотици други по-малки градчета в Аризона, Невада и Калифорния). Тук обаче не видях навъсени „милиционери” да подпират бариерата, нито пък предупредителни табели с надписи „Преминаването абсЕлютно забранено!”. А нали не мислите, че американците са оставили 34,850 млрд. куб. м. вода (колкото има в езерото Mead) и подпиращата ги язовирна стена, неохраняеми? На всичко отгоре имате възможност (и ние се възползвахме от нея, разбира се), да разгледате целия хидроенергиен комплекс отвътре, включително и електрическите турбини, намиращи се на около 50 м. под земята.
Явно, не става въпрос за немарлива охрана, а за различен подход и гледни точки.
Почти веднага след Hoover Dam се преминава и щатската граница между Arizona и Nevada. Сменя се и часовата зона, от което печелехме един светъл час повече.
Може би поради близостта до Las Vegas (около 50 км.), тук вече пейзажът се промени. Пустинните гледки с любимите на Лили Joshua Trees отстъпиха място на кокетни къщички и ваканционни селища в приятен архитектурен стил. За разглеждане на къщички и архитектурни стилове нямахме много време, защото графикът ни притискаше – трябваше до около 17:30 ч. да се настаним в хотела и да тръгнем да разглеждаме „Градът на греха” по тъмно, тогава когато е най-греховен и най-красив.
Хотелът ни се намираше на т.нар. Las Vegas Strip и носи гордото рицарско име “Excalibur”. Избрахме го най-вече заради децата, защото целият хотел интериорно е решен като средновековен замък, а в центъра между двете „спални” крила има направен и истински средновековен замък (където са разположени казината).
В същност, бъдещият пътешественик нека знае, че няма нищо по-лесно от това да си намериш хотел в Las Vegas. Почти всички основни хотели (около трийсетина) са с между 2 и 4 хиляди стаи , струващи между 80 и 150 щ.долара (на стая, на нощ) – доста приемлива цена за добър хотел в голям американски град. Има разбира се и изключения, като “Bellagio” и “Palazzo”, в които цените не са като посочените по-горе, но нали не си мислите, че Хю Хефнър или Джак Никълсън като дойдат в Las Vegas ще спят в “Excalibur”?
Градът нощем е една неописуема феерия от светлини и реклами.
Опитахме да посетим основните „забележителности” и дори почти успяхме. Поставям забележителности в кавички, защото тук те се свеждат единствено до различни интериорни украси в огромните хотели-казина. В протежение на около 5 мили можеш да видиш Хеопсовата пирамида, Айфеловата кула, Статуята на свободата или каналите на Венеция. Навсякъде всичко е направено с много блясък, но по-скоро това е блясъкът на фалшивата позлата. Бих определил почти всички казина като връх на декаденса, целящ една – единствена цел –да те „грабне” и да те вкара в казиното, където да похарчиш една част, или защо не и всичките си пари. В хотел „Flamingo”, построен в миналото от известния мафиот Бъкси Сийгъл, освен многобройните момичета „на повикване”, има и градина с живи фламинга. В “Excalibur” се разминаваш с някой от многобройните рицари на „Кръглата маса” или с една дузина повехнали принцеси, облечени като кралица Гуиневр. В “Circus, Circus” можеш да се насладиш на великолепни циркови шедьоври, а в „Luxor”, ако си късметлия, можеш да видиш как супер нашумелият в момента маг Criss Angel слиза от върха на пирамидата, буквално „плувайки” във въздуха (честно казано, не знам как го прави това този човек, но знам, че жена ми, Лили, е влюбена в него). „Върхът на сладоледа” е пресъздаването на средновековна Венеция в “The Venetian”.
Тук може да ядете пица или пиете espresso на Piazza “San Marco”, да се качите и да се снимате на „Мостът на въздишките”, да се повозите на гондола и да послушате фалшивото пеене на нарочения за гондолиер
както и да се насладите (в буквалния смисъл на тази дума) на италианска оперета на открито. Последното, без грам ирония, беше най-стойностното нещо което видяхме в Las Vegas. Една група млади и явно талантливи артисти изнесоха великолепен концерт „на открито” на площада „San Marco”. Другото истински красиво нещо в Las Vegas бяха фонтаните пред хотел “Bellagio”, които за наше съжаление успяхме да зърнем само за няколко минути от колата. Но и те бяха незабравимо усещане – красотата на феерията от фонтани, издигащи се в различна последователност, под звуците на “Time to Say Goodbye” на Andrea Bocelli и Sarah Brightman. Не успяхме да им се насладим по-задълго (както и да ги снимам), заради изключително силния вятър, който излезе същата вечер. А за тези които не знаят, при силен вятър, музикално-светлинно-фонтанното представление се отлага. Защото просто няма смисъл. Вятърът разпилява струите и нищо не се получава.
Споделяйки съвсем безпристрастно своите впечатления от този „никога незаспиващ град”, при все че това е запазен етикет за един друг мегаполис – Ню Йорк, мога да кажа, че за човек, попаднал за първи път тук, усещането е впечатляващо. Ако останеш втора или трета нощ, може и да продължи да ти харесва, но гледайки го непрекъснато, ден след ден, и нощ след нощ, сигурно ще виждаш само кичозната и фалшива страна на външния блясък. Признавам, на мен, човек имал на разположение една нощ и един ден в града на греха, Las Vegas ми хареса. Но ако имам възможност да избирам между три дни в Grand Canyon National Park и три дни в Las Vegas, без секунда колебание ще предпочета природната красота на Grand Canyon. Не че греховете на Las Vegas са ми чужди – поиграх в казиното, позагледах се (и то доста) в красивите момичета по улиците, хапнах и пийнах на воля. След около една седмица из пущинаците, това е напълно разбираемо. Но през цялото време пред очите ми бяха красотите на Antelope Island, Arches NP и Grand Canyon. Май, вече бяхме отвикнали от цивилизацията...
Следва продължение...
•Пътуваме към „Градът на ангелите”. Разочарованието Холивуд.
•Разходка из света на великаните – Sequoia NP.
•Сан Франциско и Golden Gate Bridge
•По стъпките на Стайнбек – Monterey и Salinas.
•Краят на нашето пътешествие.
Забележка: При интерес и конкретни въпроси от логистичен характер (пътища, такси, хотели, цени на билети и др.), пишете на ivan_anchev@yahoo.com
Редактирано от автора , 16.07.2008 06:13:41
Иначе 1200 м. са си наистина сериозна денивелация 
Занимателно и снимките са страхотни
..Браво ! Възхитително умение откъм дар слово и визуален материал ! 
Докато четях,носталгично въздишах...По същия маршрут пътувахме 2001 г. в една издъхваща Мазда,уморен шофьор/мъж,двете ни невръстни деца и една палатка,в която замръквахме...Но възхищението/преклонението пред Гранд каньона-това е преживяване,стигащо за цял живот !
А залезът,залезът...
Чакам 4 част ! Поздравления !
А залезът,залезът...
Чакам 4 част ! Поздравления !
Chochko,
Plam,
bass,
mariaviolin, Благодаря от
за хубавите думи! Прекрасно е когато виждаш, че някой харесва труда, който си положил!!!
Plam,
bass,
mariaviolin, Благодаря от
за хубавите думи! Прекрасно е когато виждаш, че някой харесва труда, който си положил!!! 
Невероятни са.Дано всеки от нас го направи поне веднъж в живота си.Страхотна работа.
Браво! Истинско удоволствие е да чете човек, а и снимките са страхотни. Имаш много интересен стил на писане!
Хайде, чакам последната част! Чета с удоволствие!
Поздравления,Arcadia!
Страхотен стил,невероятни снимки!!!
Браво!!!
Чакаме последната част!
Репортажът е крайно занимателен, а и снимките са чудесни! Поздравления!
Честито на Arcadia!!!
Тази част от поредицата " С две жени и три деца из Дивия Запад" спечели второ място в конкурса за пътепис "Лятно настроение" на www.okolosveta.com
Тази част от поредицата " С две жени и три деца из Дивия Запад" спечели второ място в конкурса за пътепис "Лятно настроение" на www.okolosveta.com
milkovi2006, благодаря ви за вниманието! Действително тази част спечели втора награда на www.OkoloSveta.com. Надявам се, че и четвъртата (последна) част ще ви хареса!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!