За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
...или разказ за едно пътуване до "Къщата на китовете".
Редактирано от администратор , 30.11.2008 19:54:47
Един есенен уикенд в Нова Англия
Всъщност, излъгах още в началото. По-точно в заглавието. Нашата екскурзия из Нова Англия не беше просто един уикенд, а четири дни, защото съвпадна с празник, при който се почиват три дни и като прибавиш един day-off – ето ти идеална възможност да попътуваш. Дългият уикенд, през който американците празнуваха своя Columbus Day, беше добър повод и за българите, живеещи в Америка да се порадват на почивния ден, в чест на смелия генуезец открил Новия свят на 12 октомври преди 516 години. Въпросът дали завалията е знаел, че датата на откритието му ще се мести всяка година, така че да съвпада с втория понеделник от октомври, за нас нямаше чак такова значение. Важното беше че пътувахме към Нова Англия, и по-точно към Massachusetts, където ни чакаше мой добър приятел, американец, когото познавам повече от десет години. Самият той живее със съпругата си и двете им котки в голяма къща в сънливото градче Middleboro и всеки повод за посрещане на гости е повод за истинска радост и за двама им. Котките не ги включвам, защото за четири дни не спряха да ни гледат подозрително... Казано под сурдинка, имаше защо – голямата ми дъщеря – Анна-Мария не престана да ги тормози, прегръщайки ги. То любов, любов, ама...
Уговорката ни с моя приятел (името му е Bruce) бе да ни покаже истинската същност на Нова Англия – ежедневните неща и природните красоти, които ги няма в туристическите справочници. Искахме да усетим духа на тази толкова интересна част на Съединените щати. Предишни години бяхме посещавали Boston. Бяхме следвали червената линия на Freedom Trail, отвеждаща ни до бостънското пристанище, където през 1773 г. е било прословутото „чаеното парти”. Така че този път бяхме твърдо решени – далеч от града. Искахме да се впуснем в сърцето на Нова Англия – да видим фаровете на Cape Cod, да се повозим на туристическо корабче, за да видим китовете в океана, да се полюбуваме на цветната палитра на есенните дървета. Въобще пред нас имаше толкова много цели, а толкова малко дни...
Нова Англия (New England) е общото название на шест щата (Maine, New Hampshire, Vermont, Massachusetts, Rhode Island и Connecticut) от Североизтока на САЩ. Именно тук през 1620 г. са пристигнали пилигримите – първите заселници, успели да удържат поселището си в Новия свят. Поради тази причина и до ден днешен се счита, че американците от Нова Англия са истинските „аристократи” на Америка. Дали е така, или не, не знам, но и не възнамерявам да се впускам в разсъждения на тема „бит и душевност на американците от Нова Англия”, защото Брус вече е отвън, запалил автомобила и настояващ да ми покаже щатския затвор, който се намирал само на няколко мили от дома му. Не се майтапя, а и вие правилно сте прочели – да, щатския затвор... Явно съвсем на сериозно е взел желанието ми да разгледаме Нова Англия „отвътре”. Охладих мерака му да ми покаже местния затвор, но не ми се размина с полицейския участък. Имал приятел, който работел там и ни очаквал. Няма проблем – ще го видим участъка, даже и ще се снимаме.
Започвайки по този, може би малко необичаен, начин нашата разходка, се озовахме в самия център на градчето, където ни посрещна една истинска есенна идилия. На поляната между градския съвет
и черквата беше създаден импровизиран пазар на който кротко съжителстваха масачузетски овчици,
добродушни лелки, продаващи тикви за предстоящия Halloween,
сериозни чичковци продаващи бизонско месо
и един ковач,
да истински ковач, с разположени шахматно зъби. Овчиците и лелките не ме заинтригуваха особено, но виж Шахматния зъб – това вече си е друга работа. В държава, в която 99 % от нещата са или “Made in China” или произведени от роботизирани поточни линии, да видиш ковач „на живо”, пък дори и с шахматно подредени зъби – е, това вече си е находка. А като му казах и че съм учил шест месеца ковачество (ех, тези механотехникуми...), станахме направо приятели. Погледах го как изковава различни стойки за саксийки, пооплака се, че вече трудно се намирало добро желязо... „Наистина, какво желязо имаше навремето”, вмъкнах аз, като един истински разбирач (все пак съм учил и „Технология на металите”), но като се убеди, че няма да си купя нито стойка за саксия, нито ръжен за камината, Шахматният зъб постепенно загуби интерес към мен. А и аз към него, защото Брус вече ме ръчкаше в ребрата – „Айде, оставяй го тоя, че ще изпуснем парада!” На въпроса ми „Какъв парад?” отговори, че днес местното училище имало мач срещу съперниците от незнам-кое-си училище от съседния град. А-ха, значи ще попаднем в центъра на футболните страсти...
Децата се бяха приготвили действително като за празник. Всеки клас си беше направил, нека да я наречем „тематична”, платформа с която щеше да отиде до стадиончето, намиращо се в края на града.
Безспорно, звездите бяха футболистите и техните половинки – мажоретките, които тук наричат “cheer leaders”. Едните ги снимах без да се замислям.
Другите (мажоретките) не пожелах. Само който живее в САЩ, може би ще разбере нежеланието ми да снимам момичета с къси полички. Причината е, че не знам на кого (и защо) ще му скимне, че ги снимам поради някаква непочтена причина и тогава – майко мила. Господ да ми е на помощ на мен, на Брус и на всички около нас... Затова – снимам си само ръбати футбалери и не ми пука...
Е, вечерта разбрахме, че ръбатите футбалери са паднали категорично (с ръбатия резултат 14:3), но това едва ли е помрачило купона, който беше предвиден в училищния салон след мача.
Оставихме футболистите и техните половинки, защото нашият верен гид вече ни насочваше към друга интересна цел – бране на cranberries – малкото червено топчесто плодче, което е любимо на американците, консумирайки го най-вече под формата на натурален сок. За тези, които ще се почудят какво е това чудо, веднага ще поясня – това са си най-обикновени червени боровинки. Специално си направих труда да намеря в интернет и латинското наименование на cranberry-то – Vaccinium macrocarpon, ако на някой му се търси повече информация. И тъй като тук не сме вестник „Трета възраст”, няма да говорим за противовъзпалителните свойства на червената боровинка и благотворното й влияние върху пикочните канали, а за нещо съвсем прозаично – как се отглежда и как се бере. Поне аз не знаех.
За мое най-голямо учудване, cranberries се отглеждат в огромни парцели, вкопани в земята на около 50 – 70 см. дълбочина, като по този начин образуват нещо като огромна тава с дължина 300-400 м. и ширина около стотина метра. Правят ги каквото ги правят през годината (пръскане срещу вредители, торене и т.н.), но най-интересното идва като узреят и дойде време за бране. Нали си представяте колко чифта ръце биха били необходими, за да се набере един тир с cranberries? Робският труд, знаете, отдавна е забранен, а кренбъриберачи от България и Румъния не могат да се внасят. Следователно трябва да се намери някакъв друг вариант. И американците са го намерили. Целият парцел (както ви казах, той представлява по същество една огромна тава) се наводнява, след което вътре се пускат ето тези машинки ...
Като се откъсне плодчето, то изплува на повърхността, а вливащата се от единия край на парцела вода го „ориентира” към точно определен ъгъл на „тавата”. След като се приключи с брането и след като всички cranberry-та са пристигнали в желания ъгъл се включва друга машина – която едновременно изпомпва водата и събира cranberry-тата. Чисто и просто. Като къпан милиционер.
Посещението ни на това място ми даде възможност да направя много колоритни кадри. Контрастът между зелено и червено е направо забележителен...
След боровинките се запътихме към следващата ни цел – панаирът на крал Ричард (King Richard’s Fair), който се провеждаше в близкото градче Carver.
Панаирът представляваше едно колоритно и жизнерадостно начинание, пресъздаващо английски средновековен пазар, на който освен традиционното ядене и пиене, се провеждат и рицарски турнири. Всичко това, построено в гора на площ от 320 декара с осем сцени, на които се изявяват различни артисти – танцьори, музиканти, кукловоди, менестрели и трубадури, фокусници и мимове, гълтачи на огън и саби, жонгльори и най-накрая – обикновени зяпачи. Разбира се, има си и място, където можеш да похапнеш традиционни ястия от Среновековието – като например хамбургер с пържени картофки. Или свински ребърца с BBQ сос. Но кой ти обръща внимание на такива подробности, когато около теб непрекъснато минават различни високопоставени особи,
някой от които особено надарени. И всевиждащи!
Тук е съвсем явно, че фокуса съм го опуснал, но мисля, че е напълно разбираемо защо...
Брус много се радваше на циганските танци,
но аз го уверих, че тези са абсолютни аматьори. Обещах му да го заведа на истински цигански танци, когато един ден ми дойде на гости в България. Все ще намерим някоя сватба, започваща в четвъртък и завършваща в неделя.
Безспорната кулминация на панаира обаче бяха рицарските „боеве”. Сложил съм „боеве” в кавички, защото всичко разбира се беше бутафорно, но направено с мерак – от манежа на който се провежда, през костюмите и оръжията, та до сценичното поведение на участниците – рицари и оръженосци.
Турнирът започна с откриване на боевете от „Негово величество”. Битката беше за сърцето на една остроноса особа от женски пол, която според мен би заинтригувала единствено VІ затворнически отряд от СЦЗ (Софийски централен затвор)... Виж, ако беше всевиждащата девойка от снимката по-горе, тогава и аз бих се впуснал в битката. Да, ама не е... Затова си седя в публиката, щракам си с фотоапаратчето и се чудя докъде ли ще стигне еуфорията на американците около мен. Защото тя вече започва да се надига с пълна сила. Хеле, пък когато на манежа излязоха и самите „рицари”... „А-а-а!”, „У-у-у!”, свиркане с уста, тропане с крака – братко, точно като през ХІV – ХV век! Всеки един рицар застана в един от четирите ъгъла и респективно „неговият ъгъл” започна да го подкрепя срещу другите трима. В моя ъгъл се падна лошият рицар. Или поне аз го определих за такъв.
Груб, безпардонен, самоуверен. Но и много добър с копието и меча. Този, викам си, ще стигне далеч... Да де, ама го „убиха” почти веднага... Двама от другите се съюзиха срещу него и го попиляха. Не случихме на рицар, за съжаление. Поне не се мъчи много. „Умря” бързо.
Така и не разбрах кой спечели сърцето на Остроносата. Разотидохме се от манежа, всеки накъдето му видят очите – едни обратно към гълтачите на огън, други към гълтачите на хамбургери, а трети, между които и аз, към гълтачите на бира. Биричката явно ми даде сили и увереност, защото реших да се пробвам „на щанда”, където мятаха брадви. Взех, че от четири брадви, забих три точно където трябвало в дървената мишена. Този факт доведе до провъзгласяването ми за рицар на King Richard. Даже ми дадоха и официална грамота, удостоверяваща издигането ми в сан.
Така че, от днес нататък, моля не забравяйте да прибавяте по едно „sir” пред името ми... За мен не е толкова важно, но все пак протокола го изисква, не за друго.
Следващият ден беше още по-наситен с преживявания – щяхме да гледаме (и снимаме) китове. За целта трябваше да отидем до Cape Cod, където от градчето Provincetown щяхме да вземем корабче, което щеше да ни отведе до мястото. Но нека да караме всичко по реда си.
Cape Cod е полуостров с формата на опашка на скорпион. Счита се, че описвайки през 1003 г. загадъчната страна Vinland, викингският мореплавател Leif Ericson е имал предвид точно Cape Cod. По-късно, през 1524 г. полуостровът е „преоткрит” от Giovanni da Verrazzano и година по-късно от Esteban Gomez (който го кръстил Cape St. James). С две думи, мнозина са претендиращите за откриватели на това място, но със сигурност най-известните са пилигримите, дошли от Англия през 1620 г. и акостирали на 11 ноември в залива Cape Cod на мястото, където днес се намира градчето Provincetown. Противно на утвърдената митология, заселниците са се установили първоначално в Provincetown, а не в претендиращия за това Plymouth. За да са сигурни, че държат първенството, жителите на Provincetown са издигнали огромен монумент в чест на първите заселници.
Не знам доколко Provincetown се асоциира с пилигримите, но абсолютно сигурно е, че е повече известен като гей-курорта на Източното крайбрежие. Толкова много хомосексуални двойки струпани на едно място не бях виждал! На всяка крачка. Буквално! В магазини, ресторанти, заведения за бързо хранене и бързо пиене... Навсякъде! И някъде там, между тях, се подмотаваме ние туристите, желаещи да гледат китове... Голям майтап.
Срещу приличната сума от около 40 долара на човек се качихме на корабче, наречено незнайно защо „Португалската принцеса”. С оглед на многобройната хомо-общност би трябвало да се нарича „Веселата Мери” или „Синята стрида”, ама пък „Португалска принцеса”... Както и да е, корабчето си е тяхно, да си го кръщават както си искат. Лелката, която ни продаде билетите ни увери, че ще видим китове. Ако не – давали безплатни билети за корабчето дотогава, докато не видим кит. Хубава идея, ама за нас неработеща – имахме само един ден за китовете и нито час повече... Така че, да стискаме палци да ги видим днес.
Отправихме се към Stellwagen Bank National Marine Sanctuary – защитена от правителството на САЩ морска територия, разположена на 842 кв. мили площ. Навремето по тези ширини са се подвизавали стотици китоловни корабчета (самият Provincetown преди да стане хомо-курорт е бил пето по големина китоловно пристанище на Източния бряг). Само за първите 70 години на ХХ век са уловени (би трябвало да се чете „избити”) около 2 млн. (!!!) кита. Днес уловът на китове е забранен, а харпуните и пневматичните пушки са заменени с далекогледи, фотообективи и сонари. Наистина, далеч по-благородно.
Пътувайки към китовете се наслаждавахме на крайбрежието, характерно със своите многобройните фарове.
Всеки един от тях си има име Long Point Light, Wood End Light, Race Point Light, съпроводени от много история и човешки съдби, но ако започна да ви разказвам и за тях ще изпуснем нашата основна цел – китовете.
Според биолозите на корабчето, имаше вероятност да видим няколко вида китове от семейството на беззъбите баленови китове. Честно казано нямах никакви претенции от чие семейство ще бъдат. Исках просто да видя кит, да му снимам опашката как се потапя и нищо повече.
За кадри със скачащи китове не се и надявах. Те се случваха само на отличниците от National Geographic. Докато снимах фарове и дюни от корабчето, чух по високоговорителя гласа на капитана, разположен на най-високата палуба
„Акула на три часа”. Според военната терминология, така харесвана и от обикновените американци, това означаваше, че имаме акула на десния борд, точно по средата. Изведнъж корабчето се наклони опасно надясно. Поради една проста причина – всичкото турист се изсипа мигновено на десния борд. Още малко, аха-аха и акулата да намаже зъбки с някой добре угоен любопитко. Почудих се, дали капитанът не играе комбина с акулата. Демек, аз ти пускам по някой турист периодично, ти се мотаеш в квадрант Щ-512, за да знам къде да си водя мющерията. Едва ли е така, но всички бяхме „заслепени” от факта, че сме на една ръка разстояние от истинска тигрова акула. Самият аз направих много кадри на въпросното същество. После вкъщи, гледайки ги, се чудех сам на себе си – толкова кадри за една перка... Луда работа! И ги изтрих всичките. Без този който публикувам по-долу, за да мога все пак да показвам и доказвам, че наистина съм виждал акула на „една ръка разстояние”. А и за да я включа в пътеписа за 4coolpics, признавам си...
Поседяхме при акулата, тя поседя при нас, но виждайки, че нищо няма да изпадне от борда (при всичките опити на определени хора) постепенно се отдалечи и потегли нанякъде си. Ние пък продължихме по пътя си за Stellwagen Bank – „къщата на китовете”.
И тогава видях в далечината нещо, което няма да забравя до края на живота си – женски гърбат кит (Humpback Whale – Megaptera novaeangliae) с малкото си – изскачащи от водата, гмуркащи се обратно в дълбините, приветстващи ни...
Капитанът доближи корабчето на около стотина метра от тях, когато шоуто започна.
Майката и малкото китче изчезнаха нейде в дълбините, но след няколко минути видяхме две нови двойки. И още една. И още две. И още две. Цели 18 кита навсякъде около нас. Капитанът отдавна беше престанал да оповестява на колко часа може да се видят китове, защото те бяха навсякъде около нас.
Изпаднах в унес. Това надминаваше и най-смелите ми мечти. По дяволите National Geographic с неговите фотографи и специално наети кораби за целта. Ето, че и на нас, любителите, може да се случи подобно удоволствие. По едно време дори си внуших, че имам възможността да предвиждам откъде ще изскочи следващият кит. Започнах да казвам на sally_mally, която снимаше на носа на корабчето заедно с мен: „Сега се насочи натам! Сега натам!” и почти винаги уцелвах. Това беше възможно, не защото съм голям познавач и разбирач, а защото те бяха навсякъде! Уникално, неописуемо преживяване!
Оставих фотоапарата настрани и започнах да се наслаждавам на момента. Защото няма снимка на света, заснета и от най-големия майстор на обектива, която да може да пресъздаде на 100 % усещането. А около нас танцът продължаваше. Огромните гиганти (тежащи по няколко тона и дълги по 15-18 метра) танцуваха в наша чест. В чест на съществата, които са ги избивали безмилостно в продължение на векове... Може би се радваха, че този път сме дошли с бинокли и фотоапарати, а не с харпуни... Този своеобразен танц продължи двайсетина минути. След това китовете си отидоха, така както и се появиха – от дълбините и към дълбините. Когато приключи всичко, капитанът успя да промълви по уредбата – „Guys, вие сте щастливци! Повярвайте ми, отдавна не бях виждал такова нещо!”.
Мисля, че беше искрен...
Всъщност, излъгах още в началото. По-точно в заглавието. Нашата екскурзия из Нова Англия не беше просто един уикенд, а четири дни, защото съвпадна с празник, при който се почиват три дни и като прибавиш един day-off – ето ти идеална възможност да попътуваш. Дългият уикенд, през който американците празнуваха своя Columbus Day, беше добър повод и за българите, живеещи в Америка да се порадват на почивния ден, в чест на смелия генуезец открил Новия свят на 12 октомври преди 516 години. Въпросът дали завалията е знаел, че датата на откритието му ще се мести всяка година, така че да съвпада с втория понеделник от октомври, за нас нямаше чак такова значение. Важното беше че пътувахме към Нова Англия, и по-точно към Massachusetts, където ни чакаше мой добър приятел, американец, когото познавам повече от десет години. Самият той живее със съпругата си и двете им котки в голяма къща в сънливото градче Middleboro и всеки повод за посрещане на гости е повод за истинска радост и за двама им. Котките не ги включвам, защото за четири дни не спряха да ни гледат подозрително... Казано под сурдинка, имаше защо – голямата ми дъщеря – Анна-Мария не престана да ги тормози, прегръщайки ги. То любов, любов, ама...
Уговорката ни с моя приятел (името му е Bruce) бе да ни покаже истинската същност на Нова Англия – ежедневните неща и природните красоти, които ги няма в туристическите справочници. Искахме да усетим духа на тази толкова интересна част на Съединените щати. Предишни години бяхме посещавали Boston. Бяхме следвали червената линия на Freedom Trail, отвеждаща ни до бостънското пристанище, където през 1773 г. е било прословутото „чаеното парти”. Така че този път бяхме твърдо решени – далеч от града. Искахме да се впуснем в сърцето на Нова Англия – да видим фаровете на Cape Cod, да се повозим на туристическо корабче, за да видим китовете в океана, да се полюбуваме на цветната палитра на есенните дървета. Въобще пред нас имаше толкова много цели, а толкова малко дни...
Нова Англия (New England) е общото название на шест щата (Maine, New Hampshire, Vermont, Massachusetts, Rhode Island и Connecticut) от Североизтока на САЩ. Именно тук през 1620 г. са пристигнали пилигримите – първите заселници, успели да удържат поселището си в Новия свят. Поради тази причина и до ден днешен се счита, че американците от Нова Англия са истинските „аристократи” на Америка. Дали е така, или не, не знам, но и не възнамерявам да се впускам в разсъждения на тема „бит и душевност на американците от Нова Англия”, защото Брус вече е отвън, запалил автомобила и настояващ да ми покаже щатския затвор, който се намирал само на няколко мили от дома му. Не се майтапя, а и вие правилно сте прочели – да, щатския затвор... Явно съвсем на сериозно е взел желанието ми да разгледаме Нова Англия „отвътре”. Охладих мерака му да ми покаже местния затвор, но не ми се размина с полицейския участък. Имал приятел, който работел там и ни очаквал. Няма проблем – ще го видим участъка, даже и ще се снимаме.
Започвайки по този, може би малко необичаен, начин нашата разходка, се озовахме в самия център на градчето, където ни посрещна една истинска есенна идилия. На поляната между градския съвет
и черквата беше създаден импровизиран пазар на който кротко съжителстваха масачузетски овчици,
добродушни лелки, продаващи тикви за предстоящия Halloween,
сериозни чичковци продаващи бизонско месо
и един ковач,
да истински ковач, с разположени шахматно зъби. Овчиците и лелките не ме заинтригуваха особено, но виж Шахматния зъб – това вече си е друга работа. В държава, в която 99 % от нещата са или “Made in China” или произведени от роботизирани поточни линии, да видиш ковач „на живо”, пък дори и с шахматно подредени зъби – е, това вече си е находка. А като му казах и че съм учил шест месеца ковачество (ех, тези механотехникуми...), станахме направо приятели. Погледах го как изковава различни стойки за саксийки, пооплака се, че вече трудно се намирало добро желязо... „Наистина, какво желязо имаше навремето”, вмъкнах аз, като един истински разбирач (все пак съм учил и „Технология на металите”), но като се убеди, че няма да си купя нито стойка за саксия, нито ръжен за камината, Шахматният зъб постепенно загуби интерес към мен. А и аз към него, защото Брус вече ме ръчкаше в ребрата – „Айде, оставяй го тоя, че ще изпуснем парада!” На въпроса ми „Какъв парад?” отговори, че днес местното училище имало мач срещу съперниците от незнам-кое-си училище от съседния град. А-ха, значи ще попаднем в центъра на футболните страсти...
Децата се бяха приготвили действително като за празник. Всеки клас си беше направил, нека да я наречем „тематична”, платформа с която щеше да отиде до стадиончето, намиращо се в края на града.
Безспорно, звездите бяха футболистите и техните половинки – мажоретките, които тук наричат “cheer leaders”. Едните ги снимах без да се замислям.
Другите (мажоретките) не пожелах. Само който живее в САЩ, може би ще разбере нежеланието ми да снимам момичета с къси полички. Причината е, че не знам на кого (и защо) ще му скимне, че ги снимам поради някаква непочтена причина и тогава – майко мила. Господ да ми е на помощ на мен, на Брус и на всички около нас... Затова – снимам си само ръбати футбалери и не ми пука...
Е, вечерта разбрахме, че ръбатите футбалери са паднали категорично (с ръбатия резултат 14:3), но това едва ли е помрачило купона, който беше предвиден в училищния салон след мача.
Оставихме футболистите и техните половинки, защото нашият верен гид вече ни насочваше към друга интересна цел – бране на cranberries – малкото червено топчесто плодче, което е любимо на американците, консумирайки го най-вече под формата на натурален сок. За тези, които ще се почудят какво е това чудо, веднага ще поясня – това са си най-обикновени червени боровинки. Специално си направих труда да намеря в интернет и латинското наименование на cranberry-то – Vaccinium macrocarpon, ако на някой му се търси повече информация. И тъй като тук не сме вестник „Трета възраст”, няма да говорим за противовъзпалителните свойства на червената боровинка и благотворното й влияние върху пикочните канали, а за нещо съвсем прозаично – как се отглежда и как се бере. Поне аз не знаех.
За мое най-голямо учудване, cranberries се отглеждат в огромни парцели, вкопани в земята на около 50 – 70 см. дълбочина, като по този начин образуват нещо като огромна тава с дължина 300-400 м. и ширина около стотина метра. Правят ги каквото ги правят през годината (пръскане срещу вредители, торене и т.н.), но най-интересното идва като узреят и дойде време за бране. Нали си представяте колко чифта ръце биха били необходими, за да се набере един тир с cranberries? Робският труд, знаете, отдавна е забранен, а кренбъриберачи от България и Румъния не могат да се внасят. Следователно трябва да се намери някакъв друг вариант. И американците са го намерили. Целият парцел (както ви казах, той представлява по същество една огромна тава) се наводнява, след което вътре се пускат ето тези машинки ...
Като се откъсне плодчето, то изплува на повърхността, а вливащата се от единия край на парцела вода го „ориентира” към точно определен ъгъл на „тавата”. След като се приключи с брането и след като всички cranberry-та са пристигнали в желания ъгъл се включва друга машина – която едновременно изпомпва водата и събира cranberry-тата. Чисто и просто. Като къпан милиционер.
Посещението ни на това място ми даде възможност да направя много колоритни кадри. Контрастът между зелено и червено е направо забележителен...
След боровинките се запътихме към следващата ни цел – панаирът на крал Ричард (King Richard’s Fair), който се провеждаше в близкото градче Carver.
Панаирът представляваше едно колоритно и жизнерадостно начинание, пресъздаващо английски средновековен пазар, на който освен традиционното ядене и пиене, се провеждат и рицарски турнири. Всичко това, построено в гора на площ от 320 декара с осем сцени, на които се изявяват различни артисти – танцьори, музиканти, кукловоди, менестрели и трубадури, фокусници и мимове, гълтачи на огън и саби, жонгльори и най-накрая – обикновени зяпачи. Разбира се, има си и място, където можеш да похапнеш традиционни ястия от Среновековието – като например хамбургер с пържени картофки. Или свински ребърца с BBQ сос. Но кой ти обръща внимание на такива подробности, когато около теб непрекъснато минават различни високопоставени особи,
някой от които особено надарени. И всевиждащи!
Тук е съвсем явно, че фокуса съм го опуснал, но мисля, че е напълно разбираемо защо...
Брус много се радваше на циганските танци,
но аз го уверих, че тези са абсолютни аматьори. Обещах му да го заведа на истински цигански танци, когато един ден ми дойде на гости в България. Все ще намерим някоя сватба, започваща в четвъртък и завършваща в неделя.
Безспорната кулминация на панаира обаче бяха рицарските „боеве”. Сложил съм „боеве” в кавички, защото всичко разбира се беше бутафорно, но направено с мерак – от манежа на който се провежда, през костюмите и оръжията, та до сценичното поведение на участниците – рицари и оръженосци.
Турнирът започна с откриване на боевете от „Негово величество”. Битката беше за сърцето на една остроноса особа от женски пол, която според мен би заинтригувала единствено VІ затворнически отряд от СЦЗ (Софийски централен затвор)... Виж, ако беше всевиждащата девойка от снимката по-горе, тогава и аз бих се впуснал в битката. Да, ама не е... Затова си седя в публиката, щракам си с фотоапаратчето и се чудя докъде ли ще стигне еуфорията на американците около мен. Защото тя вече започва да се надига с пълна сила. Хеле, пък когато на манежа излязоха и самите „рицари”... „А-а-а!”, „У-у-у!”, свиркане с уста, тропане с крака – братко, точно като през ХІV – ХV век! Всеки един рицар застана в един от четирите ъгъла и респективно „неговият ъгъл” започна да го подкрепя срещу другите трима. В моя ъгъл се падна лошият рицар. Или поне аз го определих за такъв.
Груб, безпардонен, самоуверен. Но и много добър с копието и меча. Този, викам си, ще стигне далеч... Да де, ама го „убиха” почти веднага... Двама от другите се съюзиха срещу него и го попиляха. Не случихме на рицар, за съжаление. Поне не се мъчи много. „Умря” бързо.
Така и не разбрах кой спечели сърцето на Остроносата. Разотидохме се от манежа, всеки накъдето му видят очите – едни обратно към гълтачите на огън, други към гълтачите на хамбургери, а трети, между които и аз, към гълтачите на бира. Биричката явно ми даде сили и увереност, защото реших да се пробвам „на щанда”, където мятаха брадви. Взех, че от четири брадви, забих три точно където трябвало в дървената мишена. Този факт доведе до провъзгласяването ми за рицар на King Richard. Даже ми дадоха и официална грамота, удостоверяваща издигането ми в сан.
Така че, от днес нататък, моля не забравяйте да прибавяте по едно „sir” пред името ми... За мен не е толкова важно, но все пак протокола го изисква, не за друго.
Следващият ден беше още по-наситен с преживявания – щяхме да гледаме (и снимаме) китове. За целта трябваше да отидем до Cape Cod, където от градчето Provincetown щяхме да вземем корабче, което щеше да ни отведе до мястото. Но нека да караме всичко по реда си.
Cape Cod е полуостров с формата на опашка на скорпион. Счита се, че описвайки през 1003 г. загадъчната страна Vinland, викингският мореплавател Leif Ericson е имал предвид точно Cape Cod. По-късно, през 1524 г. полуостровът е „преоткрит” от Giovanni da Verrazzano и година по-късно от Esteban Gomez (който го кръстил Cape St. James). С две думи, мнозина са претендиращите за откриватели на това място, но със сигурност най-известните са пилигримите, дошли от Англия през 1620 г. и акостирали на 11 ноември в залива Cape Cod на мястото, където днес се намира градчето Provincetown. Противно на утвърдената митология, заселниците са се установили първоначално в Provincetown, а не в претендиращия за това Plymouth. За да са сигурни, че държат първенството, жителите на Provincetown са издигнали огромен монумент в чест на първите заселници.
Не знам доколко Provincetown се асоциира с пилигримите, но абсолютно сигурно е, че е повече известен като гей-курорта на Източното крайбрежие. Толкова много хомосексуални двойки струпани на едно място не бях виждал! На всяка крачка. Буквално! В магазини, ресторанти, заведения за бързо хранене и бързо пиене... Навсякъде! И някъде там, между тях, се подмотаваме ние туристите, желаещи да гледат китове... Голям майтап.
Срещу приличната сума от около 40 долара на човек се качихме на корабче, наречено незнайно защо „Португалската принцеса”. С оглед на многобройната хомо-общност би трябвало да се нарича „Веселата Мери” или „Синята стрида”, ама пък „Португалска принцеса”... Както и да е, корабчето си е тяхно, да си го кръщават както си искат. Лелката, която ни продаде билетите ни увери, че ще видим китове. Ако не – давали безплатни билети за корабчето дотогава, докато не видим кит. Хубава идея, ама за нас неработеща – имахме само един ден за китовете и нито час повече... Така че, да стискаме палци да ги видим днес.
Отправихме се към Stellwagen Bank National Marine Sanctuary – защитена от правителството на САЩ морска територия, разположена на 842 кв. мили площ. Навремето по тези ширини са се подвизавали стотици китоловни корабчета (самият Provincetown преди да стане хомо-курорт е бил пето по големина китоловно пристанище на Източния бряг). Само за първите 70 години на ХХ век са уловени (би трябвало да се чете „избити”) около 2 млн. (!!!) кита. Днес уловът на китове е забранен, а харпуните и пневматичните пушки са заменени с далекогледи, фотообективи и сонари. Наистина, далеч по-благородно.
Пътувайки към китовете се наслаждавахме на крайбрежието, характерно със своите многобройните фарове.
Всеки един от тях си има име Long Point Light, Wood End Light, Race Point Light, съпроводени от много история и човешки съдби, но ако започна да ви разказвам и за тях ще изпуснем нашата основна цел – китовете.
Според биолозите на корабчето, имаше вероятност да видим няколко вида китове от семейството на беззъбите баленови китове. Честно казано нямах никакви претенции от чие семейство ще бъдат. Исках просто да видя кит, да му снимам опашката как се потапя и нищо повече.
За кадри със скачащи китове не се и надявах. Те се случваха само на отличниците от National Geographic. Докато снимах фарове и дюни от корабчето, чух по високоговорителя гласа на капитана, разположен на най-високата палуба
„Акула на три часа”. Според военната терминология, така харесвана и от обикновените американци, това означаваше, че имаме акула на десния борд, точно по средата. Изведнъж корабчето се наклони опасно надясно. Поради една проста причина – всичкото турист се изсипа мигновено на десния борд. Още малко, аха-аха и акулата да намаже зъбки с някой добре угоен любопитко. Почудих се, дали капитанът не играе комбина с акулата. Демек, аз ти пускам по някой турист периодично, ти се мотаеш в квадрант Щ-512, за да знам къде да си водя мющерията. Едва ли е така, но всички бяхме „заслепени” от факта, че сме на една ръка разстояние от истинска тигрова акула. Самият аз направих много кадри на въпросното същество. После вкъщи, гледайки ги, се чудех сам на себе си – толкова кадри за една перка... Луда работа! И ги изтрих всичките. Без този който публикувам по-долу, за да мога все пак да показвам и доказвам, че наистина съм виждал акула на „една ръка разстояние”. А и за да я включа в пътеписа за 4coolpics, признавам си...
Поседяхме при акулата, тя поседя при нас, но виждайки, че нищо няма да изпадне от борда (при всичките опити на определени хора) постепенно се отдалечи и потегли нанякъде си. Ние пък продължихме по пътя си за Stellwagen Bank – „къщата на китовете”.
И тогава видях в далечината нещо, което няма да забравя до края на живота си – женски гърбат кит (Humpback Whale – Megaptera novaeangliae) с малкото си – изскачащи от водата, гмуркащи се обратно в дълбините, приветстващи ни...
Капитанът доближи корабчето на около стотина метра от тях, когато шоуто започна.
Майката и малкото китче изчезнаха нейде в дълбините, но след няколко минути видяхме две нови двойки. И още една. И още две. И още две. Цели 18 кита навсякъде около нас. Капитанът отдавна беше престанал да оповестява на колко часа може да се видят китове, защото те бяха навсякъде около нас.
Изпаднах в унес. Това надминаваше и най-смелите ми мечти. По дяволите National Geographic с неговите фотографи и специално наети кораби за целта. Ето, че и на нас, любителите, може да се случи подобно удоволствие. По едно време дори си внуших, че имам възможността да предвиждам откъде ще изскочи следващият кит. Започнах да казвам на sally_mally, която снимаше на носа на корабчето заедно с мен: „Сега се насочи натам! Сега натам!” и почти винаги уцелвах. Това беше възможно, не защото съм голям познавач и разбирач, а защото те бяха навсякъде! Уникално, неописуемо преживяване!
Оставих фотоапарата настрани и започнах да се наслаждавам на момента. Защото няма снимка на света, заснета и от най-големия майстор на обектива, която да може да пресъздаде на 100 % усещането. А около нас танцът продължаваше. Огромните гиганти (тежащи по няколко тона и дълги по 15-18 метра) танцуваха в наша чест. В чест на съществата, които са ги избивали безмилостно в продължение на векове... Може би се радваха, че този път сме дошли с бинокли и фотоапарати, а не с харпуни... Този своеобразен танц продължи двайсетина минути. След това китовете си отидоха, така както и се появиха – от дълбините и към дълбините. Когато приключи всичко, капитанът успя да промълви по уредбата – „Guys, вие сте щастливци! Повярвайте ми, отдавна не бях виждал такова нещо!”.
Мисля, че беше искрен...
Редактирано от автора , 26.11.2008 05:35:52
Поздравления за страхотния пътепис - и разказа, и кадрите са страхотни! 
Чудесно разказано, показано и т.н. Благодаря ти за невероятната разходка по тези непознати нам земи
Определено имаш много таланти!!!Поздравления!!!!
Браво! Невероятно преживяване и страхотен пътепис, е и кадрите си ги бива Ваша милост :) 
....радост,доставена 
Страхотен стил на писане и снимки!
Kak radvash samo ! Pozdravlenia za prekrasno napisania patepis- s chuvstvo za humor,s emocia,bogat na informacia- i za prekrasnite fotosi (tezi s farovete i kitovete sa mi liubimi !)
Blagodaria,sur Arcadia !
Jelaia ti novi horizonti,koito da otkrivash i opisvash !
p.s.popravi HALLWEEN
Blagodaria,sur Arcadia !
Jelaia ti novi horizonti,koito da otkrivash i opisvash !
p.s.popravi HALLWEEN
mariaviolin - за Halloween - благодаря! Явна и очевадна правописна грешка, вече поправена! 
Разбира се, благодаря и за хубавите думи! Да си жива и здрава!
Разбира се, благодаря и за хубавите думи! Да си жива и здрава!
На всички прочели и харесали - благодаря!
С пожелания за много пътешествия по широкия свят!!!
С пожелания за много пътешествия по широкия свят!!!
Чудесно, но защо трябва имената да са на латиница? Не вярвам в някой американски вестник да си прочел: 'Yesterday in София..."
Брао - брао! :)
DareDevil,
на латиница изписвам предимно географски наименования и имена на хора (когато са общественозначими или исторически личности). Това го правя с цел, ако някой иска да направи допълнителни проучвания за Giovanni da Verrazzano да речем, да не се чуди с колко r и z се пише фамилното му име, а направо да го има написано. Същото е и с географските наименования, при които пък не винаги е удачно и прякото превеждане - например вместо Cape Cod, да напиша нос Код...
Действително понякога използвам и обикновени думи в английския им еквивалент - cheer leaders, cranberries и т.н. Това може и да се счете от някого като "неуважение" към българския език, но според мен подобно изписване удачно замества, един евентуално неудачен превод на въпросната дума на български. Може би според някого cheer leaders може да бъде заменено с "българската" дума "мажоретка". Но няма да е правилно, защото не са синоними. Едните cheer leaders правят едно, другите - "мажоретките" правят друго!
И накрая, благодаря ти за този въпрос, защото според мен беше важно да бъде уточнен.
на латиница изписвам предимно географски наименования и имена на хора (когато са общественозначими или исторически личности). Това го правя с цел, ако някой иска да направи допълнителни проучвания за Giovanni da Verrazzano да речем, да не се чуди с колко r и z се пише фамилното му име, а направо да го има написано. Същото е и с географските наименования, при които пък не винаги е удачно и прякото превеждане - например вместо Cape Cod, да напиша нос Код...
Действително понякога използвам и обикновени думи в английския им еквивалент - cheer leaders, cranberries и т.н. Това може и да се счете от някого като "неуважение" към българския език, но според мен подобно изписване удачно замества, един евентуално неудачен превод на въпросната дума на български. Може би според някого cheer leaders може да бъде заменено с "българската" дума "мажоретка". Но няма да е правилно, защото не са синоними. Едните cheer leaders правят едно, другите - "мажоретките" правят друго!
И накрая, благодаря ти за този въпрос, защото според мен беше важно да бъде уточнен.
EEee...Sir ARCADIA, този път сте надминали себе си!!! страхотен пътепис..това за cranberries даже не бих се сетила, че е така..Старшно увлекателно, с много хумор и интересни поне за мен факти!!!Дано продължавш в същия дух...ще има какво да научим и видим!!!Поздравления!!
страхотен пътепис..това за cranberries даже не бих се сетила, че е така..Старшно увлекателно, с много хумор и интересни поне за мен факти!!!Дано продължавш в същия дух...ще има какво да научим и видим!!!Поздравления!!
Браво ! Ще си го препрочета и снимчиците ще прегледам пак !
страхотен пътепис
Аркадия, впечатли ме най-много машината за бране на червени боровинки :), но също така и историята с китовете, само ми е чудно дали имаш снимка и на корабчето, с което си пътувал, дали не е опасно да се приближиш на такова разстояние до китовете. И бих желала да използвам американския израз "I wish if I were there", e... some other time.
Чудесен фотопътепис и долям дар слово, майстор си, sir Arcadia!
Чудесен фотопътепис и долям дар слово, майстор си, sir Arcadia!
Браво!Хубаво преживяване!Дай боже, всекиму!
Много увлекателен разказ и страхотни кадри, поздравления и пожеляния за още такива пътеписи
За да коментирате, моля, влезте в профила си!