За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Определено, писането на фото-пътеписи (фото-разкази) постепенно се превръща във втора страст (след фотографията) за мен. Вече се улавям, че където и да пътувам, все през тази призма гледам - може ли да изскочи пътепис от това нещо... Понякога се получава, друг път - не. Ето ви един "пресен" (всъщност, не чак толкова пресен, ама пусто все няма време) разказ за една съботно-неделна фоторазходка до Ню Йорк. Завършила с фото-разказ... А, дали се е получило - оставям на вас да отсъдите! 
Редактирано от администратор , 12.03.2010 19:38:43
Оазисът "Сентръл Парк"
Ъгълът на 7-мо авеню и 34-та улица. Гмеж. Лудница. И един идиот с раница на гърба стърчи „на ъгъла на светофара” и се чуди накъде да поеме. Всъщност идиотът знае много добре накъде да поеме, но му трябва малко време, за да превключи от безметежното, според някои дори „селско”, спокойствие на Вашингтон към високите обороти на Ню Йорк. Най-накрая идиотът тръгва. На север. Крачи уверено. Откъде знам, че крачи уверено? Знам, защото идиотът съм аз. Станал съм в съботната сутрин в 6:15, за да се преместя 450 км. по-на север, за да снимам един парк. Не е ли идиотско?
Погледнато от една страна – идиотско е. Защото не обичам Ню Йорк. От друга страна обаче – може би не е идиотско. Когато става въпрос за Central Park. И когато си осъществяваш едно желание (не казвам мечта), което ти се върти в главата вече няколко години. И което все не си успявал да изпълниш по различни причини. Да, ама сега съм успял. И ще снимам. Няма да разхождам никого по корабчета, емпайърстейтбилдинги, оонета, граундзироу-та и тем подобни. Сам съм и ще снимам колкото ми се иска. За това съм дошъл... Подминавам забързано Times Square, това омагьосващо туриста място. От двете ми страни преминават театрите на Broadway с примамливите обяви за различни мюзикъли (повечето, наистина си заслужават). Подминавам и Ed Sullivan Theater, откъдето всяка вечер се излъчва шоуто на американския славитрифонов, когото тук всички наричат Дейвид Летърман. 56-та улица и Бродуей – поглеждам надясно – любимият Hooters, мястото където можеш да изпиеш една студена биричка и да хапнеш пържени пилешки крилца, сервирани от наистина хубаво момиче... Подминавам... Довечера, или утре в Hooters. А и да не отида, не е толкова важно. Бил съм десетки пъти в Hooters. Дори и в Аляска. Важното сега е да „хвана светлината” в парка. Защото иначе, цялото пътуване ще е напразно...
Още две пресечки, една пресечка... Ето го. Тук съм. Няма грешка. Пред мен е Central Park. Белият дроб на бетонната джунгла, наречена Manhattan. Влизам вътре и... попадам в друг свят.
* * *
Имам един приятел – П. Кр., който все ми разправяше: „Ванка, Сентръл парк през есента – ето това трябва да се види...”. Така е приятелю, прав си бил. Трябва да се види. Защото това действително сякаш не е Манхатън – има дървета (красиво обагрени от есента), широки хубави алеи, тесни и „диви” пътечки между хълмчета и езерца, има птички – истински и красиви, има и хора – спокойни и разхождащи се...
Няма начин, това не може да е Ню Йорк – градът, който винаги ме е натоварвал със своята неимоверна забързаност и ужасявал със своята крещяща човешка алиенация. Но явно има и такъв Ню Йорк, който аз не съм познавал. Затова, нека да ви разкажа с няколко реда за този друг Ню Йорк. Може пък и на вас да започне да ви харесва, както започна да ми харесва на мен.
Central Park е разположен в сърцето на Манхатън между 59-та и 110-та улица. Площта му е три и половина квадратни километра. Разхождайки се из парка си припомних за филма „Бандите на Ню Йорк” с DiCaprio, пресъздаващ дивите нрави от времената, когато е създаван градът. И реших, че не е възможно онези хора да са оставили такава красива природа. И съм бил прав. По-късно, когато вече пишех този пътепис, проучих и разбрах, че „онези хора” действително не са оставили и едно дръвче в Манхатън. Но техните наследници стотина години по-късно (1859 – 1873 г.) вече ясно са осъзнавали, че този град има нужда освен от небостъргачи, катакомби и гробища, и от един парк-красавец, който да съперничи на Bois de Boulogne в Париж и на Hyde Park в Лондон. Поради което изпратили в небитието няколко бедняшки квартала с порутени къщички, наели двама световно известни архитекти-паркостроители (Frederick Law Olmsted и Calvert Vaux) и им възложили да създадат парк от нищото. Резултатът се вижда днес. Разбира се, построили са го срещу баснословната за онова време сума от 14 млн. щ. долара (около 200 млн. долара днес), но красотата си има цена. Така е било някога, така е и сега...
В наши дни паркът е притегателно място за повечето нюйоркчани. Осъзнавам, че това което току-що написах е твърде клиширано, но пък си е самата истина.
Тук можеш да видиш всякаква порода хора – от улични артисти, борещи се за хляба, през убиващи свободното си време пешеходци и гребци, та до уморени туристи, отпуснали морни телеса в каляските на Plaza Hotel.
Безспорно най-симпатичен ми стана един малък жонгльор, който с умопомрачителна сръчност боравеше с различните уреди, и с още по-умопомрачителна скорост пълнеше кутийката с пожертвования.
И това в един град, в който уличните артисти, музиканти, художници, мимове и други са на всяка крачка... Но малкият си заслужаваше всяко едно пени, което му даваха. Жив и здрав да е!
Имах невероятния късмет (или невероятния малшанс) в същия ден да се провежда традиционния, годишен, световноизвестен, шумно рекламиран, претъпкан от участници, крещящ, жив и вдъхновен Нюйоркски маратон!!!...!!!
44 хиляди души стартирали. 43 хиляди финиширали... Направи ми впечатление, че най-възрастният участник е бил на 88 години!
Какъв дух!
За читателките-феминистки ще кажа, че по-красивата част от човечеството се е представила достойно в сребърната група, посредством осемдесет и четири годишната Yolande Marois, която не само започнала маратона, но го и завършила с време от 7:41:04. Какъв дух!
По време на маратона, за пореден път се убедих, че американците са една от най-позитивните нации в света. Четиредесет и четири хиляди тичащи участници и сигурно още четири, пет, шест пъти повече зрители, френетично окуражаващи съпруга/съпругата, майката/таткото, съседа или просто човека, решил да пробяга 42 километра 195 метра, за което на всичко отгоре е и платил между 185 и 265 долара (колкото е таксата правоучастие). Невероятно, но факт!
Организацията на маратона е впечатляваща – от специално обособените места, където се съхраняват личните вещи на атлетите, през грижливо подбрания маршрут, преминаващ през пет нюйоркски квартала (Brooklyn, Queens, Bronx, Manhattan и Staten Island) и стигнеш до медийното отразяване и отброяване на личните времена.
Перфекционизъм във всяко едно отношение. Но нека оставим маратонците, защото тръгваме на една умерено дълга и доста приятна разходка из парка. Разбира се, не из целия парк – това е практически невъзможно за двудневен турист като мен, но не това е и целта ни.
* * *
Обикновено в Central Park се влиза откъм 59-та улица, там където са Plaza Hotel и Ritz-Carlton New York Hotel. В близост са New York Athletic Club и Trump World Tower. Разбира се, в парка може да се влезе през поне хиляда други места, но според мен това е „официалният вход”. Тук веднага ще попаднете сред естествените декори на „Сам вкъщи – 2”, където е снимана тази забавна семейна комедия.
Гледайки отражението на езерцето (The Pond) и преминавайки по Gapstow Bridge,
постепенно започвате да губите усещането, че сте в Ню Йорк. Още повече и когато около вас непрекъснато се сменят дървета в различни багри, кацнали върху каменни морени... „Т’ва Ню Йорк ли е?!” Май, вече не съм сигурен... Хубави пътечки и алеи, покрай които са наредени безброй пейки.
Чак на 328-та или 437-та пейка забелязвам, че върху всяка една от тях има малка месингова (неизкъртена от никого) табелка. Зачитам се. „В памет на любящата...”, „В знак на обич към нашите деца...”, „Тази пейка е поставена от...”. Всякакви надписи. Обаче безспорно един от тях заслужава нашето специално внимание и аплодисменти.
Незнайна поетична душа е написала на месинговата табелка, че „На тази пейка един ден V.L. ще предложи брак на H.R.H.”. Кратко и ясно! Човекът е сигурен в себе си. Да му пожелаем успех!!!
Продължавам моята разходка из парка...
Стигам до терасата Бетесда (Bethesda Terrace) с великолепния фонтан „Ангелът на водите” (Angel of Waters Fountain) – забележителна бронзова скулптура, изработена от Emma Stebbins през 1868 г. Целият ансамбъл е поставен в парка през 1873 г. и е подчинен на идеята за пречистващото начало на водата.
Именно затова, основната скулптура е съчетана с четири по-малки допълнителни фигури, символизиращи Мира, Здравето, Чистотата и Въздържанието.
Все още под въздействието на фонтана и пространството около него, неусетно стигам до езерото (The Lake) и великолепният Bow Bridge,
свързващ култивираната и цветна среда на Cherry Hill с „дивите” горски пътеки на Ramble. Тук вече Великият архитект е развихрил цветната си палитра навсякъде. Допълнителна красота придават щръкналите измежду дърветата небостъргачи,
както и ленивите нюйоркчани (или амбициозни туристи, не знам), които гребат с лодки в различни посоки.
Започваш да се чудиш къде си попаднал. Защото хем чуваш плясъка на веслата, хем сирената на Стълба № 23 на New York Fire Department. Хем виждаш багрите на есента, хем измежду клоните надничат небостъргачи и неонови реклами... Къде си попаднал, човече?!?
Този въпрос съвсем логично ти изскача в главата, когато пред теб се появява замъкът Белведере (Belvedere Castle). Построен е през 1869 г. по идея на Calvert Vaux, който искал да пресъздаде в Новия Йорк част от духа на викторианска Англия.
Така го и направил – без специфична цел, просто като издигнато място за наблюдение на околната панорама – театърът Делакор (Delacort Theater), Голямата поляна (Great Lawn) и Езерото на костенурките (The Turtles Pond). Днес замъкът на Calvert Vaux, освен любимо място за отдих на нюйоркчани е и метеорологично-измервателна станция за района на Манхатън. Ако някога сте били в Ню Йорк, поне веднъж сте чули “The temperature in Central Park is…”. Замерванията в метеорологичната станция се правят по няколко пъти на ден от специално помещение в Belvedere Castle и датират от далечната 1919 г. Тук се измерват и падналите дъждове и снегове, кацналите НЛО-та, цунамитата ударили града, и т.н. Това за НЛО-тата и цунамитата, разбира се е шега, но винаги ме е впечатлявала липсата на фантазия в сценаристите и режисьорите на Холивуд. Винаги всичко апокалиптично се случва в Ню Йорк. И никога в Чикаго, Минеаполис, Детройт или Атланта... Винаги в Ню Йорк... На мен поне ми е някак си скучновато подобно еднообразие...
* * *
Навътре, навътре, навътре...
Докато не изгубвам и последния знак на цивилизацията. Покрай мен има стволове на паднали дървета. В Америка не ги прочистват. Разбира се, не ги и крадат, за да ги нацепят за камината вкъщи. След което с умиление да казват пред гостите си: „От Сентръл парк са...”. Тук дърветата ги оставят да си изгният, така както повелява природата. Защото тук господар е Тя. И разни малки животинки – катерички, свраки, ракуни и малки пилета.
Като ето това. Позира ми само няколко секунди, но пък напълно достатъчни, за да го „увековеча”. Кръстих го „Нюйоркчанина”, защото насред бетонната джунгла да срещнеш такъв симпатяга си е истинско удоволствие. Навътре, навътре, навътре...
Стигам до някакъв водопад. Разбира се, не е Ниагарският, но пък си е готино да слушаш ромона на водата насред Манхатън. Не е ли така? Срещам и табела “Forever Wild”.
Е, може да не е съвсем wild, но пък за сметка на това съм убеден, че поне е максимално близо до дивото състояние.
Постепенно се връщам отново в „цивилизацията”...
Вървя по The Mall – великолепна паркова алея, оградена от брястове от вида Ulmus аmericana.
Дърветата са като истински златобагрен почетен караул от двете страни на широката алея.
Замислена като официален, параден вход на парка, постепенно The Mall се е наложила като „Алея на славата”, в единия край на която се намират паметници на майсторите на перото като сър Уолтър Скот, Робърт Бърнс и Уилям Шекспир.
В противоположния край е паметникът на Лудвиг ван Бетовен и концертният подиум Naumburg Bandshell. Именно в тази точка се срещат The Mall и Bethesda Terrace, за да оформят официалната артерия на Central Park.
* * *
Здрачава се. Светлината се е скрила бързо-бързо иззад бетона и стоманата наоколо. Идиотът-фотограф (предполагам, помните го от началото на моя разказ) крачи уморено надолу по 7-мо авеню.
След това тръгва по Broadway, старата индианска пътека, пресичаща Манхатън по диагонал, против логиката на правоъгълно ориентираните улици и авенюта. Уморен е. Зверски е уморен. Но безкрайно удовлетворен. Защото се е докоснал до насладата. Насред Ню Йорк. Тази стоманобетонна джунгла. Откъде знам всичко това? Забравихте ли? Идиотът-фотограф съм аз. Човекът, който преоткри за себе си Ню Йорк след толкова години живот в Америка.
Ню Йорк - Вашингтон '2009
Ъгълът на 7-мо авеню и 34-та улица. Гмеж. Лудница. И един идиот с раница на гърба стърчи „на ъгъла на светофара” и се чуди накъде да поеме. Всъщност идиотът знае много добре накъде да поеме, но му трябва малко време, за да превключи от безметежното, според някои дори „селско”, спокойствие на Вашингтон към високите обороти на Ню Йорк. Най-накрая идиотът тръгва. На север. Крачи уверено. Откъде знам, че крачи уверено? Знам, защото идиотът съм аз. Станал съм в съботната сутрин в 6:15, за да се преместя 450 км. по-на север, за да снимам един парк. Не е ли идиотско?
Погледнато от една страна – идиотско е. Защото не обичам Ню Йорк. От друга страна обаче – може би не е идиотско. Когато става въпрос за Central Park. И когато си осъществяваш едно желание (не казвам мечта), което ти се върти в главата вече няколко години. И което все не си успявал да изпълниш по различни причини. Да, ама сега съм успял. И ще снимам. Няма да разхождам никого по корабчета, емпайърстейтбилдинги, оонета, граундзироу-та и тем подобни. Сам съм и ще снимам колкото ми се иска. За това съм дошъл... Подминавам забързано Times Square, това омагьосващо туриста място. От двете ми страни преминават театрите на Broadway с примамливите обяви за различни мюзикъли (повечето, наистина си заслужават). Подминавам и Ed Sullivan Theater, откъдето всяка вечер се излъчва шоуто на американския славитрифонов, когото тук всички наричат Дейвид Летърман. 56-та улица и Бродуей – поглеждам надясно – любимият Hooters, мястото където можеш да изпиеш една студена биричка и да хапнеш пържени пилешки крилца, сервирани от наистина хубаво момиче... Подминавам... Довечера, или утре в Hooters. А и да не отида, не е толкова важно. Бил съм десетки пъти в Hooters. Дори и в Аляска. Важното сега е да „хвана светлината” в парка. Защото иначе, цялото пътуване ще е напразно...
Още две пресечки, една пресечка... Ето го. Тук съм. Няма грешка. Пред мен е Central Park. Белият дроб на бетонната джунгла, наречена Manhattan. Влизам вътре и... попадам в друг свят.
* * *
Имам един приятел – П. Кр., който все ми разправяше: „Ванка, Сентръл парк през есента – ето това трябва да се види...”. Така е приятелю, прав си бил. Трябва да се види. Защото това действително сякаш не е Манхатън – има дървета (красиво обагрени от есента), широки хубави алеи, тесни и „диви” пътечки между хълмчета и езерца, има птички – истински и красиви, има и хора – спокойни и разхождащи се...
Няма начин, това не може да е Ню Йорк – градът, който винаги ме е натоварвал със своята неимоверна забързаност и ужасявал със своята крещяща човешка алиенация. Но явно има и такъв Ню Йорк, който аз не съм познавал. Затова, нека да ви разкажа с няколко реда за този друг Ню Йорк. Може пък и на вас да започне да ви харесва, както започна да ми харесва на мен.
Central Park е разположен в сърцето на Манхатън между 59-та и 110-та улица. Площта му е три и половина квадратни километра. Разхождайки се из парка си припомних за филма „Бандите на Ню Йорк” с DiCaprio, пресъздаващ дивите нрави от времената, когато е създаван градът. И реших, че не е възможно онези хора да са оставили такава красива природа. И съм бил прав. По-късно, когато вече пишех този пътепис, проучих и разбрах, че „онези хора” действително не са оставили и едно дръвче в Манхатън. Но техните наследници стотина години по-късно (1859 – 1873 г.) вече ясно са осъзнавали, че този град има нужда освен от небостъргачи, катакомби и гробища, и от един парк-красавец, който да съперничи на Bois de Boulogne в Париж и на Hyde Park в Лондон. Поради което изпратили в небитието няколко бедняшки квартала с порутени къщички, наели двама световно известни архитекти-паркостроители (Frederick Law Olmsted и Calvert Vaux) и им възложили да създадат парк от нищото. Резултатът се вижда днес. Разбира се, построили са го срещу баснословната за онова време сума от 14 млн. щ. долара (около 200 млн. долара днес), но красотата си има цена. Така е било някога, така е и сега...
В наши дни паркът е притегателно място за повечето нюйоркчани. Осъзнавам, че това което току-що написах е твърде клиширано, но пък си е самата истина.
Тук можеш да видиш всякаква порода хора – от улични артисти, борещи се за хляба, през убиващи свободното си време пешеходци и гребци, та до уморени туристи, отпуснали морни телеса в каляските на Plaza Hotel.
Безспорно най-симпатичен ми стана един малък жонгльор, който с умопомрачителна сръчност боравеше с различните уреди, и с още по-умопомрачителна скорост пълнеше кутийката с пожертвования.
И това в един град, в който уличните артисти, музиканти, художници, мимове и други са на всяка крачка... Но малкият си заслужаваше всяко едно пени, което му даваха. Жив и здрав да е!
Имах невероятния късмет (или невероятния малшанс) в същия ден да се провежда традиционния, годишен, световноизвестен, шумно рекламиран, претъпкан от участници, крещящ, жив и вдъхновен Нюйоркски маратон!!!...!!!
44 хиляди души стартирали. 43 хиляди финиширали... Направи ми впечатление, че най-възрастният участник е бил на 88 години!
Какъв дух!
За читателките-феминистки ще кажа, че по-красивата част от човечеството се е представила достойно в сребърната група, посредством осемдесет и четири годишната Yolande Marois, която не само започнала маратона, но го и завършила с време от 7:41:04. Какъв дух!
По време на маратона, за пореден път се убедих, че американците са една от най-позитивните нации в света. Четиредесет и четири хиляди тичащи участници и сигурно още четири, пет, шест пъти повече зрители, френетично окуражаващи съпруга/съпругата, майката/таткото, съседа или просто човека, решил да пробяга 42 километра 195 метра, за което на всичко отгоре е и платил между 185 и 265 долара (колкото е таксата правоучастие). Невероятно, но факт!
Организацията на маратона е впечатляваща – от специално обособените места, където се съхраняват личните вещи на атлетите, през грижливо подбрания маршрут, преминаващ през пет нюйоркски квартала (Brooklyn, Queens, Bronx, Manhattan и Staten Island) и стигнеш до медийното отразяване и отброяване на личните времена.
Перфекционизъм във всяко едно отношение. Но нека оставим маратонците, защото тръгваме на една умерено дълга и доста приятна разходка из парка. Разбира се, не из целия парк – това е практически невъзможно за двудневен турист като мен, но не това е и целта ни.
* * *
Обикновено в Central Park се влиза откъм 59-та улица, там където са Plaza Hotel и Ritz-Carlton New York Hotel. В близост са New York Athletic Club и Trump World Tower. Разбира се, в парка може да се влезе през поне хиляда други места, но според мен това е „официалният вход”. Тук веднага ще попаднете сред естествените декори на „Сам вкъщи – 2”, където е снимана тази забавна семейна комедия.
Гледайки отражението на езерцето (The Pond) и преминавайки по Gapstow Bridge,
постепенно започвате да губите усещането, че сте в Ню Йорк. Още повече и когато около вас непрекъснато се сменят дървета в различни багри, кацнали върху каменни морени... „Т’ва Ню Йорк ли е?!” Май, вече не съм сигурен... Хубави пътечки и алеи, покрай които са наредени безброй пейки.
Чак на 328-та или 437-та пейка забелязвам, че върху всяка една от тях има малка месингова (неизкъртена от никого) табелка. Зачитам се. „В памет на любящата...”, „В знак на обич към нашите деца...”, „Тази пейка е поставена от...”. Всякакви надписи. Обаче безспорно един от тях заслужава нашето специално внимание и аплодисменти.
Незнайна поетична душа е написала на месинговата табелка, че „На тази пейка един ден V.L. ще предложи брак на H.R.H.”. Кратко и ясно! Човекът е сигурен в себе си. Да му пожелаем успех!!!
Продължавам моята разходка из парка...
Стигам до терасата Бетесда (Bethesda Terrace) с великолепния фонтан „Ангелът на водите” (Angel of Waters Fountain) – забележителна бронзова скулптура, изработена от Emma Stebbins през 1868 г. Целият ансамбъл е поставен в парка през 1873 г. и е подчинен на идеята за пречистващото начало на водата.
Именно затова, основната скулптура е съчетана с четири по-малки допълнителни фигури, символизиращи Мира, Здравето, Чистотата и Въздържанието.
Все още под въздействието на фонтана и пространството около него, неусетно стигам до езерото (The Lake) и великолепният Bow Bridge,
свързващ култивираната и цветна среда на Cherry Hill с „дивите” горски пътеки на Ramble. Тук вече Великият архитект е развихрил цветната си палитра навсякъде. Допълнителна красота придават щръкналите измежду дърветата небостъргачи,
както и ленивите нюйоркчани (или амбициозни туристи, не знам), които гребат с лодки в различни посоки.
Започваш да се чудиш къде си попаднал. Защото хем чуваш плясъка на веслата, хем сирената на Стълба № 23 на New York Fire Department. Хем виждаш багрите на есента, хем измежду клоните надничат небостъргачи и неонови реклами... Къде си попаднал, човече?!?
Този въпрос съвсем логично ти изскача в главата, когато пред теб се появява замъкът Белведере (Belvedere Castle). Построен е през 1869 г. по идея на Calvert Vaux, който искал да пресъздаде в Новия Йорк част от духа на викторианска Англия.
Така го и направил – без специфична цел, просто като издигнато място за наблюдение на околната панорама – театърът Делакор (Delacort Theater), Голямата поляна (Great Lawn) и Езерото на костенурките (The Turtles Pond). Днес замъкът на Calvert Vaux, освен любимо място за отдих на нюйоркчани е и метеорологично-измервателна станция за района на Манхатън. Ако някога сте били в Ню Йорк, поне веднъж сте чули “The temperature in Central Park is…”. Замерванията в метеорологичната станция се правят по няколко пъти на ден от специално помещение в Belvedere Castle и датират от далечната 1919 г. Тук се измерват и падналите дъждове и снегове, кацналите НЛО-та, цунамитата ударили града, и т.н. Това за НЛО-тата и цунамитата, разбира се е шега, но винаги ме е впечатлявала липсата на фантазия в сценаристите и режисьорите на Холивуд. Винаги всичко апокалиптично се случва в Ню Йорк. И никога в Чикаго, Минеаполис, Детройт или Атланта... Винаги в Ню Йорк... На мен поне ми е някак си скучновато подобно еднообразие...
* * *
Навътре, навътре, навътре...
Докато не изгубвам и последния знак на цивилизацията. Покрай мен има стволове на паднали дървета. В Америка не ги прочистват. Разбира се, не ги и крадат, за да ги нацепят за камината вкъщи. След което с умиление да казват пред гостите си: „От Сентръл парк са...”. Тук дърветата ги оставят да си изгният, така както повелява природата. Защото тук господар е Тя. И разни малки животинки – катерички, свраки, ракуни и малки пилета.
Като ето това. Позира ми само няколко секунди, но пък напълно достатъчни, за да го „увековеча”. Кръстих го „Нюйоркчанина”, защото насред бетонната джунгла да срещнеш такъв симпатяга си е истинско удоволствие. Навътре, навътре, навътре...
Стигам до някакъв водопад. Разбира се, не е Ниагарският, но пък си е готино да слушаш ромона на водата насред Манхатън. Не е ли така? Срещам и табела “Forever Wild”.
Е, може да не е съвсем wild, но пък за сметка на това съм убеден, че поне е максимално близо до дивото състояние.
Постепенно се връщам отново в „цивилизацията”...
Вървя по The Mall – великолепна паркова алея, оградена от брястове от вида Ulmus аmericana.
Дърветата са като истински златобагрен почетен караул от двете страни на широката алея.
Замислена като официален, параден вход на парка, постепенно The Mall се е наложила като „Алея на славата”, в единия край на която се намират паметници на майсторите на перото като сър Уолтър Скот, Робърт Бърнс и Уилям Шекспир.
В противоположния край е паметникът на Лудвиг ван Бетовен и концертният подиум Naumburg Bandshell. Именно в тази точка се срещат The Mall и Bethesda Terrace, за да оформят официалната артерия на Central Park.
* * *
Здрачава се. Светлината се е скрила бързо-бързо иззад бетона и стоманата наоколо. Идиотът-фотограф (предполагам, помните го от началото на моя разказ) крачи уморено надолу по 7-мо авеню.
След това тръгва по Broadway, старата индианска пътека, пресичаща Манхатън по диагонал, против логиката на правоъгълно ориентираните улици и авенюта. Уморен е. Зверски е уморен. Но безкрайно удовлетворен. Защото се е докоснал до насладата. Насред Ню Йорк. Тази стоманобетонна джунгла. Откъде знам всичко това? Забравихте ли? Идиотът-фотограф съм аз. Човекът, който преоткри за себе си Ню Йорк след толкова години живот в Америка.
Ню Йорк - Вашингтон '2009
Редактирано от автора , 27.02.2010 08:00:02
Получило се е! Интересен е този парк, невероятни багри. Идиотът-фотограф да отскочи до Аризона, Юта, каньончета нещо...моооля те 
cool 
Много добро четиво с прекрасни "илюстрации" за един мързелив, студен и дъждовен съботен следобед. Благодаря!
Браво!!!Винаги съм харесвала да чета нещо за света написано от българин тогава го виждаш по друг начин прочиташ го и се радваш така сякаш ти си бил там
Благодаря на всички по-горе (и тези, които ще се разпишат по-долу)! Много е гот, като видиш, че нещо което си правил с удоволствие (и за удоволствие), се харесва и оценява и от други хора. 
irata, "Идиотът-фотограф" е бил по тези места, за които говориш, дори е писал за тях:
http://4coolpics.com/photo-forum/12/28921.html - I част;
http://4coolpics.com/photo-forum/12/29266.html - II част;
http://4coolpics.com/photo-forum/12/30530.html - III част
http://4coolpics.com/photo-forum/12/33290.html - IV (последна) част
irata, "Идиотът-фотограф" е бил по тези места, за които говориш, дори е писал за тях:
http://4coolpics.com/photo-forum/12/28921.html - I част;
http://4coolpics.com/photo-forum/12/29266.html - II част;
http://4coolpics.com/photo-forum/12/30530.html - III част
http://4coolpics.com/photo-forum/12/33290.html - IV (последна) част
Редактирано от автора , 27.02.2010 21:22:50
Оле....добре, ще го изчета, по това време още не съм била тук Благодаря!
Благодаря!
Добре е ,че имат такъв идиот-фотограф ;-) Беше много интересно и красиво. Благодаря!
Поздравления за хубавия фоторазказ!!
Отдава ти се опрделено, което ми и напомня, че ми е време и аз да седна и да попиша малко за Далечния изток ;)
Отдава ти се опрделено, което ми и напомня, че ми е време и аз да седна и да попиша малко за Далечния изток ;)
Поздравления за труда и прекрасния резултат!!!!
Спокойно мога да пропусна Ню Йорк вече
Спокойно мога да пропусна Ню Йорк вече
БРАВО за кадрите, за увлекателния разказ! Браво!!
Имаш дарба за пътеписи, браво, чудесно се е получило
Браво Иване! 
Имаш великолепни кадри от Далечния Изток, явно спомените също не са малко, какво чакаш тогава?!? Давай! 
Красиви кадри и увлекателен текст! Браво и благодаря за доставеното удоволствие!
Всичко в този "американски свят" изглежда някак толкова далечно...
"Разходих" се тук наистина с удоволствие.
Поздравления за труда и споделеното!!!
"Разходих" се тук наистина с удоволствие.
Поздравления за труда и споделеното!!!
Поредно браво! :)
Ванка, ама ти идва отвътре - определено имаш фотопътеписен талант :) Поздравления!
Фото-пътеписът е невероятен!!!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!