За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Човек пристрасти ли се към дадено нещо - трудно се отказва. Дори, според мен, е почти невъзможно да се откаже. Съдя по себе си. Аз, например, освен към фотографията съм силно пристрастен и към фото-пътеписите. Седя до късни доби, за да пиша. Да си спомням за преживяванията. Да ги съпреживявам. Да ги описвам.
Предлагам ви поредния! Един фоторазказ за най-стария град в континентална Америка...
Предлагам ви поредния! Един фоторазказ за най-стария град в континентална Америка...
St. Augustine – пътуване във времето
Четири пъти бях минавал покрай табелата, сочеща отбивката за St. Augustine. И четирите пъти я подминавах с около 75-80 мили в час. Преситен от Флорида, мислещ си: „Хм, някакъв си St. Augustine – та аз току-що бях в Маями!” (или Кий Уест, Орландо, Тампа, Нейпълс...). Заблуда! Бил съм в тотална заблуда... Защото St. Augustine е единствен и вълшебен! St. Augustine е неповторим! Но това го открих чак на петия път, когато бях в района за около десетина дни и когато твърдо реших, че ще посетя това място. След което се влюбих в него... Оттогава няма случай да пътувам по Interstate 95 през Флорида и да не се отбия в това сънливо градче. Дори за един час, за по едно кафенце (истинско, европейско) на St. George Street.
Но нека да ви разкажа малко по-подробно за това бижу на източното крайбрежие на Флорида.
Ако сте от дълго време в Америка и сте закопнял за самобитно, уютно и тихо, европейски изглеждащо, крайбрежно градче, то имате една единствена дестинация – St. Augustine, Florida.
Създадено през 1565 г., това е първото поселение на европейски колонизатори в Северна Америка. За официален основател се води испанският адмирал Pedro Menendez de Aviles, но по-известната и далеч по-ухажвана личност днес е Juan Ponce de Leon, конкистадорът, който поради своята неприкрита вражда с губернатора на Hispanola, през 1513 г. се отправил на северозапад и открил прекрасна земя, с красива растителност и цветя. Много цветя. Нарекъл земята La Florida. Според официалните историографи Ponce de Leon е имал мандат от испанския крал Фердинанд ІІ Арагонски да изследва териториите северозападно от Hispanola (днешно Пуерто Рико) и каквато нова територия открие да й стане доживотен губернатор. Е, разбира се, трябвало да добива злато и да го изпраща в метрополията, но по това време и по тези географски ширини това се подразбирало от самосебе си. Нещото, което не се споменава обаче от тогавашните историографи (но пък достатъчно се преекспонира от днешните „наследници”, най-вече тези в туристическия бранш) е, че конкистадорът е търсел т.нар. „Фонтан на младостта”, за който му били разказвали толкова много индианците арауаки (arawaks). Според тях, в загадъчната страна Beimeni или Beniny, в която богатствата и щастието били неизчерпаеми, имало извор, който връщал младежките сили (да се разбира и в по-преносния смисъл) на всекиго. И Ponce de Leon, като всеки мъж в понапреднала възраст хукнал да открива фонтана. То донякъде е и разбираемо – с толкова много знойни красавици около него, повечето облечени само в тръстикови полички...
Обаче не го намерил. Вместо „Фонтана на младостта” на 2 април 1513 г. открил Флорида. Тогава считал, че това е просто един по-голям остров. И до ден днешен съществуват спорове, къде точно е акостирал Ponce de Leon. Според повечето историци това безсъмнено е St. Augustine. Според други обаче това е Ponce de Leon Inlet, намиращ се на около 70 мили по- на юг, а според трети още по- на юг – в района около Melbourne Beach. В случая обаче, не мисля, че е от съществено значение за нашия разказ, къде точно е акостирал конкистадорът.
Далеч по-интересно е, че една предприемчива местна дама на име Luella Day McConnell „открила” фонтана през 1904 г. Скоро след това всички започнали да я наричат „Диамантената Лил” (Diamond Lil). Мисля, че за причината всички можем да се досетим... Днес „Фонтанът” има статут на национален археологически парк,
в който са представени археологически артефакти от индианския и испанския период.
От вида на прецъфтялата гиздосия, която късаше билетчетата на входа веднага разбрах, че целебното действие на „Фонтана на младостта” е спряло някъде във времето на Ponce de Leon. А аз се надявах да ме посрещне някоя знойна красавица, като Тайра Бенкс, например, с тръстикова поличка, а то... Вътре един чичко, с вид на Кашчей Безсмъртни, раздаваше от пластмасови чашки за еднократна употреба по един пръст от „целебната” вода, явно притеснен, че ако удариш няколко гълтока повече, току-виж си се върнал в пелените. Разквасих си устата, колкото да знам, че съм опънал някоя и друга бръчка и тръгнах да разглеждам комплекса. Като се остави настрана бутафорно изглеждащия „Фонтан”,
комплексът е приятно място, където можеш да се запознаеш с данни и факти за отминалите времена. Истински археологически руини няма да намерите, но може да получите добра представа за начина, по който са строили конкистадорите, като например характерната coquina – „камък”, приличащ много на пясъчник, но съставен от компресирани от времето натрошени мидени черупки и която е използвана във Флорида до 30-те години на ХХ век, за различни строежи. Или tabby – вид средновековен „цимент” направен от пясък, варовик и черупки от стрида...
Ще имате възможност да разгледате различни модели испански оръдия, но преди всичко ще имате великолепен изглед към лагуната и крайбрежието. С други думи, Диамантената Лил е знаела къде да „открие” фонтана... Разбира се, благодарното потомство е издигнало и паметник на Ponce de Leon, но него само ще го маркираме, защото нямаме време за губене – пред нас са столетия, които трябва да разгледаме.
Безспорно най-впечатляваща е крепостта Castillo de San Marco, построена от испанците през 1672 – 1695 и запазена до наши дни. Първоначално, в продължение на близо едно столетие (1565 – 1668) градът е пазен от елементарни дървени отбранителни съоръжения, но след опустошителното нападение на английския buccaneer Robert Searle през 1668 г. испанската кралица-регент Мариана Австрийска взела решение да се издигне крепост, която да защитава града от неприятелски набези.
Нареклия я с името San Marco, надявайки се, че светиня Му ще закриля града от пиратски набези и неприятели. За мнозина неочаквано, но вместо светеца, истински спасител на града се оказали мидите. Или по-скоро мидените черупки. Поради липса на добър строителен материал в района, строителите били принудени да използват при изграждане на крепостта големи блокове от coquina – споменатият по-горе пресован „камък” от мидени черупки. Този, на пръв поглед, ненадежден строителен материал, спасил града при многобройните обсади през следващите три столетия. Причината – милиардите микроскопични въздушни „възглавнички”, оформени от натрошените мидени частици, абсорбирали гюлетата и куршумите на неприятелите. Все едно да стреляте със съчми в стена от стиропор – съчмата потъва, без да нанесе разрушение върху повърхността. Нещо немислимо при „здравите” гранитни или тухлени стени, които се разпръскват при всяко едно съприкосновение със снаряда. През следващите три столетия имало три британски, една испанска (градът по това време бил в английско владение) и две американски обсади. Победителите винаги сменяли името на крепостта (англичаните го нарекли Fort St. Mark, а американците Fort Marion), но никога не посягали на стените от coquina. Защото знаели, че те са най-сигурната защита за града.
Преминавайки през вратите на крепостта се замислих за хилядите човешки съдби и драми, развивали се зад дебелите стени. Разбира се, няма начин да не е имало и красиви примери на човешката любов. Но до нас са достигнали само разкази за завоевания, убийства и насилие. Като убийството през 1565 г. на 245 френски хугеноти в залива срещу крепостта, или държането в плен на индианския вожд Osceola, или... всъщност много са, със сигурност. Една военна крепост за 300 години е обилно напоена с трагизъм и кръв. Няма съмнение. Но нашата цел е да покажем красотата на St. Augustine, а не да пишем за трагични случки и истории. Затова преминавайки през караулните помещения на крепостта (Боже, каква мизерия!)
се изкачвам на горната площадка, там, където са разположени оръдията. От романите за пирати, които съм чел като малък знам, че оръдията от това време се измерват в дюймове. Колко дюймови обаче са тези оръдия нямам никаква представа. Убеждавам се, че изглеждат внушително и се запътвам към най-отдалечения край на крепостта, където се е струпал доста народ. Причината е, че група ентусиасти ще правят възстановка на отбрана на крепостта. Даже ще гърмят с едно от оръдията.
За целта, след половин-часово суетене и различни (според мен безсмислени) команди, водачът им (може би трябва да го наречем „командир”) се обръща и много загрижено съветва публиката да си запуши ушите, защото гърмът щял да е оглушителен. Аз пък, като типичен представител на Софийското поле, веднага реших, че няма да си запушвам ушите. Ей така, за да видя, колко ще ми пострада слуховият орган. Междувременно „командирът” вече се беше обърнал и раздаваше отривисти команди, бръкнал с по един показалец във всяко едно от ушите си.
Общо взето, комична гледка. След като се убеди, че слуховият му апарат е добре защитен, извика уверено и юначно „Файър!”, което беше последвано от едно... анемично, да правилно сте прочели – анемично, пукване... Разочарован съм! За сметка на това обаче, една лелка до мен, ядяща пуешко бутче увито със станиол в края на кокалчето, изпадна в истински възторг. Било „вери куул”... Със сигурност е куул. Няма начин да не е. Особено когато държиш в ръка пуешко бутче, увито накрая със станиол...
Преди да напуснемCastillo de San Marco трябва специално да отбележим, че от стените на крепостта се открива великолепна гледка към залива Матанзас (Matanzas bay).
На отсрещната страна са построени множество красиви къщи, а във водите няма и помен от корсари и буканери. Просто си плуват красиви яхти и по-скромни лодки. И весели хора, които се наслаждават на красивата гледка. Лошите времена за Castillo de San Marco са отминали безвъзвратно.
Един от пътеводителите за St. Augustine описва града като място, където „старите отблясъци, все още хвърлят нови искри”... Всеки който познава миналото на града и шармантната му красота днес, не може да не се съгласи с подобно твърдение. В края на ХІХ в. до St. Augustine достига железницата, а с нея и много богати индустриалци, които превръщат градчето в луксозен зимен курорт. Безспорно, най-голям отпечатък върху града (и цяла Източна Флорида) е оставил Хенри Флаглър – човекът, който успял за своя 83 годишен живот да извърви пътя от син на беден протестантски свещеник до богат индустриалец, съдружник на Рокфелер в Standard Oil, железопътен магнат, изградил Florida East Coast Railway и основал два нови града – Palm Beach и Miami. Да, правилно сте прочели – най-известният град на Флорида е основан от Henry Morrison Flagler. Противно на широко разпространения образ на „богаташа – парвеню” (може би разпространен предимно по нашите ширини), Флаглър е бил изключително скромен човек. Когато благодарните жители на Маями му предложили да кръстят града на негово име – Flagler City, меценатът отказал категорично, препоръчвайки да използват Mayaimi – по името на индианското племе, живеещо в района на новооснования град. Но нека оставим настрана Хенри Флаглър и неговият достоен за отделно описание живот и да се върнем обратно в St. Augustine.
Предлагам ви една кратка разходка по King Street, разглеждайки сградите от двете страни на улицата. Безспорно, веднага ще ви направи впечатление сградата на Flagler College – един от най-добрите колежи в Югоизточната част на САЩ по liberal arts (специалност, включваща в себе си повечето хуманитарни дисциплини, плюс няколко природо-математически). Построена през 1888 г. (като луксозен хотел), сградата е великолепен образец на американското архитектурно течение от началото на ХХ в., наречено “Spanish Colonial Revival”, съчетаващо в себе си елементи от испанската колониална архитектура, добила своя апотеоз в “Balboa Park” в Сан Диего (Калифорния).
Днес този стил е великолепно пресъздаден в основната сграда на колежа – Ponce de Leon Hall, която е увенчана с красиви кули от двете страни на сградата. При едно от посещенията ми в града посветих целия „златен час” в края на деня, за да снимам кулите и различни елементи от тях.
Бях като омагьосан от красотата на детайла...
Точно срещу Flagler College е оформено привлекателно пространство затворено от Lightner Museum от една страна и Casa Monica Hotel от другата. Цялото пространство е доминирано от архитектурната линия на “Spanish Colonial Revival” и е блестящ пример за духа и времето на т.нар. „Позлатена епоха” (The Gilded Age), доминирала в Америка в края на ХІХ в. Време, в което на фона на демографския бум след Гражданската война се усеща все по-ясната диференциация между бедни и богати, когато бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати. Време, когато богатите решават да демонстрират богатството си, варакосвайки и позлатявайки, буквално и преносно, всичко, до което се докосват. От тази епоха има великолепни образци на стъклената миниатюра и малката пластика, както и великолепни мебели и порцелан, силно повлияни от традициите на Викторианска Англия. Много от тях днес можете да разгледате на трите етажа на Lightner Museum.
Както и да се насладите на изисканите интериорни решения, характеризиращи възхода и просперитета на хората, които са проектирали и строили сградата. Иначе самият Lightner Museum, първоначално е бил хотел (Hotel Alcazar , построен през 1887 г. от Henry Flagler), но през 1946 г. сградата е закупена от чикагския издател Otto Lightner, който изложил в нея своята колекция от изящни предмети от „Позлатената епоха”. Две години по-късно дарил цялата колекция и сградата на градската управа на St. Augustine. Безвъзмездно! „Позлатената епоха” приключила. Богаташите – парвенюта са отнесени от пороя на Голямата депресия едно десетилетие по-рано...
Ако пък искате да се потопите в насладите и лукса на отминалия безвъзвратно ХІХ в. вашето място се казва Casa Monica Hotel.
Построен през 1888 г. и преживявал всякакви превратности (включително и превръщането му в съдебна палата), днес Casa Monica e бутиков хотел, еталон за обслужване, комфорт и лукс. А ако евентуално успеете да намерите богат спонсор, който да заплати пребиваването ви (нощувката започва от 270 долара/вечер) споменът ви за Casa Monica ще бъде още по-добър.
Не може да се разказва за St. Augustine и да не се отдаде дължимото на кулинарните изкушения, които дебнат туриста отвсякъде. Немислимо е да отидете в тази част на Флорида и да не хапнете опашка от алигатор. Да, да, точно така, правилно сте прочели – опашка от истински алигатор! Аз сторих това в живописна кръчмичка (Salt Water Cowboys), изградена като рибарско селище от ХIX век... Тук някои от вас може би ще спрат да четат. Ужасени от авторовото меню. Жена ми и дъщеря ми бяха готови да се откажат от мен чрез „Държавен вестник”. Аз обаче съм готов да измина отново хиляда мили (колкото е от Вашингтон до St. Augustine), за да вкуся пак от това кулинарно изкушение. Тук е мястото да успокоя и природозащитниците, които биха се нахвърлили върху мен. Първо, алигаторите във Флорида са около 1 млн. на брой, т.е. не са застрашен вид, второ – има специални алигаторски ферми, където се отглеждат „за угояване”.
Нещо като бройлери, само че щракащи и тропосващи със зъбите си своите гледачи. Ако не внимават, разбира се.
И за да се върнем отново в менюто на „цивилизования свят”, ще ви предложа да продължим нашата разходка по уличката St. George в Стария град. Тук, в Café del Hidalgo можете да опитате десетки видове сладолед – различни вкусове и аромати, поднесени в най-причудливи форми и варианти. Ядат ви се шоколадови трюфели? Може да избирате между Kilwin’s и Claude’s – превъзходен вкус, който не се забравя лесно. Искате да опитате испанска кухня – „Испанската пекарна” (Spanish bakery) е мястото, където ще се насладите на може би най-добрата „empanada” на север от Мексико.
И тъй като това не е кулинарен пътепис ориентиран към “homo consumericus”, ще се пренеса отново в сферата на духовното и възвишеното. Не, няма да ви разказвам за градското гробище, което през 1821 г., по време на епидемията от жълта треска приютило почти половината население на градчето. Нито пък за катедралната базилика,
изградена в класическия испански колониален стил, чийто стени, отново изградени от coquina, приютяват от 1797 г. местния католически епископ. Няма да ви разказвам за тях, защото катедрали и гробища има навсякъде, а можете да получите достатъчно информация за тях и от безбройните туристически пътеводители и брошури. Ще ви разкажа обаче за една малка стара къщурка, която от 1778 г. приютява православни християни – Casa Avero, или както още е известна „Параклиса на св. Фотий” –
сгушена измежду атрактивните ресторанти и заведения на пешеходната St. George. Легендата разказва, че през далечната 1768 г. в градчето пристигнали 400 гърци. Не се споменава, каква е била причината да пропътуват десетки хиляди километра от родината им дотук, но самите ние, живеейки по тези ширини можем да се досетим. Та дошли гърците в St. Augustine, отпочинали от пътя, запасили се с продукти и потеглили отново нанякъде. Продължили да търсят щастието. Изминали близо десет години. И когато вече всички ги били забравили една лятна утрин на 1778 г. те пристигнали отново. Твърдо решени, че St. Augustine ще е новият им дом. Събрали се в Casa Avero, благодарили на Господа и се захванали да градят живота си далеч от дома и родната Елада. Днес, 230 години по-късно Casa Avero е собственост на Гръцката православна църква, има статут на обект от национално (за САЩ, забележете) значение и дава възможност гръцкият флаг да се вее гордо насред най-стария град на Съединените щати. Няма да правя изводи и аналогии със съседни на Гърция, също православни държави и народи, защото съм сигурен, че вие вече сте ги направили сами за себе си.
Нашата разходка из St. Augustine е към своя край. Приключва, не защото съм разказал всичко за този град, а защото не искам да се превръщам в поредния пътеводител за града. „Моля погледнете надясно – ще видите къщата на Уилям Уордън от Филаделфия, в която сега е музеят „Believe it or not”.
Ако продължите по тази улица ще стигнете до „Алигаторската ферма”. Ако завиете надясно... А пък наляво...”. Не, не това е идеята ми. За St. Augustine трябва да се разказва от сърце. И с душа. Защото това малко градче е много повече от сборувани и подредени исторически забележителност, повечето от които дори са в „младенческа възраст”, ако ги мерим с нашия европейски аршин.
St. Augustine е паноптикум от стари разкази, случки и легенди. Паноптикум от човешки мечти и съдби. Ням свидетел на възхода и залеза на цели империи. На извисяване на човешкото достойнство (блестящо олицетворено от предприемаческия дух на Хенри Флаглър) и човешката мерзост – избиването на 245-те френски хугеноти в залива срещу града.
За мен, като човек, който живее извън България вече няколко години, St. Augustine е повече философия и светоглед, отколкото историческо място. Той е възможността да се докоснеш до една епоха, без да си живял в нея. Да преживееш момент, който, за да го имаш трябва да пропътуваш девет хиляди километра. Това може би не е разбираемо за всеки, още повече, ако похапва самодоволно пуешко бутче, увито в станиол на края на кокалчето. За мен обаче, това е от решаващо значение. Именно затова си признавам – аз съм влюбен...
... В градчето наречено на името на Свети Августин.
Четири пъти бях минавал покрай табелата, сочеща отбивката за St. Augustine. И четирите пъти я подминавах с около 75-80 мили в час. Преситен от Флорида, мислещ си: „Хм, някакъв си St. Augustine – та аз току-що бях в Маями!” (или Кий Уест, Орландо, Тампа, Нейпълс...). Заблуда! Бил съм в тотална заблуда... Защото St. Augustine е единствен и вълшебен! St. Augustine е неповторим! Но това го открих чак на петия път, когато бях в района за около десетина дни и когато твърдо реших, че ще посетя това място. След което се влюбих в него... Оттогава няма случай да пътувам по Interstate 95 през Флорида и да не се отбия в това сънливо градче. Дори за един час, за по едно кафенце (истинско, европейско) на St. George Street.
Но нека да ви разкажа малко по-подробно за това бижу на източното крайбрежие на Флорида.
Ако сте от дълго време в Америка и сте закопнял за самобитно, уютно и тихо, европейски изглеждащо, крайбрежно градче, то имате една единствена дестинация – St. Augustine, Florida.
Създадено през 1565 г., това е първото поселение на европейски колонизатори в Северна Америка. За официален основател се води испанският адмирал Pedro Menendez de Aviles, но по-известната и далеч по-ухажвана личност днес е Juan Ponce de Leon, конкистадорът, който поради своята неприкрита вражда с губернатора на Hispanola, през 1513 г. се отправил на северозапад и открил прекрасна земя, с красива растителност и цветя. Много цветя. Нарекъл земята La Florida. Според официалните историографи Ponce de Leon е имал мандат от испанския крал Фердинанд ІІ Арагонски да изследва териториите северозападно от Hispanola (днешно Пуерто Рико) и каквато нова територия открие да й стане доживотен губернатор. Е, разбира се, трябвало да добива злато и да го изпраща в метрополията, но по това време и по тези географски ширини това се подразбирало от самосебе си. Нещото, което не се споменава обаче от тогавашните историографи (но пък достатъчно се преекспонира от днешните „наследници”, най-вече тези в туристическия бранш) е, че конкистадорът е търсел т.нар. „Фонтан на младостта”, за който му били разказвали толкова много индианците арауаки (arawaks). Според тях, в загадъчната страна Beimeni или Beniny, в която богатствата и щастието били неизчерпаеми, имало извор, който връщал младежките сили (да се разбира и в по-преносния смисъл) на всекиго. И Ponce de Leon, като всеки мъж в понапреднала възраст хукнал да открива фонтана. То донякъде е и разбираемо – с толкова много знойни красавици около него, повечето облечени само в тръстикови полички...
Обаче не го намерил. Вместо „Фонтана на младостта” на 2 април 1513 г. открил Флорида. Тогава считал, че това е просто един по-голям остров. И до ден днешен съществуват спорове, къде точно е акостирал Ponce de Leon. Според повечето историци това безсъмнено е St. Augustine. Според други обаче това е Ponce de Leon Inlet, намиращ се на около 70 мили по- на юг, а според трети още по- на юг – в района около Melbourne Beach. В случая обаче, не мисля, че е от съществено значение за нашия разказ, къде точно е акостирал конкистадорът.
Далеч по-интересно е, че една предприемчива местна дама на име Luella Day McConnell „открила” фонтана през 1904 г. Скоро след това всички започнали да я наричат „Диамантената Лил” (Diamond Lil). Мисля, че за причината всички можем да се досетим... Днес „Фонтанът” има статут на национален археологически парк,
в който са представени археологически артефакти от индианския и испанския период.
От вида на прецъфтялата гиздосия, която късаше билетчетата на входа веднага разбрах, че целебното действие на „Фонтана на младостта” е спряло някъде във времето на Ponce de Leon. А аз се надявах да ме посрещне някоя знойна красавица, като Тайра Бенкс, например, с тръстикова поличка, а то... Вътре един чичко, с вид на Кашчей Безсмъртни, раздаваше от пластмасови чашки за еднократна употреба по един пръст от „целебната” вода, явно притеснен, че ако удариш няколко гълтока повече, току-виж си се върнал в пелените. Разквасих си устата, колкото да знам, че съм опънал някоя и друга бръчка и тръгнах да разглеждам комплекса. Като се остави настрана бутафорно изглеждащия „Фонтан”,
комплексът е приятно място, където можеш да се запознаеш с данни и факти за отминалите времена. Истински археологически руини няма да намерите, но може да получите добра представа за начина, по който са строили конкистадорите, като например характерната coquina – „камък”, приличащ много на пясъчник, но съставен от компресирани от времето натрошени мидени черупки и която е използвана във Флорида до 30-те години на ХХ век, за различни строежи. Или tabby – вид средновековен „цимент” направен от пясък, варовик и черупки от стрида...
Ще имате възможност да разгледате различни модели испански оръдия, но преди всичко ще имате великолепен изглед към лагуната и крайбрежието. С други думи, Диамантената Лил е знаела къде да „открие” фонтана... Разбира се, благодарното потомство е издигнало и паметник на Ponce de Leon, но него само ще го маркираме, защото нямаме време за губене – пред нас са столетия, които трябва да разгледаме.
Безспорно най-впечатляваща е крепостта Castillo de San Marco, построена от испанците през 1672 – 1695 и запазена до наши дни. Първоначално, в продължение на близо едно столетие (1565 – 1668) градът е пазен от елементарни дървени отбранителни съоръжения, но след опустошителното нападение на английския buccaneer Robert Searle през 1668 г. испанската кралица-регент Мариана Австрийска взела решение да се издигне крепост, която да защитава града от неприятелски набези.
Нареклия я с името San Marco, надявайки се, че светиня Му ще закриля града от пиратски набези и неприятели. За мнозина неочаквано, но вместо светеца, истински спасител на града се оказали мидите. Или по-скоро мидените черупки. Поради липса на добър строителен материал в района, строителите били принудени да използват при изграждане на крепостта големи блокове от coquina – споменатият по-горе пресован „камък” от мидени черупки. Този, на пръв поглед, ненадежден строителен материал, спасил града при многобройните обсади през следващите три столетия. Причината – милиардите микроскопични въздушни „възглавнички”, оформени от натрошените мидени частици, абсорбирали гюлетата и куршумите на неприятелите. Все едно да стреляте със съчми в стена от стиропор – съчмата потъва, без да нанесе разрушение върху повърхността. Нещо немислимо при „здравите” гранитни или тухлени стени, които се разпръскват при всяко едно съприкосновение със снаряда. През следващите три столетия имало три британски, една испанска (градът по това време бил в английско владение) и две американски обсади. Победителите винаги сменяли името на крепостта (англичаните го нарекли Fort St. Mark, а американците Fort Marion), но никога не посягали на стените от coquina. Защото знаели, че те са най-сигурната защита за града.
Преминавайки през вратите на крепостта се замислих за хилядите човешки съдби и драми, развивали се зад дебелите стени. Разбира се, няма начин да не е имало и красиви примери на човешката любов. Но до нас са достигнали само разкази за завоевания, убийства и насилие. Като убийството през 1565 г. на 245 френски хугеноти в залива срещу крепостта, или държането в плен на индианския вожд Osceola, или... всъщност много са, със сигурност. Една военна крепост за 300 години е обилно напоена с трагизъм и кръв. Няма съмнение. Но нашата цел е да покажем красотата на St. Augustine, а не да пишем за трагични случки и истории. Затова преминавайки през караулните помещения на крепостта (Боже, каква мизерия!)
се изкачвам на горната площадка, там, където са разположени оръдията. От романите за пирати, които съм чел като малък знам, че оръдията от това време се измерват в дюймове. Колко дюймови обаче са тези оръдия нямам никаква представа. Убеждавам се, че изглеждат внушително и се запътвам към най-отдалечения край на крепостта, където се е струпал доста народ. Причината е, че група ентусиасти ще правят възстановка на отбрана на крепостта. Даже ще гърмят с едно от оръдията.
За целта, след половин-часово суетене и различни (според мен безсмислени) команди, водачът им (може би трябва да го наречем „командир”) се обръща и много загрижено съветва публиката да си запуши ушите, защото гърмът щял да е оглушителен. Аз пък, като типичен представител на Софийското поле, веднага реших, че няма да си запушвам ушите. Ей така, за да видя, колко ще ми пострада слуховият орган. Междувременно „командирът” вече се беше обърнал и раздаваше отривисти команди, бръкнал с по един показалец във всяко едно от ушите си.
Общо взето, комична гледка. След като се убеди, че слуховият му апарат е добре защитен, извика уверено и юначно „Файър!”, което беше последвано от едно... анемично, да правилно сте прочели – анемично, пукване... Разочарован съм! За сметка на това обаче, една лелка до мен, ядяща пуешко бутче увито със станиол в края на кокалчето, изпадна в истински възторг. Било „вери куул”... Със сигурност е куул. Няма начин да не е. Особено когато държиш в ръка пуешко бутче, увито накрая със станиол...
Преди да напуснемCastillo de San Marco трябва специално да отбележим, че от стените на крепостта се открива великолепна гледка към залива Матанзас (Matanzas bay).
На отсрещната страна са построени множество красиви къщи, а във водите няма и помен от корсари и буканери. Просто си плуват красиви яхти и по-скромни лодки. И весели хора, които се наслаждават на красивата гледка. Лошите времена за Castillo de San Marco са отминали безвъзвратно.
Един от пътеводителите за St. Augustine описва града като място, където „старите отблясъци, все още хвърлят нови искри”... Всеки който познава миналото на града и шармантната му красота днес, не може да не се съгласи с подобно твърдение. В края на ХІХ в. до St. Augustine достига железницата, а с нея и много богати индустриалци, които превръщат градчето в луксозен зимен курорт. Безспорно, най-голям отпечатък върху града (и цяла Източна Флорида) е оставил Хенри Флаглър – човекът, който успял за своя 83 годишен живот да извърви пътя от син на беден протестантски свещеник до богат индустриалец, съдружник на Рокфелер в Standard Oil, железопътен магнат, изградил Florida East Coast Railway и основал два нови града – Palm Beach и Miami. Да, правилно сте прочели – най-известният град на Флорида е основан от Henry Morrison Flagler. Противно на широко разпространения образ на „богаташа – парвеню” (може би разпространен предимно по нашите ширини), Флаглър е бил изключително скромен човек. Когато благодарните жители на Маями му предложили да кръстят града на негово име – Flagler City, меценатът отказал категорично, препоръчвайки да използват Mayaimi – по името на индианското племе, живеещо в района на новооснования град. Но нека оставим настрана Хенри Флаглър и неговият достоен за отделно описание живот и да се върнем обратно в St. Augustine.
Предлагам ви една кратка разходка по King Street, разглеждайки сградите от двете страни на улицата. Безспорно, веднага ще ви направи впечатление сградата на Flagler College – един от най-добрите колежи в Югоизточната част на САЩ по liberal arts (специалност, включваща в себе си повечето хуманитарни дисциплини, плюс няколко природо-математически). Построена през 1888 г. (като луксозен хотел), сградата е великолепен образец на американското архитектурно течение от началото на ХХ в., наречено “Spanish Colonial Revival”, съчетаващо в себе си елементи от испанската колониална архитектура, добила своя апотеоз в “Balboa Park” в Сан Диего (Калифорния).
Днес този стил е великолепно пресъздаден в основната сграда на колежа – Ponce de Leon Hall, която е увенчана с красиви кули от двете страни на сградата. При едно от посещенията ми в града посветих целия „златен час” в края на деня, за да снимам кулите и различни елементи от тях.
Бях като омагьосан от красотата на детайла...
Точно срещу Flagler College е оформено привлекателно пространство затворено от Lightner Museum от една страна и Casa Monica Hotel от другата. Цялото пространство е доминирано от архитектурната линия на “Spanish Colonial Revival” и е блестящ пример за духа и времето на т.нар. „Позлатена епоха” (The Gilded Age), доминирала в Америка в края на ХІХ в. Време, в което на фона на демографския бум след Гражданската война се усеща все по-ясната диференциация между бедни и богати, когато бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати. Време, когато богатите решават да демонстрират богатството си, варакосвайки и позлатявайки, буквално и преносно, всичко, до което се докосват. От тази епоха има великолепни образци на стъклената миниатюра и малката пластика, както и великолепни мебели и порцелан, силно повлияни от традициите на Викторианска Англия. Много от тях днес можете да разгледате на трите етажа на Lightner Museum.
Както и да се насладите на изисканите интериорни решения, характеризиращи възхода и просперитета на хората, които са проектирали и строили сградата. Иначе самият Lightner Museum, първоначално е бил хотел (Hotel Alcazar , построен през 1887 г. от Henry Flagler), но през 1946 г. сградата е закупена от чикагския издател Otto Lightner, който изложил в нея своята колекция от изящни предмети от „Позлатената епоха”. Две години по-късно дарил цялата колекция и сградата на градската управа на St. Augustine. Безвъзмездно! „Позлатената епоха” приключила. Богаташите – парвенюта са отнесени от пороя на Голямата депресия едно десетилетие по-рано...
Ако пък искате да се потопите в насладите и лукса на отминалия безвъзвратно ХІХ в. вашето място се казва Casa Monica Hotel.
Построен през 1888 г. и преживявал всякакви превратности (включително и превръщането му в съдебна палата), днес Casa Monica e бутиков хотел, еталон за обслужване, комфорт и лукс. А ако евентуално успеете да намерите богат спонсор, който да заплати пребиваването ви (нощувката започва от 270 долара/вечер) споменът ви за Casa Monica ще бъде още по-добър.
Не може да се разказва за St. Augustine и да не се отдаде дължимото на кулинарните изкушения, които дебнат туриста отвсякъде. Немислимо е да отидете в тази част на Флорида и да не хапнете опашка от алигатор. Да, да, точно така, правилно сте прочели – опашка от истински алигатор! Аз сторих това в живописна кръчмичка (Salt Water Cowboys), изградена като рибарско селище от ХIX век... Тук някои от вас може би ще спрат да четат. Ужасени от авторовото меню. Жена ми и дъщеря ми бяха готови да се откажат от мен чрез „Държавен вестник”. Аз обаче съм готов да измина отново хиляда мили (колкото е от Вашингтон до St. Augustine), за да вкуся пак от това кулинарно изкушение. Тук е мястото да успокоя и природозащитниците, които биха се нахвърлили върху мен. Първо, алигаторите във Флорида са около 1 млн. на брой, т.е. не са застрашен вид, второ – има специални алигаторски ферми, където се отглеждат „за угояване”.
Нещо като бройлери, само че щракащи и тропосващи със зъбите си своите гледачи. Ако не внимават, разбира се.
И за да се върнем отново в менюто на „цивилизования свят”, ще ви предложа да продължим нашата разходка по уличката St. George в Стария град. Тук, в Café del Hidalgo можете да опитате десетки видове сладолед – различни вкусове и аромати, поднесени в най-причудливи форми и варианти. Ядат ви се шоколадови трюфели? Може да избирате между Kilwin’s и Claude’s – превъзходен вкус, който не се забравя лесно. Искате да опитате испанска кухня – „Испанската пекарна” (Spanish bakery) е мястото, където ще се насладите на може би най-добрата „empanada” на север от Мексико.
И тъй като това не е кулинарен пътепис ориентиран към “homo consumericus”, ще се пренеса отново в сферата на духовното и възвишеното. Не, няма да ви разказвам за градското гробище, което през 1821 г., по време на епидемията от жълта треска приютило почти половината население на градчето. Нито пък за катедралната базилика,
изградена в класическия испански колониален стил, чийто стени, отново изградени от coquina, приютяват от 1797 г. местния католически епископ. Няма да ви разказвам за тях, защото катедрали и гробища има навсякъде, а можете да получите достатъчно информация за тях и от безбройните туристически пътеводители и брошури. Ще ви разкажа обаче за една малка стара къщурка, която от 1778 г. приютява православни християни – Casa Avero, или както още е известна „Параклиса на св. Фотий” –
сгушена измежду атрактивните ресторанти и заведения на пешеходната St. George. Легендата разказва, че през далечната 1768 г. в градчето пристигнали 400 гърци. Не се споменава, каква е била причината да пропътуват десетки хиляди километра от родината им дотук, но самите ние, живеейки по тези ширини можем да се досетим. Та дошли гърците в St. Augustine, отпочинали от пътя, запасили се с продукти и потеглили отново нанякъде. Продължили да търсят щастието. Изминали близо десет години. И когато вече всички ги били забравили една лятна утрин на 1778 г. те пристигнали отново. Твърдо решени, че St. Augustine ще е новият им дом. Събрали се в Casa Avero, благодарили на Господа и се захванали да градят живота си далеч от дома и родната Елада. Днес, 230 години по-късно Casa Avero е собственост на Гръцката православна църква, има статут на обект от национално (за САЩ, забележете) значение и дава възможност гръцкият флаг да се вее гордо насред най-стария град на Съединените щати. Няма да правя изводи и аналогии със съседни на Гърция, също православни държави и народи, защото съм сигурен, че вие вече сте ги направили сами за себе си.
Нашата разходка из St. Augustine е към своя край. Приключва, не защото съм разказал всичко за този град, а защото не искам да се превръщам в поредния пътеводител за града. „Моля погледнете надясно – ще видите къщата на Уилям Уордън от Филаделфия, в която сега е музеят „Believe it or not”.
Ако продължите по тази улица ще стигнете до „Алигаторската ферма”. Ако завиете надясно... А пък наляво...”. Не, не това е идеята ми. За St. Augustine трябва да се разказва от сърце. И с душа. Защото това малко градче е много повече от сборувани и подредени исторически забележителност, повечето от които дори са в „младенческа възраст”, ако ги мерим с нашия европейски аршин.
St. Augustine е паноптикум от стари разкази, случки и легенди. Паноптикум от човешки мечти и съдби. Ням свидетел на възхода и залеза на цели империи. На извисяване на човешкото достойнство (блестящо олицетворено от предприемаческия дух на Хенри Флаглър) и човешката мерзост – избиването на 245-те френски хугеноти в залива срещу града.
За мен, като човек, който живее извън България вече няколко години, St. Augustine е повече философия и светоглед, отколкото историческо място. Той е възможността да се докоснеш до една епоха, без да си живял в нея. Да преживееш момент, който, за да го имаш трябва да пропътуваш девет хиляди километра. Това може би не е разбираемо за всеки, още повече, ако похапва самодоволно пуешко бутче, увито в станиол на края на кокалчето. За мен обаче, това е от решаващо значение. Именно затова си признавам – аз съм влюбен...
... В градчето наречено на името на Свети Августин.
Редактирано от автора , 18.01.2011 07:30:56
Много ми хареса!
Чудесен пътепис и красиви снимки!!!
С голям интерес прочетох пътеписа! Хубаво е, че имаш този интерес (към фото-пътеписите) та и ние да видим и разберем за тези красиви и интересни места. Чакаме и други! Поздрави!
Иване, за мен беше удоволствие!
Поздравявам те Пич!
Поздравления за прекрасните редове! Изживяването е като че ли четящият е там! 
Но най-много от всичко ми допадна идеята! Верно че сайтът е за фотография, но нищо не пречи да прерастне и във фото-пътеписен. Допълнението е перфектно! Поздравления отново!
Но най-много от всичко ми допадна идеята! Верно че сайтът е за фотография, но нищо не пречи да прерастне и във фото-пътеписен. Допълнението е перфектно! Поздравления отново!
Поздравления, приятелю!
Все мисля да те питам - докато пътешестваш и снимаш, водиш ли си някакви бележки, записки!? [beer]
Все мисля да те питам - докато пътешестваш и снимаш, водиш ли си някакви бележки, записки!? [beer]
По принцип ДА. Винаги имам със себе си малко тефтерче, в което си записвам по свой си начин имена (на хора, градчета, местности), като ги свързвам с дадена случка, която не може да се забрави. Напр. "Боб - льольото при който ядохме бизонски пържоли - две осиновени индианчета" - става въпрос за един "образ невъзможен", който ни гощава (мен и zarzavat-а) с бизонски пържоли. Същият ни разказваше за двете индианчета, които осиновил. Или друг пример, преписвам дословно от бележника ми за пътуването из Юта и Аризона тази година: "Бабата и дядото - 4 деца, 19 внуци, 40 правнуци; 1000 акра земя, сега 20 акра; 68 години брак, от 1974 г. без заеми. Дядото е пряк свидетел на Пърл Харбър" - това пък е друг разказ за семейство-мормони - страхотни хора, благословени от Господ. Със Здравко ги срещнахме преминавайки през Zion National Park - те живееха там, имаха малка ферма.
С други думи - записване му е майката. Иначе не можеш да помниш всичко до най-малки подробности. А започнеш ли да си измисляш... По-добре недей да пишеш!
С други думи - записване му е майката. Иначе не можеш да помниш всичко до най-малки подробности. А започнеш ли да си измисляш... По-добре недей да пишеш!
Благодаря на всички харесали пътеписа и изрекли насърчителни думи. Да сте живи и здрави! 
Браво, благодаря за споделеното!
Браво!Много ми хареса!
Интересно написано,поздравления!
Съпреживях и аз и научих нови интересни неща!
Благодаря!
Нека има повече фотописи в този сайт, това е полезно!
Благодаря!
Нека има повече фотописи в този сайт, това е полезно!
чудесно!!!! Знаех за градчето, но само от съвет на приятели. Така и не стигнахме до него - видя ни се отдалечено за малкото време, което всеки път имам в района,но сега при първи удобен случай благодарение на теб, ще го посетя непременно!!!
Пореден чудесен пътепис ! Наистина ти се удава и писането - не само фотографията ;) Благодаря !
Браво! Прочетох с интерес!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!