За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Може би по-точното наименование беше "Тексаско - Нюмексикански лутаници", но определено не е благозвучно. А едно заглавие трябва да "грабне" читателя. Да го накара да прочете поне първата страница. С надеждата, че ще стигне до последната... Както и друг път съм казвал - не съм професионален писател, фотограф или пътешественик (...а толкова ми се иска да съм...), но обичам да разказвам, говоря, и пиша за моите странствания. Защото твърдо вярвам, че всяко пътуване обогатява душата човешка. Защото всяко пътуване ни дарява с нови очи.
Приятно пътешествие!
Приятно пътешествие!
Редактирано от администратор , 13.10.2011 08:09:39
Тексаски лутаници
Част I
(El Paso – Alamogordo – White Sands National Monument)
Попаднах в El Paso, Texas случайно. По-точно, американските военни „ме попаднаха” на това чудновато място. Какво точно сме правили обаче, няма да ви казвам, за да не издам класифицирана информация със стратегическа стойност... :-)
Летейки с военния самолет към това затънтено в самия ъгъл на Тексас кътче се опитвах да си го представя. Триметрови кактуси, изваяни от Господа, прави като свещници? Едва ли са останали... Рио Гранде? Знаех, че е хваната в язовир и от името е изчезнало „Гранде”... Каубои? Те сега са качени в пикапи и следят говедата с GPS-и... Тогава какво? Какво да очаквам? Не знам. Поглеждам през прозореца и виждам гледката отпреди един час – няма промяна – еднообразна, кафява, марсианска пустош. Прорязана тук-таме от път до някой отдавна изсъхнал петролен кладенец.
И далеч по-рядко срещащите се кръгове-закачки на някой изкукуригал фермер, решил да отглежда рапица, спанак или марули насред пустинята, използвайки последните достижения на хидро-мелиоративните технологии...
Ех, как ми липсват каубоите... Със стоманен поглед, възлести ръце и прашни гамаши. Стрелящи точно. Като Клинт Ийстууд – най-известният каубой... Мислейки си подобни глупотевини, пред мен внезапно изниква градът – насред пустинята, сгушен в подножието на планината Франклин (Franklin Mountains), чиято най-висока точка е 2192 м.
В Ел Пасо идваш само ако си трафикант на хора, наркотици и оръжие. Или ако си търсач на приключения и запален пътешественик.
Защо трафикант? Защото точно срещу Ел Пасо е мексиканският град Ciudad Juarez със своите изкушения – момичета, дрога, алкохол, контрабандни стоки... Милион и половина души. Два милиона изкушения. Когато няколко дни по-късно ме разхождаха по границата между двата града (и по същество двете държави) се почувствах на границата между два свята. Тези два свята са толкова близки един до друг и в същото време безкрайно далечни.
До съвсем скоро, до преди да направят Стената, е било честа практика el banditos да прескочат през граничната бразда в САЩ, да оберат някой минувач (или автомобил) и докато пристигне американската полиция, да си се приберат обратно у дома – в Мексико...
Моите гидове, американски полицаи, ми сочеха къщите от отсрещната страна на баира: „Виждаш ли тази къща, да, точно тази – зелената – тя е на Хуан Едикойси – известен наркобарон. Виждаш ли отгоре наблюдателната куличка? Виждаш я! И те нас ни виждат сега. Куличката е построена специално, за да наблюдава нашите (на американските правоохранителни органи) действия. Знаят кога правим смените, кои са ни обходните маршрути, даже ни знаят и почивните дни...” Не ти се вярва, уважаеми читателю? И на мен не ми се вярваше, но повярвай ми така е. Само ще ти кажа, че кметът на Суидад Хуарез, страхувайки се за живота си (само през 2010 г. в Мексико от наркокартелите са убити 11 кметове), живее в Ел Пасо и управлява града си (мексиканския град Суидад Хуарез) от Ел Пасо. В Тексас. В Съединените щати. Графикът и маршрутите, по които минава са по-секретни от тези на американския президент. Аз поне не знам да има друг такъв случай в световната практика. Ако вие знаете, съобщете ми. Ще съм ви благодарен.
Да продължим за границата - днес тази граница е една от най-охраняваните в света – охранява се с коне,
високо проходими АТВ-та
и джипове,
с високотехнологични кули, сканиращи на десетки мили и прехващащи нарушителите по топлината, която излъчва тялото. Стотици милиони долари се хвърлят ежегодно за опазването й. И въпреки всичко дрогата и нелегалните емигранти продължават да преминават на север. Към Обетованата земя (според повечето преминаващи под телта). На юг, към Прокълнатата земя (пак по мнението на същите тези незаконно преминаващи), пък се пренася оръжие и кеш... За целта се използват всякакви средства – от малки едномоторни самолетчета до пикапи с монтирани в каросериите средновековни катапулти, които прехвърлят през Стената вързопи с дрога и пари. Копаят се дълги десетки километри тунели, изполват се метални фолиа, които поглъщат телесната температура, уредите за нощно виждане са като слънчевите очила – почти всеки ги има... Мога да говоря с часове на тази тема, но спирам, за да не ме помислите самият мен за трафикант. Защото аз не съм. Аз съм просто един търсач на приключения, запален пътешественик и любител фотограф.
Това е една от причините (другата са американските военни, помните), за да се озова в El Paso, Texas. Оттук, в периметър от около 250 мили имаш всичко – имаш пустиня, имаш бели пясъчни дюни, имаш градове-призраци (ghost-towns), имаш старинни испански мисии, високи планини, плодородни долини, големи (някога) реки – имаш всичко. Единственото, което ти трябва е автомобил, фотоапарат и свободно време. Аз разполагам и с трите. Сбогувам се с гостоприемните ми домакини и се впускам напред в пътешествието. Първа цел – белите пясъчни дюни край Alamogordo, New Mexico.
Пътувайки си по пътищата на Тексас срещам ето такава табела.
Досега никъде не съм виждал подобна. А съм пътувал доста из Америка. Малко по-късно видях и ето този надупчен от куршуми ветропоказател...
Явно тук хората не си поплюват... Не напразно американците обичат да казват “Don’t Mess with Texas!”, сиреч, „Не се е...ай с Тексас и тексасците!” Не смятам и да го правя... Просто си карам мирно и кротко по правото като стрела шосе, а около мен няма никой. Ако не броим един влак, с който се разминахме успешно. От двете ми страни равно, равно, равно – навсякъде равно.
И безлюдно – няма дръвче, няма нищо. Само пожълтяла трева, тук-таме някой трънлив храст и измъченко кактусче. Малко. Не повече от петдесетина сантиметра високо... Не ми трябват такива – не стават интересни снимки... Увлечен от пустинното безвремие, не усещам кога изминавам деветдесетте мили до Аламогордо. Тук отново всичко е притихнало и заспало.
Само по някой очукан пикап, каран от мексиканец, се появява от нищото и изчезва отново там – в безвремието... Зелената пътеуказателна табела и GPS-а са на едно и също мнение – наляво. Към White Sands Missile Range – точно там, насред ракетния полигон има едно „малко” парченце земя (около 710 кв. км.), плътно застлано с бели пясъчни дюни. Бели красавици насред пустощта. От предварителното проучване знам, че дюните може и да са „затворени”, ако над тях прелитат ракети. Аз имам късмет – флагчето на бариерата се вее гордо, бабенцето с ондулираната коса весело ми чурулика откъде да мина, дали имам компас, за да не се загубя из дюните, знаел ли съм къде са най-интересните места и т.н. и т.н.... Знам, знам, знам! Всичко знам! Само ме пусни по-бързо, за да си снимам на воля! Моля те! Приятелят Хосе ми е обяснил още във Вашингтон къде трябва да отида, къде да застана – всичко знам. Само ме пусни, мила, моля те! „И да знаете, млади господине (Оу, нарече ме „млади господине” - трябва да го почерпя нещо това „момиче”) – продължава да чурулика Ондулина – утре ще имаме ракетни изпитания. Между 7 и 10 сутринта ще сме затворени!” Хм, за малко да изтегля късата клечка...
Първите пет-шест мили измежду дюните се движа върху добре поддържан асфалтиран път, ерго все още съм в цивилизацията... Не е интересно, някак си... След малко обаче, се появява пътен знак, указващ предстоящото впускане в дебрите на off-road приключението – край на настилката...
Започвам да се движа върху гипс.
Точно така, правилно сте прочели – гипс. White Sands National Monument е природен феномен, чийто пясъчни частици, съставляващи безбрежните дюни са с гипсов произход. Както е известно, гипсът е силно разтворим във вода. Тук обаче, поради ниските нива на валежи водата попива (и изпарява) прекалено бързо, при което гипсът се трансформира в кристална структура, наречена селенит (hydrous calcium sulfate). Дюните формират много динамична микросистема, която се придвижва с около 9 метра на година, предимно в североизточна посока. Именно към една такава „динамична микросистема” се насочвам и аз – висока няколко десетки метра дюна, красиво обгърната от светлини и светлосенки – красота!!!
Току-пред нея обаче (откъдето започва и маркираната туристическа пътека) е поставена една указателна табела с маршрута на пътеката и тетрадка с химикалче (странно, никой не го е откраднал), в която трябва да се запишеш – две имена, час на влизане, час на излизане и номера на автомобила, с който си дошъл до тук. Вечер рейнджърите проверяват тетрадката – броят на влезлите, трябва да е равен на броя на излезлите. Че ако не е равен – лошо... Кучета, хеликоптери, може и два три самолетоносача, сателити и т.н. да впрегнат. Между другото – казвам го с безкрайно уважение към американците – винаги, навсякъде и по всякакъв повод на първо място поставят сигурността на човека. За да е пълно удоволствието от съприкосновението с природата – трябва да е сигурно. И обезопасено. Единственото място, където ми е настръхвала косата, т.е. не беше обезопасено, беше в Аризона – при Horse Shoe Bend, но това е друг разказ... Сега да се върнем при дюните. Записвам аз, че Ivan е влязъл в еди-колко си часа в дюните. И започвам да се сещам за Ондулина, която ме попита дали си имам компас? Нямам компас. Имам звънче срещу мечки, останало закачено на раницата ми, още от времето, когато пътувах из Аляска. Само, че едва ли точно то ще ми потрябва. Тук мечки няма. Има само и единствено пясък. Гипсов пясък. Навсякъде около мен.
Пътеката е обозначена с оранжеви жалони, разположени на около 500 метра един от друг. Можеш да ходиш навсякъде, не е забранено. Но трябва да помниш къде са жалоните. Откъде си дошъл и накъде отиваш. Не знам – за зло или за добро, но няма хора наоколо. Което ти дава възможност ясно да различаваш своите следи в пясъка.
Така че поне знаеш откъде си дошъл. Правя още няколко крачки извън пътеката и поемам нагоре по дюната
– катеря се като обезумял. Бързам, бързам, бързам. Нагоре и все по-нагоре. Накрая, запъхтян се изкачвам. Все едно съм на десетия етаж на някой блок – толкова е високо. И около мен – море. Безбрежно море от пясък, синьо небе и препичащо слънце. Слава Богу, че е ноември. Защото, ако беше юли или август – нямам идея каква жега щеше да бъде...
Очарован съм от неподражаемата красота на пясъчните извивки.
Няма по-съвършен творец на линии и релефи от Природата. През следващите три часа снимам като омагьосан.
Дочаках и вълшебният залез.
Дюните вече са черни. Но слънцето е огнено червено и се скрива бавно, много бавно зад хоризонта... На светлината на фенерчето намирам пътеката с жалоните и потеглям към колата. Отбелязвам се, че съм напуснал дюните, за да не вдигат хеликоптери и самолетоносачи заради мен. Първият ден от моето пътуване беше великолепен. Утре ще обикалям цял ден из „градовете – призраци” на Ню Мексико. Как ли ще изглеждат?
Следва продължение
В следващата част:
• Градовете-призраци на Ню Мексико;
• Сребърният град;
• The truth is out there – в преследване на извънземни.
Част I
(El Paso – Alamogordo – White Sands National Monument)
Попаднах в El Paso, Texas случайно. По-точно, американските военни „ме попаднаха” на това чудновато място. Какво точно сме правили обаче, няма да ви казвам, за да не издам класифицирана информация със стратегическа стойност... :-)
Летейки с военния самолет към това затънтено в самия ъгъл на Тексас кътче се опитвах да си го представя. Триметрови кактуси, изваяни от Господа, прави като свещници? Едва ли са останали... Рио Гранде? Знаех, че е хваната в язовир и от името е изчезнало „Гранде”... Каубои? Те сега са качени в пикапи и следят говедата с GPS-и... Тогава какво? Какво да очаквам? Не знам. Поглеждам през прозореца и виждам гледката отпреди един час – няма промяна – еднообразна, кафява, марсианска пустош. Прорязана тук-таме от път до някой отдавна изсъхнал петролен кладенец.
И далеч по-рядко срещащите се кръгове-закачки на някой изкукуригал фермер, решил да отглежда рапица, спанак или марули насред пустинята, използвайки последните достижения на хидро-мелиоративните технологии...
Ех, как ми липсват каубоите... Със стоманен поглед, възлести ръце и прашни гамаши. Стрелящи точно. Като Клинт Ийстууд – най-известният каубой... Мислейки си подобни глупотевини, пред мен внезапно изниква градът – насред пустинята, сгушен в подножието на планината Франклин (Franklin Mountains), чиято най-висока точка е 2192 м.
В Ел Пасо идваш само ако си трафикант на хора, наркотици и оръжие. Или ако си търсач на приключения и запален пътешественик.
Защо трафикант? Защото точно срещу Ел Пасо е мексиканският град Ciudad Juarez със своите изкушения – момичета, дрога, алкохол, контрабандни стоки... Милион и половина души. Два милиона изкушения. Когато няколко дни по-късно ме разхождаха по границата между двата града (и по същество двете държави) се почувствах на границата между два свята. Тези два свята са толкова близки един до друг и в същото време безкрайно далечни.
До съвсем скоро, до преди да направят Стената, е било честа практика el banditos да прескочат през граничната бразда в САЩ, да оберат някой минувач (или автомобил) и докато пристигне американската полиция, да си се приберат обратно у дома – в Мексико...
Моите гидове, американски полицаи, ми сочеха къщите от отсрещната страна на баира: „Виждаш ли тази къща, да, точно тази – зелената – тя е на Хуан Едикойси – известен наркобарон. Виждаш ли отгоре наблюдателната куличка? Виждаш я! И те нас ни виждат сега. Куличката е построена специално, за да наблюдава нашите (на американските правоохранителни органи) действия. Знаят кога правим смените, кои са ни обходните маршрути, даже ни знаят и почивните дни...” Не ти се вярва, уважаеми читателю? И на мен не ми се вярваше, но повярвай ми така е. Само ще ти кажа, че кметът на Суидад Хуарез, страхувайки се за живота си (само през 2010 г. в Мексико от наркокартелите са убити 11 кметове), живее в Ел Пасо и управлява града си (мексиканския град Суидад Хуарез) от Ел Пасо. В Тексас. В Съединените щати. Графикът и маршрутите, по които минава са по-секретни от тези на американския президент. Аз поне не знам да има друг такъв случай в световната практика. Ако вие знаете, съобщете ми. Ще съм ви благодарен.
Да продължим за границата - днес тази граница е една от най-охраняваните в света – охранява се с коне,
високо проходими АТВ-та
и джипове,
с високотехнологични кули, сканиращи на десетки мили и прехващащи нарушителите по топлината, която излъчва тялото. Стотици милиони долари се хвърлят ежегодно за опазването й. И въпреки всичко дрогата и нелегалните емигранти продължават да преминават на север. Към Обетованата земя (според повечето преминаващи под телта). На юг, към Прокълнатата земя (пак по мнението на същите тези незаконно преминаващи), пък се пренася оръжие и кеш... За целта се използват всякакви средства – от малки едномоторни самолетчета до пикапи с монтирани в каросериите средновековни катапулти, които прехвърлят през Стената вързопи с дрога и пари. Копаят се дълги десетки километри тунели, изполват се метални фолиа, които поглъщат телесната температура, уредите за нощно виждане са като слънчевите очила – почти всеки ги има... Мога да говоря с часове на тази тема, но спирам, за да не ме помислите самият мен за трафикант. Защото аз не съм. Аз съм просто един търсач на приключения, запален пътешественик и любител фотограф.
Това е една от причините (другата са американските военни, помните), за да се озова в El Paso, Texas. Оттук, в периметър от около 250 мили имаш всичко – имаш пустиня, имаш бели пясъчни дюни, имаш градове-призраци (ghost-towns), имаш старинни испански мисии, високи планини, плодородни долини, големи (някога) реки – имаш всичко. Единственото, което ти трябва е автомобил, фотоапарат и свободно време. Аз разполагам и с трите. Сбогувам се с гостоприемните ми домакини и се впускам напред в пътешествието. Първа цел – белите пясъчни дюни край Alamogordo, New Mexico.
Пътувайки си по пътищата на Тексас срещам ето такава табела.
Досега никъде не съм виждал подобна. А съм пътувал доста из Америка. Малко по-късно видях и ето този надупчен от куршуми ветропоказател...
Явно тук хората не си поплюват... Не напразно американците обичат да казват “Don’t Mess with Texas!”, сиреч, „Не се е...ай с Тексас и тексасците!” Не смятам и да го правя... Просто си карам мирно и кротко по правото като стрела шосе, а около мен няма никой. Ако не броим един влак, с който се разминахме успешно. От двете ми страни равно, равно, равно – навсякъде равно.
И безлюдно – няма дръвче, няма нищо. Само пожълтяла трева, тук-таме някой трънлив храст и измъченко кактусче. Малко. Не повече от петдесетина сантиметра високо... Не ми трябват такива – не стават интересни снимки... Увлечен от пустинното безвремие, не усещам кога изминавам деветдесетте мили до Аламогордо. Тук отново всичко е притихнало и заспало.
Само по някой очукан пикап, каран от мексиканец, се появява от нищото и изчезва отново там – в безвремието... Зелената пътеуказателна табела и GPS-а са на едно и също мнение – наляво. Към White Sands Missile Range – точно там, насред ракетния полигон има едно „малко” парченце земя (около 710 кв. км.), плътно застлано с бели пясъчни дюни. Бели красавици насред пустощта. От предварителното проучване знам, че дюните може и да са „затворени”, ако над тях прелитат ракети. Аз имам късмет – флагчето на бариерата се вее гордо, бабенцето с ондулираната коса весело ми чурулика откъде да мина, дали имам компас, за да не се загубя из дюните, знаел ли съм къде са най-интересните места и т.н. и т.н.... Знам, знам, знам! Всичко знам! Само ме пусни по-бързо, за да си снимам на воля! Моля те! Приятелят Хосе ми е обяснил още във Вашингтон къде трябва да отида, къде да застана – всичко знам. Само ме пусни, мила, моля те! „И да знаете, млади господине (Оу, нарече ме „млади господине” - трябва да го почерпя нещо това „момиче”) – продължава да чурулика Ондулина – утре ще имаме ракетни изпитания. Между 7 и 10 сутринта ще сме затворени!” Хм, за малко да изтегля късата клечка...
Първите пет-шест мили измежду дюните се движа върху добре поддържан асфалтиран път, ерго все още съм в цивилизацията... Не е интересно, някак си... След малко обаче, се появява пътен знак, указващ предстоящото впускане в дебрите на off-road приключението – край на настилката...
Започвам да се движа върху гипс.
Точно така, правилно сте прочели – гипс. White Sands National Monument е природен феномен, чийто пясъчни частици, съставляващи безбрежните дюни са с гипсов произход. Както е известно, гипсът е силно разтворим във вода. Тук обаче, поради ниските нива на валежи водата попива (и изпарява) прекалено бързо, при което гипсът се трансформира в кристална структура, наречена селенит (hydrous calcium sulfate). Дюните формират много динамична микросистема, която се придвижва с около 9 метра на година, предимно в североизточна посока. Именно към една такава „динамична микросистема” се насочвам и аз – висока няколко десетки метра дюна, красиво обгърната от светлини и светлосенки – красота!!!
Току-пред нея обаче (откъдето започва и маркираната туристическа пътека) е поставена една указателна табела с маршрута на пътеката и тетрадка с химикалче (странно, никой не го е откраднал), в която трябва да се запишеш – две имена, час на влизане, час на излизане и номера на автомобила, с който си дошъл до тук. Вечер рейнджърите проверяват тетрадката – броят на влезлите, трябва да е равен на броя на излезлите. Че ако не е равен – лошо... Кучета, хеликоптери, може и два три самолетоносача, сателити и т.н. да впрегнат. Между другото – казвам го с безкрайно уважение към американците – винаги, навсякъде и по всякакъв повод на първо място поставят сигурността на човека. За да е пълно удоволствието от съприкосновението с природата – трябва да е сигурно. И обезопасено. Единственото място, където ми е настръхвала косата, т.е. не беше обезопасено, беше в Аризона – при Horse Shoe Bend, но това е друг разказ... Сега да се върнем при дюните. Записвам аз, че Ivan е влязъл в еди-колко си часа в дюните. И започвам да се сещам за Ондулина, която ме попита дали си имам компас? Нямам компас. Имам звънче срещу мечки, останало закачено на раницата ми, още от времето, когато пътувах из Аляска. Само, че едва ли точно то ще ми потрябва. Тук мечки няма. Има само и единствено пясък. Гипсов пясък. Навсякъде около мен.
Пътеката е обозначена с оранжеви жалони, разположени на около 500 метра един от друг. Можеш да ходиш навсякъде, не е забранено. Но трябва да помниш къде са жалоните. Откъде си дошъл и накъде отиваш. Не знам – за зло или за добро, но няма хора наоколо. Което ти дава възможност ясно да различаваш своите следи в пясъка.
Така че поне знаеш откъде си дошъл. Правя още няколко крачки извън пътеката и поемам нагоре по дюната
– катеря се като обезумял. Бързам, бързам, бързам. Нагоре и все по-нагоре. Накрая, запъхтян се изкачвам. Все едно съм на десетия етаж на някой блок – толкова е високо. И около мен – море. Безбрежно море от пясък, синьо небе и препичащо слънце. Слава Богу, че е ноември. Защото, ако беше юли или август – нямам идея каква жега щеше да бъде...
Очарован съм от неподражаемата красота на пясъчните извивки.
Няма по-съвършен творец на линии и релефи от Природата. През следващите три часа снимам като омагьосан.
Дочаках и вълшебният залез.
Дюните вече са черни. Но слънцето е огнено червено и се скрива бавно, много бавно зад хоризонта... На светлината на фенерчето намирам пътеката с жалоните и потеглям към колата. Отбелязвам се, че съм напуснал дюните, за да не вдигат хеликоптери и самолетоносачи заради мен. Първият ден от моето пътуване беше великолепен. Утре ще обикалям цял ден из „градовете – призраци” на Ню Мексико. Как ли ще изглеждат?
Следва продължение
В следващата част:
• Градовете-призраци на Ню Мексико;
• Сребърният град;
• The truth is out there – в преследване на извънземни.
Редактирано от автора , 05.10.2011 06:25:29
Благородно ти завиждам - за пътешествията, възможността да снимаш всичко това и умението да го опишеш!
Пожелавам ти още мнооого такива!
Поздравления, приятелю!
Пожелавам ти още мнооого такива!
Поздравления, приятелю!
О, великолепно! И снимките.....и разказът.... 
Невероято е! Поздрави! Чакам с нетърпение следващата част!
Евала,поздрави!!
благодарим за споделеното ,четем и гледаме кат гладно циганче пред витрина на сладкарница 
Поздравления!
Браво!
Оооххх..леле...много е интересно и красиво! Хубаво е, че можеш да пътуваш и да се наслаждаваш на тези природни чудеса!
Прекрасен пътепис ! Дерзай ! С нетърпение, очакваме следващия :)
Ех, умееш и да снимаш и да пишеш ...
Страхотно е!!!Чакам с нетърпение следващите части!!!
благодарско 
Страхотно написано с нетърпение чакам продължението!!
Благодаря за хубавата разходка!! С удоволствие се "хвърлям" в следващото ти пътешествие!!
Благодарности и от мен!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!