За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Дойде ред и на втората част на моите "Тексаски лутаници"...
Ако някой не е чел първата част - трябва да започне с нея, ето тук: http://4coolpics.com/photo-forum/12/53166.html. Иначе няма смисъл да се захваща...
Приятно!
Ако някой не е чел първата част - трябва да започне с нея, ето тук: http://4coolpics.com/photo-forum/12/53166.html. Иначе няма смисъл да се захваща...
Приятно!
Редактирано от администратор , 15.02.2012 17:17:57
Тексаски лутаници
Част 2
(Las Cruces – Shakespeare – Stein – Silver City – VLA – Socorro)
Денят започна със събуждане в Лас Крусес – „Градът на кръстопътищата”, преведено от испански. И наистина е така. На юг започва долината „Месиля” (Mesilla Valley) с нейните очарователни винарни (за тях – по-късно), стари испански католически мисии и градини с орехи „пекан”. На изток, от където дойдох, са Розуел (Има ли извънземни, все пак, питам аз?!?) и Тексас. На север е градчето с очарователното име Истина или последствия (не се майтапя, проверете го на картата – напишете Truth or Consequences, NM и ще го видите), в което живеят около 7000 души *. На Запад? На Запад са градовете-призраци, ghost-towns. Към тях съм се насочил, към тях съм се устремил... Цяла нощ ми се мержелеят през главата (аз сънувам много, предимно – както казва жена ми – простотии) пясъчни бури, ветрове разнасят кълба от тръни (как тръните стават на кълба, все още не знам), запуснати къщи и изтърбушени черкви, на чиито полуразрушени камбанарии висят отдавна замлъкнали камбани. Врата проскърцва на пантите си. Капак на прозорец се удря с метрономна точност в полуоткъртеното черчеве... Апокалипсис, а? Ето това ми се мержелееше почти цяла нощ пред очите. Като се събудих, се сетих за моята баба, която често ми казваше, че „каквото си сънувал, чедо, най-често става обратното”... Е, айде сега, бабо, и ти пък си нямаш работа... Толкова път и да не видя поне един призрачен град – няма да е честно...
Последна проверка – връзката чесън е на мястото си, сребърният кръст също, дървените колчета... Бъзикам се, бре! Това беше за тези от вас, които са с по-слаби нерви... Няма такива работи разбира се. Проверявам оборудването, ама то си е фотографско отвсякъде – батерии, обективи, GPS-и и т.н. – няма чесън, няма дявол! Упс, айде за дявол да не говорим. Все пак ще бродя из призрачни градове...
И за да не си мислиш, уважаеми читателю, че съм се впуснал в някакво уникално опасно и безразсъдно пътешествие бързам да те успокоя – посещенията из различни градове-призраци е широко разпространен „спорт” сред американците. За улеснение на изследователите (и лудите фотографи) има създаден дори специален сайт - http://www.ghosttowns.com, чрез който сайт можеш щат по щат и окръг по окръг да си издириш точно това, което те интересува. Аз се спрях на две градчета – Шекспир и Стийнс (Shakespeare & Steins), защото след сериозното проучване, което направих установих, че това са градчетата с най-запазена инфраструктура, артефакти, сгради и т.н. Направо рай за фотографа... И така, право напред! На Запад, към Шекспир, Ню Мексико!
Избирам да пътувам по Interstate 10, при все че не съм голям почитател на федералните магистрали – забиват те в един бетонен улей и няма мърдане. Миля след миля, час след час, а понякога и ден след ден. В моя случай имах избор – можех да увелича с малко пътя и да мина през планината с красивото име Sierra de las Uvas, но реших, че фактора време ми е много по-важен, отколкото красивите планински имена. Казвам „красиви планински имена”, а не „планински гледки”, защото точно в този край на Америка те не се срещат често – обикновено планините са голи каменисти хребети. А и движейки се на запад по I-10 също имам възможност да се наслаждавам на прекрасни гледки – широки долини, обградени в далечината с планински масиви. Моят път, заедно с железопътната линия в съседство, разцепва равнината на две. Няколко десетки мили напред няма никакъв завой. Завойче дори няма.
Всичко е право като стрела. Индианска. Мисля си, колко ли индианци са препускали из тези прерии, преследвайки насъщния под формата на петстотин килограмов „байзън”? А може би преследвайки бледоликите, които са донесли по тези места едрата шарка, огнената вода, гърмящите пръчки и огнедишащият звяр...
Но сега да се върнем на Interstate 10 – същата, която започва от Jacksonville, Florida на Атлантика, и спира в Los Angeles на Тихия Океан, пресичайки цяла Америка... Препускам волно и щастливо по широкия път, но едното ми око е все в страни – Господи, каква красота! Много пъти, когато са ме питали къде е най-любимото ми място в Америка съм отговарял, без да се замислям – Юта и Аризона! Явно обаче, към отговора трябва да прибавя и Ню Мексико. Същата пустинна красота. Всичко е жълто-червено. Пясък и изсъхнала трева (все пак вече сме ноември). И защо толкова ми харесва? Не знам. Просто по тези места усещам природата и нейната красота с цялото си тяло... Хоп! Спри, спри! Това не може да се пропусне! Ж.п. прелез, път, тръни... Отбивам, отбивам, отбивам... Спирам. Само който е пътувал из Америка знае колко трудно е да видиш нещо и да спреш, за да го снимаш. Е, в Тексас и Ню Мексико явно е възможно. Спрях колата на самата „детелина”, както наричаме в България отклоненията от магистралите, и се отдадох на любимото ми занимание. Пътят кадриран така е ОК. Не, мааалко повече небе (то пък е великолепно днес). А сега тръните (ех, тези тръни)... Такаааа. Айде да ги отместим малко по-към средата на пътя... Такаааа... Лудост!
Ето в такава лудост, спирайки тук, и там, и пак тук, и пак там, взех разстоянието от Las Cruses до Lordsburg („истинско” градче, отдалечено на 5-6 мили от „призрачния” Шекспир) за четири часа, вместо за предписаните от Google Maps 2 часа и 12 мин. Ама пък, поне си заслужаваше...
При Лордсбърг отбивам от I – 10 и тръгвам по един съвсем тесен, но все пак асфалтиран път към Шекспир. Пътят е бил в далеч по-добро състояние преди десетина-петнайсет години да речем. В момента имам чувството, че пътувам към с. Широки дол, Самоковско. Дупките стават все по-големи и по-дълбоки. Явно на щатската управа не й пука много за любителите на призрачни градове. Не ми пука и на мен за дупките – аз съм с кола под наем... Who cares? След около 2 мили стигам до един разклон. Наляво е за градското гробище. Нечия грижлива ръка е изписала ясно и четливо „Призрачен град Шекспир” и е указала посоката – дясно.
Хм, че какъв ще е този призрачен град, към който да води такава ясна, прясно-изписана и добре изработена указателна табела? Аз очаквах да е написано с въглен (или издрано с пирон) върху дъска, пробита от куршуми. А тук табела, тип „Пътно управление Лордсбърг”. Нещо не ми харесва тази работа... Продължавам още няколко мили, като вече се движа по макадам. Гумите припукват от камъчетата на пътя и това създава малко по-приключенски привкус на моето придвижване. Радиото заглъхна - просто влязох в радио-сянка, не очаквайте, че е спряло заради призраци. От двете ми страни високи хребети, осеяни с кактуси.
Не може да няма някой и друг гърмящ змийчок из тези пущинаци. Движейки се така достигам до една порта.
Заключена. Брях! К’во е пък сега това? Слизам, оглеждайки се за змийчоци. Няма. Змийчоци имам предвид, че няма. А иначе има. Катинари по портата. Колкото искаш. Един, два, три... Било „частно пропърти”. Който влезел, подлежал на съдебно преследване! И не отговаряли за евентуални наранявания, демек стрелят. Хай, да му се не види! Ами, че аз съм пътувал 180 км., бе байко! Що не беше написано в онзи сайт, че може да се посещава само с предварително уговорен час? Бесен съм! Бесен съм!!! И то не заради изгубеното време и пропътуваното разстояние. Не. А заради пропадналата илюзия. Аз си представях прашни улици и изкорубени прозорци, а то се оказа американски вариант на етнографския комплекс „Етъра” – някой местен патриот изкупил земята на Шекспир (заедно с гърмящите змии вътре) и ударил катинарите. И казал – понеделник и сряда от два до четири – призрачен град. През останалото време – стреляме без предупреждение и предаваме на прокуратурата... Хай, да му се не види!
Поогледах се за някоя и друга гърмяща змия, колкото да не съм „капо” откъм „фото-шИдьоври”, но и тук ударих на камък. Нищо. Няма да се учудя, ако и тях собственика ги прибира под ключ и да ги пуска само в понеделник и сряда от два до четири... Както и да е. Тук ударих на камък, но продължавам към съседния призрачен град – Steins, бивша железопътна станция, която била много добре запазена и т.н. дрън-дрън, пак от онзи сайт... Даже имало и истинки призрак, който се появявал на най-вярващите в страховити истории. Едва ли се казва Юнгвирт**, но пък си заслужва да се посети. Още повече, че е само на двайсетина мили от злополучният Шекспир.
Няма да ви описвам пътя до там. Все същото: първо макадам, после път с дупки, след него – магистрала без дупки, след което отново път с дупки и отново макадам... И едно сърдито старче, което е хлопнало кепенците на Steins, NM и ми обяснява мърморещо, че не работел (не разбрах – той или града не работи). И му било омръзнало от туристи и фотографи. Не, не можело да вляза дори и за пет минутки. За три също не можело. За една минута не го питах, защото според мен нямаше смисъл. Едва ли щеше да ми разреши... А и аз не съм японски турист, за да се задоволя с една минута. Направих се на Нацупения турист и се фръцнах демонстративно. Дори и не вдигнах фотоапарата, за да снимам олющената табела “Welcome to Steins – ghost town”. Няма да правя реклама на сърдити и негостоприемни старчета, я…
С тези два неуспешни опита приключи (преди да е започнала, ако ме питате мен), моята одисея из градовете-призраци на Тексас и Ню Мексико. Пълно фиаско.
А сега накъде? Запокитен от съдбата и неукротимия порив на пътешественика у мен във възможно най-затънтения ъгъл на Съединените щати, в пущинаците между Ню Мексико и Аризона, на двайсетина мили от границата с „истинското” Мексико... Накъде да тръгна, за да не изгубя напразно един цял ден (от тази мисъл направо полудявам)... Накъде? Накъде?...
И тогава... Тогава извиках „Еврика!!!”. Честно казано, не виках нищо, а само казах „Ами, да! Ами, да!” (повторих го два пъти, добре помня) – Националната радио-астрономическа обсерваторията на САЩ с нейните 27 огромни сателитни чинии (по същество радио-антени), всяка една с диаметър 25 м.
Търсещи извънземен разум (при все, че не го признават официално) в дълбокия Космос. Помня това място от поредицата “Космос” на Карл Сейгън***, излъчвана по Българската национална телевизия през 80-те години на ХХ в. – тогава гледах тази поредица с широко отворени очи, без да предполагам, че един ден, трийсетина години по-късно ще съм в средата на нищото и отново ще си спомням за тази поредица, за забележителния разказвач и астроном и за това „потайно” местенце – Very Large Array, разположено в една от най-пустинните части на Ню Мексико. Ето това място може да ми „спаси деня”…
Консултирам се с GPS-a – твърди, че ако се движа все по магистралите (пусти магистрали, все към тях ме подбутва...) след има-няма 5-6 часа ще съм там. Хм, не е лошо, ама не ми харесват тези магистрали. Бетонни корита, в които щом влезеш – сбогом природа, сбогом гледки, сбогом фотография... Дори и тук по тези краища, които както разказах по-горе „магистралите не са това, което са...” (това последното – на заем от сериала „Туин Пийкс”). Ще търся друг път! В моята си кола винаги имам един стар атлас на Michelin – най-уникалният сборник от карти, който някога съм виждал издаден – няма път или пътче в Северна Америка, който да не е отбелязан на него. Но сега съм с кола под наем – не нося атласа. Когато понечих да го сложа в багажа си рекох – срамота е – в ХХI век си – GPS-и, iPad-и, smartphones… и атлас... Айде сега... Да, ама ето, че в пустошта, където няма никакво покритие старият добър хартиен атлас се оказва незаменим. Спомних си, че на около 30 мин. път по магистралата в източна посока подминах един Welcome center – ето там ще имат по-мащабни карти на щатската пътна мрежа. А пък и ще ме упътят откъде е по-напряко...
Разваленият грамофон (под формата на невзрачна русолява дама) ме гледа глупаво и повтаря за 128-ми път – „Сър, за да стигнете до там (радио-астрономическата обсерватория) трябва да минете през Деминг – Лас Крусес – Truth-or-Consequences и при Сокоро трябва да завиете наляво”. Готова е да го повтори и 215-ти път. Сигурен съм, че ще го повтори и петстотин-трийсет-и-незнам кой си, но няма да ми каже, „Абе, пич, има и един далеч по-кратък път, ама трябва да минеш през две пустоши (как е множественото число на пустош?) и една „национална гора”. Няма да го каже, защото, ако закъсам по тези чукари и кажа, че от Welcome Center-a са ми препоръчали този път Разваленият грамофон ще има troubles. Big troubles… Виждайки, че няма да изляза на глава с русолявата дама, казвам „Тенк ю, баби”, разписвам се, че съм посетил Welcome Center-a и съм доволен от обслужването (необходимо условие, за да вземеш подробна карта, в която са отбелязани и най-малките пътчета) и излизам. Сядам в автомобила и заравям нос в картата. Отстрани сигурно изглеждам като Уелингтън преди Ватерлоо (с Наполеон не смея и да се сравнявам), но въпросът е много важен (поне за мен) – трябва да намеря път (знам, че го има) по хипотенузата (най-общо казано), а не по катетите (откъдето искат да ме прекарат Разваленият грамофон и любимият ми GPS). Има път, разбира се – през градчето с прекрасното име Сребърният град (Silver City, NM), след което по щатски пътища 211, 180 и 12 ще премина Aldo Leopold Wilderness (пустош Алдо Леополд); Gila Wilderness и Gila National Forest (пустош и национална гора Гила), като ще премина през 4-5 градчета с прекрасни имена като Гила, Алма, Арагон, Дейтил... Всичко това на разстояние около 200 – 230 мили (на око), които би трябвало да измина за около четири часа. Ако всичко е ОК по пътя през пущинака в Обсерваторията трябва да съм точно по залез слънце. За „златния час”... Прекрасно! Да тръгваме!
* * *
Не съжалявам и за секунда, че избрах този маршрут – дива красота навсякъде около мен – правите равнинни пътища,
прострели се докъдето ти стига погледа постепенно се заменят от също толкова прави, но вече хълмисти пътища...
На едно място (близо до Silver City) видях много странно човешко творение.
Че за пореден път сме накърнили природата е ясно. Но каква е била целта? Едва ли добив на сребро... Така и не разбрах****. Чудейки се каква е тази работа неусетно изкачих платото на пустошта Гила и се заредиха ранчо след ранчо.
Това било шампион по родео на Ню Мексико през еди-коя си година, това пък било национален шампион еди-кога си... Така преминават миля след миля... Аз спирам и снимам – не мога да се удържа. Както казваше един приятел, с който бях в Аляска – „Тъкмо бяхме изминали две мили от последната ни спирка за снимане и Иван вика: Спри, спри, спри!”... Та горе-долу и тук беше така. Все пак имах предвид, че гоня конкретна цел, ерго не мога (по-точно „не бива”) да спирам навсякъде. Но как се пропуска такава красота?
Кажете ми, моля ви!
Улисан от снимки и спирания осъзнавам, че изоставам с графика – Слънцето отдавна е превалило зенита си, а аз имам още стотина мили до обсерваторията. Трябва да натисна малко педала на газта. Слава Богу вече съм излязъл от Националната гора Гила и отново съм в равнината. Пътят е прав като стрела
(това е доста шаблонно определение, но друго в момента не ми идва на ум), което ми дава възможност да увелича скоростта. 85 – 95 – 105 мили в час... Уау, ако ме гепнат, ще ме цепнат. Това е много сериозно нарушение по тези места. Единствено се надявам, че няма някой скрит полицай из шубраците (то и шубраци няма), за да не видя звезди посред бял ден. Продължавам да „летя” из долината, но вече съм застопорил стрелката на около 90 мили/час – няма смисъл да рискувам с тази малка кола, а и в крайна сметка снимането е само удоволствие, не е състезание от „Формула 1”. В този конкретен момент обаче Слънцето го дава по-бързо и от мен – упорито се е устремило към хребетите, които заобикалят отвсякъде долината. Не стига това, ами от северозапад са се задали най-сиво-черните облаци, които съм виждал през последната година.
А може би и през последните 5 години. Нищо чудно, даже да е и последните 10 – 20 години... Усещането за буря увисва във въздуха (друг любим шаблон).
Ето я и обсерваторията с нейните антени. Слънцето вече облизва околните хребети, но все още не се е скрило. Спирам в първата възможна отбивка и започвам да снимам – радарите са далеч, но все пак е по-добре от нищо. Една, две, три снимки. Дотук добре – отдалеч е, но все пак е ОК.
Ех, толкова са красиви, разположени в долината под формата на буквата Y – защо се забавих толкова по пътя... Обратно в колата – виждам път, който отвежда до самите радари. Ще опитам да стигна непосредствено до тях.
Отново макадам (кой всъщност го интересува какво е) – радарите са отдясно на мен. Падат ми се перпендикулярно. Навлизам навътре в полето (по едва очертана пътека в тревата). Вадя апарата и пак снимам – резултатът е що-годе приемлив, но не е моят кадър. Не съм доволен. Обратно в колата. Слънцето вече е до половината иззад хълмовете. Но още разпръсква благотворни лъчи. Златни лъчи от златния час... Отново по прашния път. Гледам непрекъснато наляво (където залязва слънцето) и от време на време мятам поглед надясно (където са антените), за да видя кога ще попадна в моята точка, тази, от която си представям перфектния кадър. Още малко напред... Още малко се задръж горе, моля те... Още малко, още малко, още малко... Стоп! Това е мястото! Слънцето? Все още е там. Още малко, но е там. Слизайки от колата успявам в движение да наглася настройките – f/11; ISO 1250; 1/250 sec. Без статив. От ръка. Няма време за статив. Щрак-щрак-щрак. Три кадъра.
След което слънцето се скри зад хребета. И четвъртото щрак вече беше лишено от магия.
Нямаше я Светлината!
Продължавам около километър напред, вече просто като турист. Защото фото-магията изчезна с последния слънчев лъч преди няколко минути. Разхождам се, сам самичък из огромната Вселена. По-точно из мястото, което изучава Вселената. Допирам с ръка огромни конструкции, струващи милиони долари. Мисля си, къде ли в момента се реят техните лъчи? Каква ли информация получават? Може би си говорят с извънземен разум, който ни казва, че трябва да сме по-добри. Или, че трябва да преследваме целите си, дори и със 105 мили в час. Или пък откриват, че някоя далечна цивилизация тъкмо в момента крои планове да ни завладее... Кой знае? Всъщност, никой не знае. Никой не ме и спира, за да ме попита кой съм и какво искам. Защото може би е видно – аз съм едно обикновено човешко същество, което сутринта е тръгнало да търси имагинерното, а вечерта вече се е докоснало да строго материалното, до метафизичното.
Прибирам се под барабанен дъжд към Сокоро. Час и половина път, който след всички вълнения от деня ми се струва като пет часа. Смазан съм от умора. А тепърва трябва да си търся и хотел... И нещо за ядене. Чак сега се сещам, че цял ден не съм ял...
Бележки:
* От къде идва името на градчето ще ви разкажа в трета глава на моя разказ.
** Авторова препратка към една глупава ж.п. случка разказвана от Швейк в прекрасната книга на Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк през Първата Световна война”.
*** http://www.carlsagan.com/
**** По-късно, работейки по този пътепис разбрах, че това е мината „Чино” (Chino Mine), намираща се на около 15 мили източно от Silver City – съвсем до скоро втора по големина открита мина за добив на медна руда в света (по-голяма е единствено чилийската Chuquicamata). В края на декември 2008 г. обаче компанията-собственик Freeport-McMoRan обявява края на добива на медна руда в „Чино” и началото на широка програма по рекултивиране на почвата в района(именно, което и съм видял при преминаването ми по тези места).
_____________________
Следва трета (последна) част – долината Месиля (Mesilla Valley) – испански католически мисии, градини с орехи „Пекан”, памучни полета и винарни, много винарни...
Част 2
(Las Cruces – Shakespeare – Stein – Silver City – VLA – Socorro)
Денят започна със събуждане в Лас Крусес – „Градът на кръстопътищата”, преведено от испански. И наистина е така. На юг започва долината „Месиля” (Mesilla Valley) с нейните очарователни винарни (за тях – по-късно), стари испански католически мисии и градини с орехи „пекан”. На изток, от където дойдох, са Розуел (Има ли извънземни, все пак, питам аз?!?) и Тексас. На север е градчето с очарователното име Истина или последствия (не се майтапя, проверете го на картата – напишете Truth or Consequences, NM и ще го видите), в което живеят около 7000 души *. На Запад? На Запад са градовете-призраци, ghost-towns. Към тях съм се насочил, към тях съм се устремил... Цяла нощ ми се мержелеят през главата (аз сънувам много, предимно – както казва жена ми – простотии) пясъчни бури, ветрове разнасят кълба от тръни (как тръните стават на кълба, все още не знам), запуснати къщи и изтърбушени черкви, на чиито полуразрушени камбанарии висят отдавна замлъкнали камбани. Врата проскърцва на пантите си. Капак на прозорец се удря с метрономна точност в полуоткъртеното черчеве... Апокалипсис, а? Ето това ми се мержелееше почти цяла нощ пред очите. Като се събудих, се сетих за моята баба, която често ми казваше, че „каквото си сънувал, чедо, най-често става обратното”... Е, айде сега, бабо, и ти пък си нямаш работа... Толкова път и да не видя поне един призрачен град – няма да е честно...
Последна проверка – връзката чесън е на мястото си, сребърният кръст също, дървените колчета... Бъзикам се, бре! Това беше за тези от вас, които са с по-слаби нерви... Няма такива работи разбира се. Проверявам оборудването, ама то си е фотографско отвсякъде – батерии, обективи, GPS-и и т.н. – няма чесън, няма дявол! Упс, айде за дявол да не говорим. Все пак ще бродя из призрачни градове...
И за да не си мислиш, уважаеми читателю, че съм се впуснал в някакво уникално опасно и безразсъдно пътешествие бързам да те успокоя – посещенията из различни градове-призраци е широко разпространен „спорт” сред американците. За улеснение на изследователите (и лудите фотографи) има създаден дори специален сайт - http://www.ghosttowns.com, чрез който сайт можеш щат по щат и окръг по окръг да си издириш точно това, което те интересува. Аз се спрях на две градчета – Шекспир и Стийнс (Shakespeare & Steins), защото след сериозното проучване, което направих установих, че това са градчетата с най-запазена инфраструктура, артефакти, сгради и т.н. Направо рай за фотографа... И така, право напред! На Запад, към Шекспир, Ню Мексико!
Избирам да пътувам по Interstate 10, при все че не съм голям почитател на федералните магистрали – забиват те в един бетонен улей и няма мърдане. Миля след миля, час след час, а понякога и ден след ден. В моя случай имах избор – можех да увелича с малко пътя и да мина през планината с красивото име Sierra de las Uvas, но реших, че фактора време ми е много по-важен, отколкото красивите планински имена. Казвам „красиви планински имена”, а не „планински гледки”, защото точно в този край на Америка те не се срещат често – обикновено планините са голи каменисти хребети. А и движейки се на запад по I-10 също имам възможност да се наслаждавам на прекрасни гледки – широки долини, обградени в далечината с планински масиви. Моят път, заедно с железопътната линия в съседство, разцепва равнината на две. Няколко десетки мили напред няма никакъв завой. Завойче дори няма.
Всичко е право като стрела. Индианска. Мисля си, колко ли индианци са препускали из тези прерии, преследвайки насъщния под формата на петстотин килограмов „байзън”? А може би преследвайки бледоликите, които са донесли по тези места едрата шарка, огнената вода, гърмящите пръчки и огнедишащият звяр...
Но сега да се върнем на Interstate 10 – същата, която започва от Jacksonville, Florida на Атлантика, и спира в Los Angeles на Тихия Океан, пресичайки цяла Америка... Препускам волно и щастливо по широкия път, но едното ми око е все в страни – Господи, каква красота! Много пъти, когато са ме питали къде е най-любимото ми място в Америка съм отговарял, без да се замислям – Юта и Аризона! Явно обаче, към отговора трябва да прибавя и Ню Мексико. Същата пустинна красота. Всичко е жълто-червено. Пясък и изсъхнала трева (все пак вече сме ноември). И защо толкова ми харесва? Не знам. Просто по тези места усещам природата и нейната красота с цялото си тяло... Хоп! Спри, спри! Това не може да се пропусне! Ж.п. прелез, път, тръни... Отбивам, отбивам, отбивам... Спирам. Само който е пътувал из Америка знае колко трудно е да видиш нещо и да спреш, за да го снимаш. Е, в Тексас и Ню Мексико явно е възможно. Спрях колата на самата „детелина”, както наричаме в България отклоненията от магистралите, и се отдадох на любимото ми занимание. Пътят кадриран така е ОК. Не, мааалко повече небе (то пък е великолепно днес). А сега тръните (ех, тези тръни)... Такаааа. Айде да ги отместим малко по-към средата на пътя... Такаааа... Лудост!
Ето в такава лудост, спирайки тук, и там, и пак тук, и пак там, взех разстоянието от Las Cruses до Lordsburg („истинско” градче, отдалечено на 5-6 мили от „призрачния” Шекспир) за четири часа, вместо за предписаните от Google Maps 2 часа и 12 мин. Ама пък, поне си заслужаваше...
При Лордсбърг отбивам от I – 10 и тръгвам по един съвсем тесен, но все пак асфалтиран път към Шекспир. Пътят е бил в далеч по-добро състояние преди десетина-петнайсет години да речем. В момента имам чувството, че пътувам към с. Широки дол, Самоковско. Дупките стават все по-големи и по-дълбоки. Явно на щатската управа не й пука много за любителите на призрачни градове. Не ми пука и на мен за дупките – аз съм с кола под наем... Who cares? След около 2 мили стигам до един разклон. Наляво е за градското гробище. Нечия грижлива ръка е изписала ясно и четливо „Призрачен град Шекспир” и е указала посоката – дясно.
Хм, че какъв ще е този призрачен град, към който да води такава ясна, прясно-изписана и добре изработена указателна табела? Аз очаквах да е написано с въглен (или издрано с пирон) върху дъска, пробита от куршуми. А тук табела, тип „Пътно управление Лордсбърг”. Нещо не ми харесва тази работа... Продължавам още няколко мили, като вече се движа по макадам. Гумите припукват от камъчетата на пътя и това създава малко по-приключенски привкус на моето придвижване. Радиото заглъхна - просто влязох в радио-сянка, не очаквайте, че е спряло заради призраци. От двете ми страни високи хребети, осеяни с кактуси.
Не може да няма някой и друг гърмящ змийчок из тези пущинаци. Движейки се така достигам до една порта.
Заключена. Брях! К’во е пък сега това? Слизам, оглеждайки се за змийчоци. Няма. Змийчоци имам предвид, че няма. А иначе има. Катинари по портата. Колкото искаш. Един, два, три... Било „частно пропърти”. Който влезел, подлежал на съдебно преследване! И не отговаряли за евентуални наранявания, демек стрелят. Хай, да му се не види! Ами, че аз съм пътувал 180 км., бе байко! Що не беше написано в онзи сайт, че може да се посещава само с предварително уговорен час? Бесен съм! Бесен съм!!! И то не заради изгубеното време и пропътуваното разстояние. Не. А заради пропадналата илюзия. Аз си представях прашни улици и изкорубени прозорци, а то се оказа американски вариант на етнографския комплекс „Етъра” – някой местен патриот изкупил земята на Шекспир (заедно с гърмящите змии вътре) и ударил катинарите. И казал – понеделник и сряда от два до четири – призрачен град. През останалото време – стреляме без предупреждение и предаваме на прокуратурата... Хай, да му се не види!
Поогледах се за някоя и друга гърмяща змия, колкото да не съм „капо” откъм „фото-шИдьоври”, но и тук ударих на камък. Нищо. Няма да се учудя, ако и тях собственика ги прибира под ключ и да ги пуска само в понеделник и сряда от два до четири... Както и да е. Тук ударих на камък, но продължавам към съседния призрачен град – Steins, бивша железопътна станция, която била много добре запазена и т.н. дрън-дрън, пак от онзи сайт... Даже имало и истинки призрак, който се появявал на най-вярващите в страховити истории. Едва ли се казва Юнгвирт**, но пък си заслужва да се посети. Още повече, че е само на двайсетина мили от злополучният Шекспир.
Няма да ви описвам пътя до там. Все същото: първо макадам, после път с дупки, след него – магистрала без дупки, след което отново път с дупки и отново макадам... И едно сърдито старче, което е хлопнало кепенците на Steins, NM и ми обяснява мърморещо, че не работел (не разбрах – той или града не работи). И му било омръзнало от туристи и фотографи. Не, не можело да вляза дори и за пет минутки. За три също не можело. За една минута не го питах, защото според мен нямаше смисъл. Едва ли щеше да ми разреши... А и аз не съм японски турист, за да се задоволя с една минута. Направих се на Нацупения турист и се фръцнах демонстративно. Дори и не вдигнах фотоапарата, за да снимам олющената табела “Welcome to Steins – ghost town”. Няма да правя реклама на сърдити и негостоприемни старчета, я…
С тези два неуспешни опита приключи (преди да е започнала, ако ме питате мен), моята одисея из градовете-призраци на Тексас и Ню Мексико. Пълно фиаско.
А сега накъде? Запокитен от съдбата и неукротимия порив на пътешественика у мен във възможно най-затънтения ъгъл на Съединените щати, в пущинаците между Ню Мексико и Аризона, на двайсетина мили от границата с „истинското” Мексико... Накъде да тръгна, за да не изгубя напразно един цял ден (от тази мисъл направо полудявам)... Накъде? Накъде?...
И тогава... Тогава извиках „Еврика!!!”. Честно казано, не виках нищо, а само казах „Ами, да! Ами, да!” (повторих го два пъти, добре помня) – Националната радио-астрономическа обсерваторията на САЩ с нейните 27 огромни сателитни чинии (по същество радио-антени), всяка една с диаметър 25 м.
Търсещи извънземен разум (при все, че не го признават официално) в дълбокия Космос. Помня това място от поредицата “Космос” на Карл Сейгън***, излъчвана по Българската национална телевизия през 80-те години на ХХ в. – тогава гледах тази поредица с широко отворени очи, без да предполагам, че един ден, трийсетина години по-късно ще съм в средата на нищото и отново ще си спомням за тази поредица, за забележителния разказвач и астроном и за това „потайно” местенце – Very Large Array, разположено в една от най-пустинните части на Ню Мексико. Ето това място може да ми „спаси деня”…
Консултирам се с GPS-a – твърди, че ако се движа все по магистралите (пусти магистрали, все към тях ме подбутва...) след има-няма 5-6 часа ще съм там. Хм, не е лошо, ама не ми харесват тези магистрали. Бетонни корита, в които щом влезеш – сбогом природа, сбогом гледки, сбогом фотография... Дори и тук по тези краища, които както разказах по-горе „магистралите не са това, което са...” (това последното – на заем от сериала „Туин Пийкс”). Ще търся друг път! В моята си кола винаги имам един стар атлас на Michelin – най-уникалният сборник от карти, който някога съм виждал издаден – няма път или пътче в Северна Америка, който да не е отбелязан на него. Но сега съм с кола под наем – не нося атласа. Когато понечих да го сложа в багажа си рекох – срамота е – в ХХI век си – GPS-и, iPad-и, smartphones… и атлас... Айде сега... Да, ама ето, че в пустошта, където няма никакво покритие старият добър хартиен атлас се оказва незаменим. Спомних си, че на около 30 мин. път по магистралата в източна посока подминах един Welcome center – ето там ще имат по-мащабни карти на щатската пътна мрежа. А пък и ще ме упътят откъде е по-напряко...
Разваленият грамофон (под формата на невзрачна русолява дама) ме гледа глупаво и повтаря за 128-ми път – „Сър, за да стигнете до там (радио-астрономическата обсерватория) трябва да минете през Деминг – Лас Крусес – Truth-or-Consequences и при Сокоро трябва да завиете наляво”. Готова е да го повтори и 215-ти път. Сигурен съм, че ще го повтори и петстотин-трийсет-и-незнам кой си, но няма да ми каже, „Абе, пич, има и един далеч по-кратък път, ама трябва да минеш през две пустоши (как е множественото число на пустош?) и една „национална гора”. Няма да го каже, защото, ако закъсам по тези чукари и кажа, че от Welcome Center-a са ми препоръчали този път Разваленият грамофон ще има troubles. Big troubles… Виждайки, че няма да изляза на глава с русолявата дама, казвам „Тенк ю, баби”, разписвам се, че съм посетил Welcome Center-a и съм доволен от обслужването (необходимо условие, за да вземеш подробна карта, в която са отбелязани и най-малките пътчета) и излизам. Сядам в автомобила и заравям нос в картата. Отстрани сигурно изглеждам като Уелингтън преди Ватерлоо (с Наполеон не смея и да се сравнявам), но въпросът е много важен (поне за мен) – трябва да намеря път (знам, че го има) по хипотенузата (най-общо казано), а не по катетите (откъдето искат да ме прекарат Разваленият грамофон и любимият ми GPS). Има път, разбира се – през градчето с прекрасното име Сребърният град (Silver City, NM), след което по щатски пътища 211, 180 и 12 ще премина Aldo Leopold Wilderness (пустош Алдо Леополд); Gila Wilderness и Gila National Forest (пустош и национална гора Гила), като ще премина през 4-5 градчета с прекрасни имена като Гила, Алма, Арагон, Дейтил... Всичко това на разстояние около 200 – 230 мили (на око), които би трябвало да измина за около четири часа. Ако всичко е ОК по пътя през пущинака в Обсерваторията трябва да съм точно по залез слънце. За „златния час”... Прекрасно! Да тръгваме!
* * *
Не съжалявам и за секунда, че избрах този маршрут – дива красота навсякъде около мен – правите равнинни пътища,
прострели се докъдето ти стига погледа постепенно се заменят от също толкова прави, но вече хълмисти пътища...
На едно място (близо до Silver City) видях много странно човешко творение.
Че за пореден път сме накърнили природата е ясно. Но каква е била целта? Едва ли добив на сребро... Така и не разбрах****. Чудейки се каква е тази работа неусетно изкачих платото на пустошта Гила и се заредиха ранчо след ранчо.
Това било шампион по родео на Ню Мексико през еди-коя си година, това пък било национален шампион еди-кога си... Така преминават миля след миля... Аз спирам и снимам – не мога да се удържа. Както казваше един приятел, с който бях в Аляска – „Тъкмо бяхме изминали две мили от последната ни спирка за снимане и Иван вика: Спри, спри, спри!”... Та горе-долу и тук беше така. Все пак имах предвид, че гоня конкретна цел, ерго не мога (по-точно „не бива”) да спирам навсякъде. Но как се пропуска такава красота?
Кажете ми, моля ви!
Улисан от снимки и спирания осъзнавам, че изоставам с графика – Слънцето отдавна е превалило зенита си, а аз имам още стотина мили до обсерваторията. Трябва да натисна малко педала на газта. Слава Богу вече съм излязъл от Националната гора Гила и отново съм в равнината. Пътят е прав като стрела
(това е доста шаблонно определение, но друго в момента не ми идва на ум), което ми дава възможност да увелича скоростта. 85 – 95 – 105 мили в час... Уау, ако ме гепнат, ще ме цепнат. Това е много сериозно нарушение по тези места. Единствено се надявам, че няма някой скрит полицай из шубраците (то и шубраци няма), за да не видя звезди посред бял ден. Продължавам да „летя” из долината, но вече съм застопорил стрелката на около 90 мили/час – няма смисъл да рискувам с тази малка кола, а и в крайна сметка снимането е само удоволствие, не е състезание от „Формула 1”. В този конкретен момент обаче Слънцето го дава по-бързо и от мен – упорито се е устремило към хребетите, които заобикалят отвсякъде долината. Не стига това, ами от северозапад са се задали най-сиво-черните облаци, които съм виждал през последната година.
А може би и през последните 5 години. Нищо чудно, даже да е и последните 10 – 20 години... Усещането за буря увисва във въздуха (друг любим шаблон).
Ето я и обсерваторията с нейните антени. Слънцето вече облизва околните хребети, но все още не се е скрило. Спирам в първата възможна отбивка и започвам да снимам – радарите са далеч, но все пак е по-добре от нищо. Една, две, три снимки. Дотук добре – отдалеч е, но все пак е ОК.
Ех, толкова са красиви, разположени в долината под формата на буквата Y – защо се забавих толкова по пътя... Обратно в колата – виждам път, който отвежда до самите радари. Ще опитам да стигна непосредствено до тях.
Отново макадам (кой всъщност го интересува какво е) – радарите са отдясно на мен. Падат ми се перпендикулярно. Навлизам навътре в полето (по едва очертана пътека в тревата). Вадя апарата и пак снимам – резултатът е що-годе приемлив, но не е моят кадър. Не съм доволен. Обратно в колата. Слънцето вече е до половината иззад хълмовете. Но още разпръсква благотворни лъчи. Златни лъчи от златния час... Отново по прашния път. Гледам непрекъснато наляво (където залязва слънцето) и от време на време мятам поглед надясно (където са антените), за да видя кога ще попадна в моята точка, тази, от която си представям перфектния кадър. Още малко напред... Още малко се задръж горе, моля те... Още малко, още малко, още малко... Стоп! Това е мястото! Слънцето? Все още е там. Още малко, но е там. Слизайки от колата успявам в движение да наглася настройките – f/11; ISO 1250; 1/250 sec. Без статив. От ръка. Няма време за статив. Щрак-щрак-щрак. Три кадъра.
След което слънцето се скри зад хребета. И четвъртото щрак вече беше лишено от магия.
Нямаше я Светлината!
Продължавам около километър напред, вече просто като турист. Защото фото-магията изчезна с последния слънчев лъч преди няколко минути. Разхождам се, сам самичък из огромната Вселена. По-точно из мястото, което изучава Вселената. Допирам с ръка огромни конструкции, струващи милиони долари. Мисля си, къде ли в момента се реят техните лъчи? Каква ли информация получават? Може би си говорят с извънземен разум, който ни казва, че трябва да сме по-добри. Или, че трябва да преследваме целите си, дори и със 105 мили в час. Или пък откриват, че някоя далечна цивилизация тъкмо в момента крои планове да ни завладее... Кой знае? Всъщност, никой не знае. Никой не ме и спира, за да ме попита кой съм и какво искам. Защото може би е видно – аз съм едно обикновено човешко същество, което сутринта е тръгнало да търси имагинерното, а вечерта вече се е докоснало да строго материалното, до метафизичното.
Прибирам се под барабанен дъжд към Сокоро. Час и половина път, който след всички вълнения от деня ми се струва като пет часа. Смазан съм от умора. А тепърва трябва да си търся и хотел... И нещо за ядене. Чак сега се сещам, че цял ден не съм ял...
Бележки:
* От къде идва името на градчето ще ви разкажа в трета глава на моя разказ.
** Авторова препратка към една глупава ж.п. случка разказвана от Швейк в прекрасната книга на Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк през Първата Световна война”.
*** http://www.carlsagan.com/
**** По-късно, работейки по този пътепис разбрах, че това е мината „Чино” (Chino Mine), намираща се на около 15 мили източно от Silver City – съвсем до скоро втора по големина открита мина за добив на медна руда в света (по-голяма е единствено чилийската Chuquicamata). В края на декември 2008 г. обаче компанията-собственик Freeport-McMoRan обявява края на добива на медна руда в „Чино” и началото на широка програма по рекултивиране на почвата в района(именно, което и съм видял при преминаването ми по тези места).
_____________________
Следва трета (последна) част – долината Месиля (Mesilla Valley) – испански католически мисии, градини с орехи „Пекан”, памучни полета и винарни, много винарни...
Редактирано от автора , 31.01.2012 08:26:46
Чудесна и завладяваща е и ІІ-та част! Вълнуващо и емоционално преживяване! Поздравления! 
Увлекателно разказано и определено въздействащо / усетих се ,че и аз натискам педала на газта за да не пропусна гледката/ :) Поздрави най сърдечни! :)
завлУдяващо фотоприключение ... завиждам ти
Увлекателен, на моменти спиращ дъха разказ, подкрепен с красиви снимки. В стремлението ти към "Призрачните градове", в присъствието им в твоята фантазия, усетих нещо донкихотовско. Пожелавам ти да го съхраниш! И както се пее в легендарния мюзикъл, все така "Живей с немечтани мечти...Стигни непристъпния бряг, открий неоткрития връх..." 
Винаги с огромно удоволствие чета твоите пътеписи! Благодаря, че сподели това пътуване чрез този фотопътепис! 
На всички прочели - благодаря!
На всички похвалили ме - пак благодаря + по една (като се видим)
На всички похвалили ме - пак благодаря + по една
(като се видим)
Освен отличен фотограф си и писател, така увлекателно разказваш!
Браво Иване!
Хареса ми много!
За да коментирате, моля, влезте в профила си!