За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
Започвам да пиша почти веднага след завръщането ни у дома, макар за себе си да знам,че преживяното и видяното трябва малко да поотлежат,пиша и с ясната мисъл, че не всичко може да се опише; има неща, които не се поддават на слова. Но те остават в спомените дълго и дори неща, които не подозираш, че си видял, се връщат в паметта едва когато ги напуснеш.
Най-напред едно пътешествие трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. После трябва да се осъществи- как да се пътува, какво да се вземе... Благодарение на обществената библиотека - като разпространител на всевъзможни литературни/медийни източници на информация относно природни, културни и архитектурни забележителности- и ААА (Американската Автомобилна Асоциация), която ни снабди с пътеводители и справочници за щатите, към които поемахме, бяхме отлично подготвени- зер не можехме да си позволим разточителството да се ориентираме едва когато пристигнем вече някъде. Но по-късно си дадохме сметка, че започне ли веднъж пътуването, предварително набелязано и подготвено, в него се вмъква нов фактор: то има лична физиономия, темперамент, индивидуалност, неповторимост. В същност, не ние хващаме пътя, пътят хваща нас.
Първата фаза на нашето пътешествие планираше бързо преминаване през тези, така познати до болка със своята равнинност, щати-- Илиной, Мизури, Канзас. Пътувахме почти по цял ден (прекосявайки по един щат за ден), поспирайки за кратка почивка край пътя или в къмпинг ( ако имахме късмет- с басейн за прохлада). Много ни се искаше да избягваме супер-магистралите доколкото е възможно. Там ръцете ти са приковани към волана, очите трескаво следят колите пред теб, колите зад теб, колите край теб, едното огледало, после другото...Единственото, което виждаш, е трафика наоколо; единственото, което чуваш е рев на мотори. Водиш борба за пътя, без да го виждаш.Но безспорно придвижването по магистралите е най-бързото и с очакващите ни напред много километри нямахме особен избор.
Оставяйки Канзас назад, със затаен дъх навлязохме в Колорадо и очите ни, все по-нетърпеливо, се взираха напред по хоризонта- хайде, няма ли да видим най-сетне очертанията на тези Скалисти планини!
Излишно е да ви обяснявам как се бяхме затъжили за планина след 2 1/2 години в равнинен Илиной. С голяма радост дочакахме мига, в който изоставихме магистралата (тя повлече бетонното си тяло към Денвър) и поехме малък, второстепенен път към Колорадо Спрингс. И ето- постепенно изплуваха далечните силуети на Планините. Като Велика стена- само чя създадена от природата, достойна да бъде гранитния гръбнак на континента. Простирайки се от южна Канада до централната част на щата Ню Мексико, Скалистите планини са най-голямата планинска верига в Северна Америка и дават началото на няколко от най-важните реки. По веригата минава въображаема кривуличеща линия, наречена Континентално разделяне, която обособява източната част на Колорадо, напомняща съседен Канзас с меки, заоблени хълмчета и златни равнини, простиращи се на километри.. Но централен Колорадо се издига вертикално- изострените очертания на планинския масив достигат сякаш небето.
Докато се усетим, равнинната източна част отстъпи пред планинската и така, почти на шега, се оказахме на височина около 2 000 м н.в. Това ни причини някои дребни неразположения (световъртеж, главоболие, задъхване), което е напълно нормално, предвид идването ни от морското ниво.
Край Колорадо Спрингс гористите склонове на Скалистите планини наподобяват тъкана черга в успокояващи зелени тонове. Катедралообразните възвишения те заобикалят и сякаш те намятат със синкаво покривало, а кристалният въздух прочиства съзнанието ти. Заобиколен с върхове (само в Колорадо има 58 върха с височина над 4 200 м н.в.), човек се чувства макък и същевременно извисен. Станувайки в "Градината на Боговете"- парк край Колорадо Спрингс- за първи път влязохме в съприкосновение с гигантските образувания от червен пясъчник. Вероятно именно поради причудливите огнени цветове в природата по цялото Колорадско плато ранните испански завоеватели са нарекли тази част от света "colorado"( в смисъл- "оцветен").
Маниту Спрингс е малко, китно, курортно градче, почти залепено за Колорадо Спрингс (нещо като Банкя край София). В покрайнините му открихме скални жилища и други конструкции, обитавани от древните жители (наричат ги "Анасази") по тези земи преди 2 000г.
Подобни скални структури има из целия югозападен дял на САЩ - някои отлично запазени, с налични надписи и рисунки, други са поразрушени,повечето с размери и качество на изпълнение, които трудно се осъзнават. Тук, край Маниту Спрингс, Ния се включи в индианските ритуални танци, представяни на живо край скалните жилища.
След като предположихме, че вече сме се адаптирали към планинската височина, решихме да погледнем света от върха на планината. Така де, стига сме извивали вратове, гледайки нагоре! В покрайнините на Маниту Спрингс,току в полите на планината, се е сгушило депото, от което тръгва зъбчата железница и пълзейки по снагата на планината достига вр.Пайкс ( 14 110 фт=около 4 300 м н.в.).Брошурите ни осведомиха, че влакчето- оригинална швейцарска направа- се изкачва до върха по трасе, дълго 9 мили (14-15 км) ,под наклон 25%, за около 75 минути. Пътуването с влакчето е вълнуващо от самото начало, но започнахме да "Ах"-каме и "Ех"-каме, когато линията излезе от горите и пред нас се ширнаха панорамни гледки с планиниски била- едно зад друго, синъо-зелени езера, отразяващи източилите се борове и накрая- сред оскъдната тундрова растителност- видяхме хижата на самия връх. На съпътниците ми им прилоша; голямата надморска височина е коварно нещо. Казаха ни , че съдържанието на кислород във въздуха е само наполовината в сравнение с морското ниво, а температурата се е понижила с близо 20 градуса спрямо нивото, от което потеглихме. И наистина беше смразяващо студено. Имаше преспи сняг (макар и в средата на юни); вятърът напираше да ни изтласка от върха и да поеме еднолично властта си там. Водещите експедицията (ватман и екскурзовод) ни дадоха 40 минути да се поокопитим, преди да ни върнат обратно. Останалите членове на семейството- прежълтяли, задъхващи се и тракащи със зъби (дори и с дебели дрехи)- се скриха на сигурно в хижата. А пък аз...сякаш имах криле на гърба си. Макар и усещайки недостига на кислород, тичах като обезумяла от една наблюдателна площадка към друга, опитвайки се да попия колкото мога от величието на гледката и -евентуално- да запечатам момента. Не зная какво биха ви казали съпътниците ми за пребиваването си на вр.Пайкс ( сигурно още си спомнят пищенето в ушите и борбата за глътка въздух), но за мен това беше сред най-паметните преживявания. А също- сред нещата, които не могат да се опишат с думи. Това беше планината, която аз бих направила, ако трябваше да я създам.
Слизането от върха беше посрещнато с облекчение от почти всички. Като изключим "пукането" в ушичките (цитирам Ния), нямахме повече притеснения. Разбрахме, че вр.Пайкс (първоначално обявен за непреодолим при откриването си) сега е достъпен съшо за автомобили- по път с много остри завои и за пешеходци и велосипедисти - по туристическа пътека.
Пътешествието ни през Колорадо продължи и имахме възможността да се потопим в разнообразието, което представляват Скалистите планини-меки възвишения и високи върхове, поляни с цветя и пясъчни сипеи, поточета и езера, гори с иглолистни дървета и брезови горички...Движейки се към Аризона/Юта (югозападна посока) преминахме ИСТИНСКИ планини, които се издигаха изведнъж и право нагоре, с шапки от сняг тук-там. ( В Юта се издигат постепенно; височината не изглежда голяма). Минахме няколко прохода, най-високият от които бе около 3 300 м н.в. и с него пресокяхме споменатото по-горе Континентално разделяне. Застанал там, "обкрачил" тази въображаема линия , човек изпитва невероятно прозрение: Дъждът, падащ от лявата страна, след като измине безброй километри, в края на краищата стига до Атлантическия океан, а дъждът от дясната страна се излива в Тихия океан.
Даниела Дамгова
Най-напред едно пътешествие трябва да се определи по време и пространство, да се избере посока и крайна цел. После трябва да се осъществи- как да се пътува, какво да се вземе... Благодарение на обществената библиотека - като разпространител на всевъзможни литературни/медийни източници на информация относно природни, културни и архитектурни забележителности- и ААА (Американската Автомобилна Асоциация), която ни снабди с пътеводители и справочници за щатите, към които поемахме, бяхме отлично подготвени- зер не можехме да си позволим разточителството да се ориентираме едва когато пристигнем вече някъде. Но по-късно си дадохме сметка, че започне ли веднъж пътуването, предварително набелязано и подготвено, в него се вмъква нов фактор: то има лична физиономия, темперамент, индивидуалност, неповторимост. В същност, не ние хващаме пътя, пътят хваща нас.
Първата фаза на нашето пътешествие планираше бързо преминаване през тези, така познати до болка със своята равнинност, щати-- Илиной, Мизури, Канзас. Пътувахме почти по цял ден (прекосявайки по един щат за ден), поспирайки за кратка почивка край пътя или в къмпинг ( ако имахме късмет- с басейн за прохлада). Много ни се искаше да избягваме супер-магистралите доколкото е възможно. Там ръцете ти са приковани към волана, очите трескаво следят колите пред теб, колите зад теб, колите край теб, едното огледало, после другото...Единственото, което виждаш, е трафика наоколо; единственото, което чуваш е рев на мотори. Водиш борба за пътя, без да го виждаш.Но безспорно придвижването по магистралите е най-бързото и с очакващите ни напред много километри нямахме особен избор.
Оставяйки Канзас назад, със затаен дъх навлязохме в Колорадо и очите ни, все по-нетърпеливо, се взираха напред по хоризонта- хайде, няма ли да видим най-сетне очертанията на тези Скалисти планини!
Излишно е да ви обяснявам как се бяхме затъжили за планина след 2 1/2 години в равнинен Илиной. С голяма радост дочакахме мига, в който изоставихме магистралата (тя повлече бетонното си тяло към Денвър) и поехме малък, второстепенен път към Колорадо Спрингс. И ето- постепенно изплуваха далечните силуети на Планините. Като Велика стена- само чя създадена от природата, достойна да бъде гранитния гръбнак на континента. Простирайки се от южна Канада до централната част на щата Ню Мексико, Скалистите планини са най-голямата планинска верига в Северна Америка и дават началото на няколко от най-важните реки. По веригата минава въображаема кривуличеща линия, наречена Континентално разделяне, която обособява източната част на Колорадо, напомняща съседен Канзас с меки, заоблени хълмчета и златни равнини, простиращи се на километри.. Но централен Колорадо се издига вертикално- изострените очертания на планинския масив достигат сякаш небето.
Докато се усетим, равнинната източна част отстъпи пред планинската и така, почти на шега, се оказахме на височина около 2 000 м н.в. Това ни причини някои дребни неразположения (световъртеж, главоболие, задъхване), което е напълно нормално, предвид идването ни от морското ниво.
Край Колорадо Спрингс гористите склонове на Скалистите планини наподобяват тъкана черга в успокояващи зелени тонове. Катедралообразните възвишения те заобикалят и сякаш те намятат със синкаво покривало, а кристалният въздух прочиства съзнанието ти. Заобиколен с върхове (само в Колорадо има 58 върха с височина над 4 200 м н.в.), човек се чувства макък и същевременно извисен. Станувайки в "Градината на Боговете"- парк край Колорадо Спрингс- за първи път влязохме в съприкосновение с гигантските образувания от червен пясъчник. Вероятно именно поради причудливите огнени цветове в природата по цялото Колорадско плато ранните испански завоеватели са нарекли тази част от света "colorado"( в смисъл- "оцветен").
Маниту Спрингс е малко, китно, курортно градче, почти залепено за Колорадо Спрингс (нещо като Банкя край София). В покрайнините му открихме скални жилища и други конструкции, обитавани от древните жители (наричат ги "Анасази") по тези земи преди 2 000г.
Подобни скални структури има из целия югозападен дял на САЩ - някои отлично запазени, с налични надписи и рисунки, други са поразрушени,повечето с размери и качество на изпълнение, които трудно се осъзнават. Тук, край Маниту Спрингс, Ния се включи в индианските ритуални танци, представяни на живо край скалните жилища.
След като предположихме, че вече сме се адаптирали към планинската височина, решихме да погледнем света от върха на планината. Така де, стига сме извивали вратове, гледайки нагоре! В покрайнините на Маниту Спрингс,току в полите на планината, се е сгушило депото, от което тръгва зъбчата железница и пълзейки по снагата на планината достига вр.Пайкс ( 14 110 фт=около 4 300 м н.в.).Брошурите ни осведомиха, че влакчето- оригинална швейцарска направа- се изкачва до върха по трасе, дълго 9 мили (14-15 км) ,под наклон 25%, за около 75 минути. Пътуването с влакчето е вълнуващо от самото начало, но започнахме да "Ах"-каме и "Ех"-каме, когато линията излезе от горите и пред нас се ширнаха панорамни гледки с планиниски била- едно зад друго, синъо-зелени езера, отразяващи източилите се борове и накрая- сред оскъдната тундрова растителност- видяхме хижата на самия връх. На съпътниците ми им прилоша; голямата надморска височина е коварно нещо. Казаха ни , че съдържанието на кислород във въздуха е само наполовината в сравнение с морското ниво, а температурата се е понижила с близо 20 градуса спрямо нивото, от което потеглихме. И наистина беше смразяващо студено. Имаше преспи сняг (макар и в средата на юни); вятърът напираше да ни изтласка от върха и да поеме еднолично властта си там. Водещите експедицията (ватман и екскурзовод) ни дадоха 40 минути да се поокопитим, преди да ни върнат обратно. Останалите членове на семейството- прежълтяли, задъхващи се и тракащи със зъби (дори и с дебели дрехи)- се скриха на сигурно в хижата. А пък аз...сякаш имах криле на гърба си. Макар и усещайки недостига на кислород, тичах като обезумяла от една наблюдателна площадка към друга, опитвайки се да попия колкото мога от величието на гледката и -евентуално- да запечатам момента. Не зная какво биха ви казали съпътниците ми за пребиваването си на вр.Пайкс ( сигурно още си спомнят пищенето в ушите и борбата за глътка въздух), но за мен това беше сред най-паметните преживявания. А също- сред нещата, които не могат да се опишат с думи. Това беше планината, която аз бих направила, ако трябваше да я създам.
Слизането от върха беше посрещнато с облекчение от почти всички. Като изключим "пукането" в ушичките (цитирам Ния), нямахме повече притеснения. Разбрахме, че вр.Пайкс (първоначално обявен за непреодолим при откриването си) сега е достъпен съшо за автомобили- по път с много остри завои и за пешеходци и велосипедисти - по туристическа пътека.
Пътешествието ни през Колорадо продължи и имахме възможността да се потопим в разнообразието, което представляват Скалистите планини-меки възвишения и високи върхове, поляни с цветя и пясъчни сипеи, поточета и езера, гори с иглолистни дървета и брезови горички...Движейки се към Аризона/Юта (югозападна посока) преминахме ИСТИНСКИ планини, които се издигаха изведнъж и право нагоре, с шапки от сняг тук-там. ( В Юта се издигат постепенно; височината не изглежда голяма). Минахме няколко прохода, най-високият от които бе около 3 300 м н.в. и с него пресокяхме споменатото по-горе Континентално разделяне. Застанал там, "обкрачил" тази въображаема линия , човек изпитва невероятно прозрение: Дъждът, падащ от лявата страна, след като измине безброй километри, в края на краищата стига до Атлантическия океан, а дъждът от дясната страна се излива в Тихия океан.
Даниела Дамгова
Редактирано от администратор , 22.07.2015 17:48:22
За да коментирате, моля, влезте в профила си!