За да коментирате, моля, влезте в профила
си!
София, мрачен септемврийски есенен ден. Ту повее вятър, ту заромоли. Гледам часовника в очакване да настъпи часа. В 18:30 грабвам чантата си и фотографската раница и се изтърсвам на площада зад катедралата „Александър Невски”. Там вече стои двуетажен автобус гостоприемно отворил врати и багажно отделение. Хвърлям си аз чантата в багажното и успявам да заема стратегическо място до вратата като даже успявам да намеря удобно местенце и за фотографската ми раница. Някъде в 19:30 автобуса успява да тръгне и да се включи в оживеното софийско движение. Понеже е датата 21 септември, болшинството „софиянци” са тръгнали за родните си места, където ги очакват четири дена затваряне на компоти и варене на лютеница. По този повод излизането от София се проточи около два часа. Сега някой ще попита: чакай малко какви автобуси какво пътуване за какво е всичко това? Връщам се по-напред в написаното и установявам, че вярно съм забравил за какво става дума. С една дума (тоест с няколко) заминавам на разходка из Турция. А защо пиша този малък разказ? В интерес на истината изпробвам новата си клавиатура дали работи добре...
Пътувайки към границата огледах спътниците си общо 74 на брой. Мислех да опиша всеки един от тях, но в последствие се сетих, че няма смисъл, защото от редакцията не ми плащат на страница, а на цялостен материал, а и май сега не пиша за никоя редакция. Както и да е на границата се появихме някъде около 12:30 часа. Минахме митницата без проблем. Е на мен ми се наложи да декларирам цяла раница с техника, но предвидливо бях разпечатал на един лист всичко, което носех със серийни номера и там подобни. Препоръчвам го на всичко, които си изнасят техниката по този начин и разбира се смятат да си я върнат обратно същата. Митничарите погледнаха раницата и листа сложиха му един печат и ме пуснаха по-живо по-здраво. През това време народа от автобуса бе нападнал фришопа и методично го изкупуваше. Сетих се за картината на известен художник – „скакалци нападат царевична нива”. През това време ни изпревариха няколко рейса и се оказа, че трябва да чакаме около 3 часа. Съдба...
След няколко часа, вече с турски печати в паспортите минахме границата и се насочихме през Одрин към Чанаккале, където щяхме да пресечем Дарданелите и да се озовем в азиатската част на Турция. Всъщност след около три часа стигнахме до посоченото място и се натоварихме на някакво странно съоръжение, на което му казваха ферибот. Измъкнах се от рейса и се качих на горната палуба, където в продължение на 30 минути ме брули студен вятър, а аз гледах на фона на развиделяващият се ден приближаващият се бряг. Всъщност Чанаккале е град на двата бряга на два континента какво разказваше екскурзоводката много не помня, защото зяпах пейзажа наоколо, но помня, че името Чанак означава грънец (или поне нещо такова). След като минахме на отсрещния бряг спряхме за задължителната пиш пауза (която отнемаше минимум 30 минути + 15 минути подканяне да се качим обратно). Използвах момента да се разтъпча набързо из града и да попадна на троянския кон. Да на троянския кон, който е използван във филма „Троя”. Понеже на около 20 км от града се намира Троя, продуцентите на филма са подарили на града дървената фигура използвана във филма. Огледах и ощраках дървенията и се отправих обратно към рейса за следващата ни дестинация, а именно Троя.
Снимка
Както казах намира се на около 20 километра от Чанаккале. Искат вход от 15 турски лири (това са новите деноминирани пари и една лира се равнява на 1,2 лв. Все едно наши левчета, ама прибавяме и 20% ДДС) не признават прес карти. Реших да пропусна това посещение, защото препатили спътници обясниха, че всъщност се оказваш на едно почти голо поле и ти казват, „ ами ето това е Троя”. Малко ме беше яд на това спиране, защото заради него се изпусна едно много по-важно място, а именно храма на Аполон в Дидима. Направо бях бесен като разбрах колко време сме загубили. А като сметна и задължителните пиш паузи...
Крайната точка на първия ден от пътуването бе Бодрум. Стигнахме там някъде около 20:30, тоест 25 часа след тръгването от България. Преди да стигнем преминахме през доста села и малки градчета, където ми направи впечатление, че живота не е много лесен. Колите бяха стари предимно турски разновидности на Рено и Фиат. Много от къщите бяха без покрив с цел да не се плащат данъци (но пък повечето бяха с алуминиева дограма). Интересното бе учениците ходеха с униформи като имаше няколко вида униформи за различните училища. В малките градове забрадените жени се срещаха доста често. Някой в автобуса разказваше, че фундаменталистки фондации плащат нещо като заплата на жените, които се съгласят да ходят така и да спазват стриктно исляма.
Бодрум – нещо като нашият Несебър – град на поети и художници или поне така е бил в началото преди да се превърне в комерсиален почивен център. Къщите са двуетажни, а който построи по-висока трябва да плаща страхотни данъци всяка година така, че сигурно се броят на пръстите на ръката. Нашият хотел се намираше на 20 км от Бодрум, което от една страна е добре, защото гарантираше диво спокойствие. Е отначало дивото спокойствие бе заменено с диво блъскане на 74 изморени пътници мечтаещи да си вземат ключ за стаята и предполагам да се изкъпят. В един момент се оказа, че има и запазена вечеря и дружно се сурнахме към шведската маса. Исках да кажа към богатата шведска маса. Тук е място да отворя скоба, че в Бодрум храната бе най-добра и огромно количество за разлика от другите места, на които тепърва щяхме да ходим.
Снимка
Хотелчето бе много приятно двуетажно обособено на няколко секции и с два басейна. Излизайки от стаята на четвъртата крачка едва ли не се оказвах в басейна, а ако направех 50 крачки стигах до морето. Въпросното море носи името Егейско и водата в него освен, че е кристално чиста, е ужасно солена и горчива сравнено с нашето Черно море – почти два пъти по-солена, което пък пречи на шамандури като мен да потънат, но ако нямате очила за плуване тежко ви и горко. Плажа е каменист в смисъл от дребни камъчета както и брега. Хубаво е да имате специални обувки ако искате да влизате нормално а не кривейки се като някой клоун. Е хората са се постарали и да докарали няколко камиона с пясък който са разсипали по ситния както споменах чакъл и който за съжаление беше тъпкан с фасове (ей за това мразя пушачите). След като се топнах 2 пъти в морето благоразумно се оттеглих на шезлонг около басейна и се насладих на сладостите на почивката.
Да поговорим малко за фотография. В крайна сметка нали отидох да снимам а не да се излежавам.
Изгреви и залези се снимат добре в местността, в която бях. Наличието на палми дава подходящо звучене за хора като нас, на които такива дървета са екзотика. Изгревът е в интервала 7:10 – 7:20 за периода 23-26 септември. Часовия пояс е същият като нашия така, че не ми се наложи да се пренастройвам. Залезът е след около единадесет часа и половина, тоест няма шанс да изпуснете закуската или вечерята (ама съм лакомник).
Иначе забележителни места за снимане наоколо няма или поне не такива, които да ме впечатлят. Нощни снимки в Бодрум могат да се направят и то не малко. Може да снимате яхтеното пристанище или светлините на града в морето. За себе си установих, че най-често срещаната ми нужна експозиция е 30 секунди и 8 диафрагма (за исо 100). За целта ви трябва стабилен статив (а аз нямах стабилен такъв) и дистанционен спусък или самоснимачка. Друг момент за снимане е, ако използвате 800 исо и имате здрави ръце да снимате капалъ чаршията или осветените от неонови светлини заведения. Експозицията е около 1/30 секунда и 2.8 - 4 диафрагми. Може да се запишете в разходка с яхта, която се оказва обикновена гемия като програмата е следната 30 минути плаване след това се спира някъде и има един час плацикане за можещите да плуват след това се сменя мястото и пак така. Предвижда се обяд и пак същата програма до към 17 часа.
По програма трябваше да останем пет дни и по тази причина се отдадох на мързел около басейна. Натежаващо в този факт бе факта че липсват места за снимки наоколо а и другия проблем бе настиването ми от прекомерно киснене а и лош бански (не си вземайте полски бански защото са от дебел плат който не съхне и ти простива корема от него) и това ме принуди да седя близко до стаята и един ден да се лиша от шведските удоволствия. Разбира се появи се една съспътничка с идеята да ме бие на табла. Съгласих се, при условие че няма да ме бие с таблата по главата. Игрите протекоха много оспорвано (с хубаво предимство на моя страна) и се наложиха като нещо като наркотик в следващите няколко дни. Е не пропусках и да се понакисна в басейна, за да си охладя ентусиазма от победите.
Водата... Водата бе ужасна. Имам предвид тази в чешмата. Толкова бе твърда, че имах нужда от нож, за да я ползвам. Това да се изкъпеш си е живо приключение. Сапун. Шампоан и там подобни миещи вещества се пресичаха и отказваха да се разпенят. А един ден реших и да се обръсна... Втори път не опитах.
След няколкото прекарани в мързел дни, се натоварихме пак на автобуса и потеглихме към следващата си дестинация – Мармарис.
Снимка
Спряхме за около 2 часа в Бодрум и една част от пътуващите се насочиха към храма на Мавзол (по-точно към няколкото камъка, които бяха останали) а друга част се хвърли към чаршията да пазарува. Аз се зашматках из града и пристанището с надежда да попадна на нещо интересно, но забелязвайки колко съм претенциозен намусено си прибрах камерата в чантата. За една бройка щеше да има смъртен случай, защото един турчин имаше неблагоразумието да ме опипа докато чаках за овчи дюнер (цена 3 лири, всъщност там си бе скъпо както в курортен град бирата рядко бе под 4 лири, а най често си бе по 5 лири или с една дума за Злия Ойлюв щяха да са едни мрачни моменти) и аз се обърнах с намерението да го халосам в нахилената физиономия, но за негово щастие се удържах. Разходката из Бодрум, а и останалите градове си е живо приключение. Слушането на музика със слушалки може да доведе до раншно преселение в друг по-добър свят (нямам предвид Калифорния). Риска идва от скутерчетата, с които са запълнени турските улици и от безумните субекти, които ги управляват. Понеже улиците са доста тесни това се явява едно широко разпространено средство за придвижване (също така цената на горивата е висока: бензин А95 е 2.65 лири, дизелът е 2.05, а газта е 1.33 лири). Хубаво си се придвижват хората, но това, че си на тротоара въобще не ги впечатлява и си пердашат по него с такава свирепа скорост, че все още имам фобия като крача из софийските тротоарчета да не ме отнесе някой. С една дума цялото движение в Турция е малко смахнато кара се сравнително бавно и с натиснат клаксон, а маршрутките... мислех че само нашите са кошмарни. Забелязвам обаче, че на никой не му пука, а само чужденците се впечатляват.
Натоварихме се след обиколката на Бодрум в рейса и потеглихме. Хубавото е, че хората забелязват колко туристи идват и по този повод има непрекъснато разширяване и подобряване на главните пътища. На много места пътя се правеше по странен за мен начин: изсипваха се дебели слоеве ситен чакъл примесен с пясък, който се трамбоваше от стада валяци и след това се заливаше с течен асфалт и пак се пресоваше... Пътя си бе добър без дупки и с доста знаци по него. Имаше и такива направени от светодиоди и захранвани със соларни батерии, а също така на важни участъци имаше вградени в пътя светоотразителни бабунки. Чудех се от къде се взема целия този камънак за правене на пътища, но се оказа, че там камънакът е бол. Почвата си е направо скалиста и селяните вадят непрекъснато камък, за да садят маслинови дръвчета, защото освен маслини се оказа, че в тази почва друго не вирее. Извадените камъни се струпваха на огради, за да няма свличане на малкото натрупала се пръст. Доста от склоновете на планините бяха обилно залесени с маслинови или борови дървета, а където земята бе по-плодородна задължително имаше засети култури.
Снимка
Мармарис в превод значи мрамор, който е в изобилие около града, лежи на средиземно море. Първоначално се стряскаш, защото оставаш с впечатление, че си на язовир Искър поради факта, че залива е заграден от хълмове и между тях има лабиринт, който води към открито море. Това си има и положителна страна, вълните не са по-високи от 3 см. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че главните улици бяха покрити с бетонни блокчета, а тротоарите с мозаечни плочки. После установих, че на плажа има пясък макар и не много за разлика от Бодрум, а след това и водата на Средиземно море е по-солена от тази в Егейско.
Настанихме се в хотел намиращ се почти на брега на морето и на една шумна главна улица. Много шумна. Хотела нямаше нищо общо с този в Бодрум горе долу като качество прилича на хотел Бисер (за ходилите на фото ваканция) като уютност на стаите. А за да стигнеш до шведската маса, когато е пълна ти трябва много време да се наредиш преди това (а масата бе в състояние като след шведите вече са минали). Хотела бе 4 етажен с огромна тераса на покрива от която се виждаше голяма част от града. От терасата веднага забелязах огромния кораб акостирал на пристанищеТо и се запътих да го снимам. Докато стига вървях по крайбрежния „булевард”, който се бе по-скоро улиса осеяна с палми и с поредните диво летящи скутери по тротоара.Разбира се минах покрай задължителния паметник на Ататюрк къде точно по това време флотски духов оркестър забавляваше гостите на града с изпълнения. Стигането до края на пристанището се оказа трудна работа, защото се минаваше покрай всевъзможни гемии, от които настойчиво те „дърпат”, за да ти предложат разходка из залива или пък до Далян (за това последното по-късно). Както и да е стигнах направих 2 снимки на кораба като предвкусвах как ще се изтърся довечера със статив и ще го отстрелям докато свети и се отразява в нощното море.
Да, ама не (както би рекъл Петко Бочаров) докато кротко вечерях и зяпах през прозореца на хотела красиво светещият пристан, кораба свирна със свирката си и кротко отплува в нощта. Идеше ми да се изям от яд, но прецених, че първо не съм скорпион и после със сигурност ще си приседна.
От Мармарис може да се отиде на 2 места (повече са, но тези си заслужават) Далян и остров Родос. Първия ден тръгнахме към Далян (цена 20 лири) където щяхме да посетим брега на костенурките и калните извори дето се е цопкала Клеопатра, за да и стане кожата мекичка и гладка. Като истински завоеватели се натоварихме на една гемия 160 човека от българо немско финландско английско ирландска общност и потеглихме през спокойните води на залива.
Снимка
Спокойни докато не излязохме от както споменах почти от всякъде заграденият залив. След него морето бе малко по развълнувано и оказа своето влияние върху някои пътниците, които добиха приятно зеленикав оттенък на кожата. След около 3 часа пърпорене по водата достигнахме брега на костенурките. Претовариха ни на по-малки лодки и тръгнахме да дебаркираме. На мераклиите дадоха 1 час време да се пържат на брега, който бе от много ситен пясък и е забранен за достъп от 8 до 8 през нощта, защото там излизали костенурки да снасят яйца. Аз като балък помъкнал 10 кг раница с техника се насочих да търся нещо за снимане, но освен едни очила дето морето дълго време ги е подмятало преди да ги изплюе на брега друго не намерих. Бях доста разочарован, защото си мислех, че пътуването ще е по-екзотично. Е след както премина единият час наистина стана, защото ни натовариха пак на лодките и тръгнахме към вече споменатите кални извори. Пътувахме около час през един страхотен канал през тръстики някои на височина от 3 метра и повече. Никончето щракваше от време на време по някое кадро докато не стигнахме скали с изсечени в тях храмове.
Снимка
Докато екскурзовода разказваше какви са аджеба тези храмове аз снимах сменяйки обективи и обекти и затова ще си призная, че не разбрах за какво става дума (кофти, а?). продължихме нататък а през това време един от сервитьорите който бе с нас на голямата гемия бе влязъл в ролята на фотограф и скачаше от лодка на лодка и правеше снимки на хората без да пита може ли не може ли. Опита се и мен да отстреля, но явно размисли като видя токмака в ръцете ми.
Снимка
Калните извори са едно стълпотворение от хора, кал и сервитьори. А да и от ревящи деца. Шанса да се подхлъзнеш и паднеш е 399% навсякъде хвърчи кал и настават тежки времена за капризни машинки като фото камери. Успях да опукам няколко кадъра преди да реагирам светкавично и да опазя камерата от един идиот, който реши, че след излизането от калната баня е редно да се отръска подобно на санбернар. Най-голямата изненада за кал омазващите се идва после като установят, че душовете за с ледена вода, а калта не се отмива лесно. Всъщност калта си докарва на нашата хума, та и в къщи може да си направите такава маска на кожата (е не на аванта).
Снимка
Тръгнахме по обратния път към голямата гемия и след като напуснахме река Далян установихме, че морето е станало доста бурно. Прекачихме се на голямата гемия и тръгнахме към Мармарис. Поради повишеното клатене количеството за зеленикави хора прогресивно се увеличи и палубата се опразни. Възползвах се от това и се наместих на носа. Сложих си слушалките на ушите и си пуснах Майк Олдфилд. Гемията пореше вълните и цялата ми физиономия бе мокра от постоянно връхлитащите морски пръски. А точно тогава слънцето започна да залязва. Получи се страхотна комбинация, която ме разтърси из основи. Докато се наслаждавах на залеза и слушах стария Майки имах чувство, че срещу мен стои една девойка с много особен поглед и всичко това ме караше да се чувствам на 7-то небе (обичам числото 7). Нещо пак се отнесох...
Денят бе наситен с емоции как помирисах възглавницата така и заспах.
Станах рано. Първо заради закуската и после, щото се налагаше. Днес щях да ходя до остров Родос. Ходенето до острова струва 33 евро. От хотела идва и те взима автобус, закарвате до пристанището, където минаваш митница, граница и се натоварваш катамаран, който за час те закарва до острова. Общо взето пътуването е скучно. Катамарана е за 500 човека и представлява една зала като киносалон, където седиш на стол и не мърдаш. След като се пристигне минаваш пак през граница този път гръцката (бяхме на далавера, че не сме от EU, защото минахме на отделно гише, а българите бяхме малко сравнено с 450 европейци). Остров Родос е известен с едно от чудесата на света (дето естествено го няма) а именно родоският колос седял на входа на пристанището. Запътих се на бързи обороти към крепостта построена от родоските рицари. Картата ми на американски репортер бе погледната с уважение за разлика от ментетата на спътниците ми, които си платиха по 6 евро вход. Успях да направя снимки на крепостта докато няма много хора в залите. Снимах предимно на 800 ISO, а тук таме пусках и светкавица, която се справи добре като запълващ ефект. В крепостта има много мозайки грижливо оградени да не се газят и доста лъскави и на мрачно място, та да не стават за хубава снимка. В подземието има археологически музей, но там снимането е ужасно забранено. Разбира се, ако имаш малко тайно апаратче дето да му спреш светкавицата може да си снимаш.
Снимка
Извън крепостта в старата част на Родос е пълно с всякакви магазинчета за сувенири, където да оставиш грижливо приготвеното си за тази цел евро. Лудницата е пълна и има сувенири от цял свят.
Снимка
Африканско, латино американско, европейско, турско и гръцко изкуство се преплитаха и остава дилемата какво да си вземеш за спомен от острова. Аз се насочих към статуетка на родоският колос от алабастър. Цената от 12 евро малко ме стресира и затова излязох от стария град и тръгнах да се разхождам по пристанището. Там попаднах на малка сергия, на която същата статуетка, която бях харесал струваше 6 евро и веднага я отразих. Със спестените парички седнах да пия една бира (3.3 евро за 330 мл – горкия Ойлюв). След това се качихме пак на катамарана и запрашихме към Мармарис.
Снимка
В Мармарис за съжаление няма изгрев и няма залез. Това се дължи на факта, че е заобиколен от ниски планини и когато слънцето се покаже зад тях вече е достатъчно висока, а тръгнели да се крие все още е високо. Хубав залез хванах в Кушадасъ. Но преди да стигнем до Кушадасъ минахме през феномена Памуккале. Предполагам всички са чували за този природен феномен и аз смия тръпнех да стигна до него. За съжаление близо до него са били построени хотели, които са съсипали част от този феномен и турското правителство веднага е взело мерки за опазване на останалото като наредило разрушаване на постройките (това в България...). Нямам думи да опиша какво е там за това вижте снимките. Ходенето по варовиковите образувания е само бос, но това не пречеше на вечно не разбралите руснаци да газят с обувки.
Снимка
След Памуккале минахме през подобно образувание само, че там мащабите бяха 1/100 от размера и образуваните от водата скални чаши бяха червеникави заради повишеното съдържание на желязо във водата. Местността се нарича Кърмъзъ су. Последното екзотично, но само като традиция село, през което минахме преди да стигнем до Кушадасъ бе селото Шишекьой известно с това, че ако в къщата има мома за женене то на комина се поставя празна бутилка като размера и формата на бутилката показват каква е девойката (видях 3 къщи с бутилки, на две от тях бутилката бе от кока кола, а на третата си бе дамаджанка).
Снимка
Хотела в Кушадасъ... Стаята бе с размер 2,70м на 2,85м (лично я измерих). Това бе стая двойка. Гардероба се отваряше, колкото да кажеш, че се отваря. За да стигнеш до балкона се изисква акробатика в прескачането на легло. Има климатик и телевизор, но дистанционни за тях не (това е допълнителна екстра). Кушадасъ е известен с големия си пазар на кожени изделия, където при добър пазарлък може да си вземеш хубава дрешка. Първоначално цените са стресиращи, но те са направени за германците, които не се пазарят и купуват, по каквото видят на етикета.
На пристанището пак имаше спял голям кораб, който най-сетне успях да заснема как свети. 20 минути след това наду свирка и изчезна. Тук успях да хвана и страхотен залез. Като цяло Кушадасъ не се различава от Мармарис. В смисъл курортен град, чието име в превод означава Острова на птиците. Символа на града са гълъбите и има един малък полуостров с крепост на него, което е място за посещение на туристи.
Снимка
След ден престой потеглихме за България. Предстоеше 24 часово пътуване. По пътя минахме през последните забележителности, а именно храма на Артемида (каквото е останало от него) и Ефест. За Ефес прес карти не важат освен, ако нямате карта от ЮНЕСКО. Но пък 15 те лири за вход си заслужават. Все пак това е един от запазените антични градове. Лудницата е голяма така, че не могат да се направят чисти снимки на руините. След както си взехме сувенири (бира Ефес) се натоварихме на автобуса.
Снимка
По пътя към България спряхме в Измир един от големите турски градове, който представляваше нещо 2 пъти по-голямо от София и 3 повече като население. След кратка разходка се натоварихме на рейса и продължихме. Пътувайки се замислих какво ли ми е направило най-голямо впечатление. Е може би това, че най-рекламираното във всяка аптека бе виаграта или пък че по всяка сергия имаше малки бурканчета с турска виагра, която гарантираше „любов” по 5 пъти на нощ. Може би уличното движение или пък пазарлъка за почти всяко нещо. Не знам. За себе си направих равносметка къде и за какво бих отишъл: в Бодрум, ако съм с гадже и искаме да си почин и да бъдем заедно, в Мармарис, ако искам да отида на река Далян или остров Родос, в Кушадасъ, ако ще си купувам кожени дрехи и ще посетя Памуккале или Ефес.
Пътувайки към границата огледах спътниците си общо 74 на брой. Мислех да опиша всеки един от тях, но в последствие се сетих, че няма смисъл, защото от редакцията не ми плащат на страница, а на цялостен материал, а и май сега не пиша за никоя редакция. Както и да е на границата се появихме някъде около 12:30 часа. Минахме митницата без проблем. Е на мен ми се наложи да декларирам цяла раница с техника, но предвидливо бях разпечатал на един лист всичко, което носех със серийни номера и там подобни. Препоръчвам го на всичко, които си изнасят техниката по този начин и разбира се смятат да си я върнат обратно същата. Митничарите погледнаха раницата и листа сложиха му един печат и ме пуснаха по-живо по-здраво. През това време народа от автобуса бе нападнал фришопа и методично го изкупуваше. Сетих се за картината на известен художник – „скакалци нападат царевична нива”. През това време ни изпревариха няколко рейса и се оказа, че трябва да чакаме около 3 часа. Съдба...
След няколко часа, вече с турски печати в паспортите минахме границата и се насочихме през Одрин към Чанаккале, където щяхме да пресечем Дарданелите и да се озовем в азиатската част на Турция. Всъщност след около три часа стигнахме до посоченото място и се натоварихме на някакво странно съоръжение, на което му казваха ферибот. Измъкнах се от рейса и се качих на горната палуба, където в продължение на 30 минути ме брули студен вятър, а аз гледах на фона на развиделяващият се ден приближаващият се бряг. Всъщност Чанаккале е град на двата бряга на два континента какво разказваше екскурзоводката много не помня, защото зяпах пейзажа наоколо, но помня, че името Чанак означава грънец (или поне нещо такова). След като минахме на отсрещния бряг спряхме за задължителната пиш пауза (която отнемаше минимум 30 минути + 15 минути подканяне да се качим обратно). Използвах момента да се разтъпча набързо из града и да попадна на троянския кон. Да на троянския кон, който е използван във филма „Троя”. Понеже на около 20 км от града се намира Троя, продуцентите на филма са подарили на града дървената фигура използвана във филма. Огледах и ощраках дървенията и се отправих обратно към рейса за следващата ни дестинация, а именно Троя.
Снимка
Както казах намира се на около 20 километра от Чанаккале. Искат вход от 15 турски лири (това са новите деноминирани пари и една лира се равнява на 1,2 лв. Все едно наши левчета, ама прибавяме и 20% ДДС) не признават прес карти. Реших да пропусна това посещение, защото препатили спътници обясниха, че всъщност се оказваш на едно почти голо поле и ти казват, „ ами ето това е Троя”. Малко ме беше яд на това спиране, защото заради него се изпусна едно много по-важно място, а именно храма на Аполон в Дидима. Направо бях бесен като разбрах колко време сме загубили. А като сметна и задължителните пиш паузи...
Крайната точка на първия ден от пътуването бе Бодрум. Стигнахме там някъде около 20:30, тоест 25 часа след тръгването от България. Преди да стигнем преминахме през доста села и малки градчета, където ми направи впечатление, че живота не е много лесен. Колите бяха стари предимно турски разновидности на Рено и Фиат. Много от къщите бяха без покрив с цел да не се плащат данъци (но пък повечето бяха с алуминиева дограма). Интересното бе учениците ходеха с униформи като имаше няколко вида униформи за различните училища. В малките градове забрадените жени се срещаха доста често. Някой в автобуса разказваше, че фундаменталистки фондации плащат нещо като заплата на жените, които се съгласят да ходят така и да спазват стриктно исляма.
Бодрум – нещо като нашият Несебър – град на поети и художници или поне така е бил в началото преди да се превърне в комерсиален почивен център. Къщите са двуетажни, а който построи по-висока трябва да плаща страхотни данъци всяка година така, че сигурно се броят на пръстите на ръката. Нашият хотел се намираше на 20 км от Бодрум, което от една страна е добре, защото гарантираше диво спокойствие. Е отначало дивото спокойствие бе заменено с диво блъскане на 74 изморени пътници мечтаещи да си вземат ключ за стаята и предполагам да се изкъпят. В един момент се оказа, че има и запазена вечеря и дружно се сурнахме към шведската маса. Исках да кажа към богатата шведска маса. Тук е място да отворя скоба, че в Бодрум храната бе най-добра и огромно количество за разлика от другите места, на които тепърва щяхме да ходим.
Снимка
Хотелчето бе много приятно двуетажно обособено на няколко секции и с два басейна. Излизайки от стаята на четвъртата крачка едва ли не се оказвах в басейна, а ако направех 50 крачки стигах до морето. Въпросното море носи името Егейско и водата в него освен, че е кристално чиста, е ужасно солена и горчива сравнено с нашето Черно море – почти два пъти по-солена, което пък пречи на шамандури като мен да потънат, но ако нямате очила за плуване тежко ви и горко. Плажа е каменист в смисъл от дребни камъчета както и брега. Хубаво е да имате специални обувки ако искате да влизате нормално а не кривейки се като някой клоун. Е хората са се постарали и да докарали няколко камиона с пясък който са разсипали по ситния както споменах чакъл и който за съжаление беше тъпкан с фасове (ей за това мразя пушачите). След като се топнах 2 пъти в морето благоразумно се оттеглих на шезлонг около басейна и се насладих на сладостите на почивката.
Да поговорим малко за фотография. В крайна сметка нали отидох да снимам а не да се излежавам.
Изгреви и залези се снимат добре в местността, в която бях. Наличието на палми дава подходящо звучене за хора като нас, на които такива дървета са екзотика. Изгревът е в интервала 7:10 – 7:20 за периода 23-26 септември. Часовия пояс е същият като нашия така, че не ми се наложи да се пренастройвам. Залезът е след около единадесет часа и половина, тоест няма шанс да изпуснете закуската или вечерята (ама съм лакомник).
Иначе забележителни места за снимане наоколо няма или поне не такива, които да ме впечатлят. Нощни снимки в Бодрум могат да се направят и то не малко. Може да снимате яхтеното пристанище или светлините на града в морето. За себе си установих, че най-често срещаната ми нужна експозиция е 30 секунди и 8 диафрагма (за исо 100). За целта ви трябва стабилен статив (а аз нямах стабилен такъв) и дистанционен спусък или самоснимачка. Друг момент за снимане е, ако използвате 800 исо и имате здрави ръце да снимате капалъ чаршията или осветените от неонови светлини заведения. Експозицията е около 1/30 секунда и 2.8 - 4 диафрагми. Може да се запишете в разходка с яхта, която се оказва обикновена гемия като програмата е следната 30 минути плаване след това се спира някъде и има един час плацикане за можещите да плуват след това се сменя мястото и пак така. Предвижда се обяд и пак същата програма до към 17 часа.
По програма трябваше да останем пет дни и по тази причина се отдадох на мързел около басейна. Натежаващо в този факт бе факта че липсват места за снимки наоколо а и другия проблем бе настиването ми от прекомерно киснене а и лош бански (не си вземайте полски бански защото са от дебел плат който не съхне и ти простива корема от него) и това ме принуди да седя близко до стаята и един ден да се лиша от шведските удоволствия. Разбира се появи се една съспътничка с идеята да ме бие на табла. Съгласих се, при условие че няма да ме бие с таблата по главата. Игрите протекоха много оспорвано (с хубаво предимство на моя страна) и се наложиха като нещо като наркотик в следващите няколко дни. Е не пропусках и да се понакисна в басейна, за да си охладя ентусиазма от победите.
Водата... Водата бе ужасна. Имам предвид тази в чешмата. Толкова бе твърда, че имах нужда от нож, за да я ползвам. Това да се изкъпеш си е живо приключение. Сапун. Шампоан и там подобни миещи вещества се пресичаха и отказваха да се разпенят. А един ден реших и да се обръсна... Втори път не опитах.
След няколкото прекарани в мързел дни, се натоварихме пак на автобуса и потеглихме към следващата си дестинация – Мармарис.
Снимка
Спряхме за около 2 часа в Бодрум и една част от пътуващите се насочиха към храма на Мавзол (по-точно към няколкото камъка, които бяха останали) а друга част се хвърли към чаршията да пазарува. Аз се зашматках из града и пристанището с надежда да попадна на нещо интересно, но забелязвайки колко съм претенциозен намусено си прибрах камерата в чантата. За една бройка щеше да има смъртен случай, защото един турчин имаше неблагоразумието да ме опипа докато чаках за овчи дюнер (цена 3 лири, всъщност там си бе скъпо както в курортен град бирата рядко бе под 4 лири, а най често си бе по 5 лири или с една дума за Злия Ойлюв щяха да са едни мрачни моменти) и аз се обърнах с намерението да го халосам в нахилената физиономия, но за негово щастие се удържах. Разходката из Бодрум, а и останалите градове си е живо приключение. Слушането на музика със слушалки може да доведе до раншно преселение в друг по-добър свят (нямам предвид Калифорния). Риска идва от скутерчетата, с които са запълнени турските улици и от безумните субекти, които ги управляват. Понеже улиците са доста тесни това се явява едно широко разпространено средство за придвижване (също така цената на горивата е висока: бензин А95 е 2.65 лири, дизелът е 2.05, а газта е 1.33 лири). Хубаво си се придвижват хората, но това, че си на тротоара въобще не ги впечатлява и си пердашат по него с такава свирепа скорост, че все още имам фобия като крача из софийските тротоарчета да не ме отнесе някой. С една дума цялото движение в Турция е малко смахнато кара се сравнително бавно и с натиснат клаксон, а маршрутките... мислех че само нашите са кошмарни. Забелязвам обаче, че на никой не му пука, а само чужденците се впечатляват.
Натоварихме се след обиколката на Бодрум в рейса и потеглихме. Хубавото е, че хората забелязват колко туристи идват и по този повод има непрекъснато разширяване и подобряване на главните пътища. На много места пътя се правеше по странен за мен начин: изсипваха се дебели слоеве ситен чакъл примесен с пясък, който се трамбоваше от стада валяци и след това се заливаше с течен асфалт и пак се пресоваше... Пътя си бе добър без дупки и с доста знаци по него. Имаше и такива направени от светодиоди и захранвани със соларни батерии, а също така на важни участъци имаше вградени в пътя светоотразителни бабунки. Чудех се от къде се взема целия този камънак за правене на пътища, но се оказа, че там камънакът е бол. Почвата си е направо скалиста и селяните вадят непрекъснато камък, за да садят маслинови дръвчета, защото освен маслини се оказа, че в тази почва друго не вирее. Извадените камъни се струпваха на огради, за да няма свличане на малкото натрупала се пръст. Доста от склоновете на планините бяха обилно залесени с маслинови или борови дървета, а където земята бе по-плодородна задължително имаше засети култури.
Снимка
Мармарис в превод значи мрамор, който е в изобилие около града, лежи на средиземно море. Първоначално се стряскаш, защото оставаш с впечатление, че си на язовир Искър поради факта, че залива е заграден от хълмове и между тях има лабиринт, който води към открито море. Това си има и положителна страна, вълните не са по-високи от 3 см. Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че главните улици бяха покрити с бетонни блокчета, а тротоарите с мозаечни плочки. После установих, че на плажа има пясък макар и не много за разлика от Бодрум, а след това и водата на Средиземно море е по-солена от тази в Егейско.
Настанихме се в хотел намиращ се почти на брега на морето и на една шумна главна улица. Много шумна. Хотела нямаше нищо общо с този в Бодрум горе долу като качество прилича на хотел Бисер (за ходилите на фото ваканция) като уютност на стаите. А за да стигнеш до шведската маса, когато е пълна ти трябва много време да се наредиш преди това (а масата бе в състояние като след шведите вече са минали). Хотела бе 4 етажен с огромна тераса на покрива от която се виждаше голяма част от града. От терасата веднага забелязах огромния кораб акостирал на пристанищеТо и се запътих да го снимам. Докато стига вървях по крайбрежния „булевард”, който се бе по-скоро улиса осеяна с палми и с поредните диво летящи скутери по тротоара.Разбира се минах покрай задължителния паметник на Ататюрк къде точно по това време флотски духов оркестър забавляваше гостите на града с изпълнения. Стигането до края на пристанището се оказа трудна работа, защото се минаваше покрай всевъзможни гемии, от които настойчиво те „дърпат”, за да ти предложат разходка из залива или пък до Далян (за това последното по-късно). Както и да е стигнах направих 2 снимки на кораба като предвкусвах как ще се изтърся довечера със статив и ще го отстрелям докато свети и се отразява в нощното море.
Да, ама не (както би рекъл Петко Бочаров) докато кротко вечерях и зяпах през прозореца на хотела красиво светещият пристан, кораба свирна със свирката си и кротко отплува в нощта. Идеше ми да се изям от яд, но прецених, че първо не съм скорпион и после със сигурност ще си приседна.
От Мармарис може да се отиде на 2 места (повече са, но тези си заслужават) Далян и остров Родос. Първия ден тръгнахме към Далян (цена 20 лири) където щяхме да посетим брега на костенурките и калните извори дето се е цопкала Клеопатра, за да и стане кожата мекичка и гладка. Като истински завоеватели се натоварихме на една гемия 160 човека от българо немско финландско английско ирландска общност и потеглихме през спокойните води на залива.
Снимка
Спокойни докато не излязохме от както споменах почти от всякъде заграденият залив. След него морето бе малко по развълнувано и оказа своето влияние върху някои пътниците, които добиха приятно зеленикав оттенък на кожата. След около 3 часа пърпорене по водата достигнахме брега на костенурките. Претовариха ни на по-малки лодки и тръгнахме да дебаркираме. На мераклиите дадоха 1 час време да се пържат на брега, който бе от много ситен пясък и е забранен за достъп от 8 до 8 през нощта, защото там излизали костенурки да снасят яйца. Аз като балък помъкнал 10 кг раница с техника се насочих да търся нещо за снимане, но освен едни очила дето морето дълго време ги е подмятало преди да ги изплюе на брега друго не намерих. Бях доста разочарован, защото си мислех, че пътуването ще е по-екзотично. Е след както премина единият час наистина стана, защото ни натовариха пак на лодките и тръгнахме към вече споменатите кални извори. Пътувахме около час през един страхотен канал през тръстики някои на височина от 3 метра и повече. Никончето щракваше от време на време по някое кадро докато не стигнахме скали с изсечени в тях храмове.
Снимка
Докато екскурзовода разказваше какви са аджеба тези храмове аз снимах сменяйки обективи и обекти и затова ще си призная, че не разбрах за какво става дума (кофти, а?). продължихме нататък а през това време един от сервитьорите който бе с нас на голямата гемия бе влязъл в ролята на фотограф и скачаше от лодка на лодка и правеше снимки на хората без да пита може ли не може ли. Опита се и мен да отстреля, но явно размисли като видя токмака в ръцете ми.
Снимка
Калните извори са едно стълпотворение от хора, кал и сервитьори. А да и от ревящи деца. Шанса да се подхлъзнеш и паднеш е 399% навсякъде хвърчи кал и настават тежки времена за капризни машинки като фото камери. Успях да опукам няколко кадъра преди да реагирам светкавично и да опазя камерата от един идиот, който реши, че след излизането от калната баня е редно да се отръска подобно на санбернар. Най-голямата изненада за кал омазващите се идва после като установят, че душовете за с ледена вода, а калта не се отмива лесно. Всъщност калта си докарва на нашата хума, та и в къщи може да си направите такава маска на кожата (е не на аванта).
Снимка
Тръгнахме по обратния път към голямата гемия и след като напуснахме река Далян установихме, че морето е станало доста бурно. Прекачихме се на голямата гемия и тръгнахме към Мармарис. Поради повишеното клатене количеството за зеленикави хора прогресивно се увеличи и палубата се опразни. Възползвах се от това и се наместих на носа. Сложих си слушалките на ушите и си пуснах Майк Олдфилд. Гемията пореше вълните и цялата ми физиономия бе мокра от постоянно връхлитащите морски пръски. А точно тогава слънцето започна да залязва. Получи се страхотна комбинация, която ме разтърси из основи. Докато се наслаждавах на залеза и слушах стария Майки имах чувство, че срещу мен стои една девойка с много особен поглед и всичко това ме караше да се чувствам на 7-то небе (обичам числото 7). Нещо пак се отнесох...
Денят бе наситен с емоции как помирисах възглавницата така и заспах.
Станах рано. Първо заради закуската и после, щото се налагаше. Днес щях да ходя до остров Родос. Ходенето до острова струва 33 евро. От хотела идва и те взима автобус, закарвате до пристанището, където минаваш митница, граница и се натоварваш катамаран, който за час те закарва до острова. Общо взето пътуването е скучно. Катамарана е за 500 човека и представлява една зала като киносалон, където седиш на стол и не мърдаш. След като се пристигне минаваш пак през граница този път гръцката (бяхме на далавера, че не сме от EU, защото минахме на отделно гише, а българите бяхме малко сравнено с 450 европейци). Остров Родос е известен с едно от чудесата на света (дето естествено го няма) а именно родоският колос седял на входа на пристанището. Запътих се на бързи обороти към крепостта построена от родоските рицари. Картата ми на американски репортер бе погледната с уважение за разлика от ментетата на спътниците ми, които си платиха по 6 евро вход. Успях да направя снимки на крепостта докато няма много хора в залите. Снимах предимно на 800 ISO, а тук таме пусках и светкавица, която се справи добре като запълващ ефект. В крепостта има много мозайки грижливо оградени да не се газят и доста лъскави и на мрачно място, та да не стават за хубава снимка. В подземието има археологически музей, но там снимането е ужасно забранено. Разбира се, ако имаш малко тайно апаратче дето да му спреш светкавицата може да си снимаш.
Снимка
Извън крепостта в старата част на Родос е пълно с всякакви магазинчета за сувенири, където да оставиш грижливо приготвеното си за тази цел евро. Лудницата е пълна и има сувенири от цял свят.
Снимка
Африканско, латино американско, европейско, турско и гръцко изкуство се преплитаха и остава дилемата какво да си вземеш за спомен от острова. Аз се насочих към статуетка на родоският колос от алабастър. Цената от 12 евро малко ме стресира и затова излязох от стария град и тръгнах да се разхождам по пристанището. Там попаднах на малка сергия, на която същата статуетка, която бях харесал струваше 6 евро и веднага я отразих. Със спестените парички седнах да пия една бира (3.3 евро за 330 мл – горкия Ойлюв). След това се качихме пак на катамарана и запрашихме към Мармарис.
Снимка
В Мармарис за съжаление няма изгрев и няма залез. Това се дължи на факта, че е заобиколен от ниски планини и когато слънцето се покаже зад тях вече е достатъчно висока, а тръгнели да се крие все още е високо. Хубав залез хванах в Кушадасъ. Но преди да стигнем до Кушадасъ минахме през феномена Памуккале. Предполагам всички са чували за този природен феномен и аз смия тръпнех да стигна до него. За съжаление близо до него са били построени хотели, които са съсипали част от този феномен и турското правителство веднага е взело мерки за опазване на останалото като наредило разрушаване на постройките (това в България...). Нямам думи да опиша какво е там за това вижте снимките. Ходенето по варовиковите образувания е само бос, но това не пречеше на вечно не разбралите руснаци да газят с обувки.
Снимка
След Памуккале минахме през подобно образувание само, че там мащабите бяха 1/100 от размера и образуваните от водата скални чаши бяха червеникави заради повишеното съдържание на желязо във водата. Местността се нарича Кърмъзъ су. Последното екзотично, но само като традиция село, през което минахме преди да стигнем до Кушадасъ бе селото Шишекьой известно с това, че ако в къщата има мома за женене то на комина се поставя празна бутилка като размера и формата на бутилката показват каква е девойката (видях 3 къщи с бутилки, на две от тях бутилката бе от кока кола, а на третата си бе дамаджанка).
Снимка
Хотела в Кушадасъ... Стаята бе с размер 2,70м на 2,85м (лично я измерих). Това бе стая двойка. Гардероба се отваряше, колкото да кажеш, че се отваря. За да стигнеш до балкона се изисква акробатика в прескачането на легло. Има климатик и телевизор, но дистанционни за тях не (това е допълнителна екстра). Кушадасъ е известен с големия си пазар на кожени изделия, където при добър пазарлък може да си вземеш хубава дрешка. Първоначално цените са стресиращи, но те са направени за германците, които не се пазарят и купуват, по каквото видят на етикета.
На пристанището пак имаше спял голям кораб, който най-сетне успях да заснема как свети. 20 минути след това наду свирка и изчезна. Тук успях да хвана и страхотен залез. Като цяло Кушадасъ не се различава от Мармарис. В смисъл курортен град, чието име в превод означава Острова на птиците. Символа на града са гълъбите и има един малък полуостров с крепост на него, което е място за посещение на туристи.
Снимка
След ден престой потеглихме за България. Предстоеше 24 часово пътуване. По пътя минахме през последните забележителности, а именно храма на Артемида (каквото е останало от него) и Ефест. За Ефес прес карти не важат освен, ако нямате карта от ЮНЕСКО. Но пък 15 те лири за вход си заслужават. Все пак това е един от запазените антични градове. Лудницата е голяма така, че не могат да се направят чисти снимки на руините. След както си взехме сувенири (бира Ефес) се натоварихме на автобуса.
Снимка
По пътя към България спряхме в Измир един от големите турски градове, който представляваше нещо 2 пъти по-голямо от София и 3 повече като население. След кратка разходка се натоварихме на рейса и продължихме. Пътувайки се замислих какво ли ми е направило най-голямо впечатление. Е може би това, че най-рекламираното във всяка аптека бе виаграта или пък че по всяка сергия имаше малки бурканчета с турска виагра, която гарантираше „любов” по 5 пъти на нощ. Може би уличното движение или пък пазарлъка за почти всяко нещо. Не знам. За себе си направих равносметка къде и за какво бих отишъл: в Бодрум, ако съм с гадже и искаме да си почин и да бъдем заедно, в Мармарис, ако искам да отида на река Далян или остров Родос, в Кушадасъ, ако ще си купувам кожени дрехи и ще посетя Памуккале или Ефес.
Редактирано от администратор , 22.07.2015 17:18:11
Много полезно. Престои ми почивка в Турция, в момента си търся и подходящ обектив за пътуване, за да не ми се налага да нося няколко. Със сигурност ще пообикалям, за снимки.
За да коментирате, моля, влезте в профила си!