Вечерната ветрушка е доста рядка за наблюдение у нас (най-вече на прелет), защитена, счита се за полузастрашен вид. В световен мащаб също е застрашена и съответно защитена. Днес имах възможност с Божия помощ да наблюдавам около два часа една, преди да продължи пътя си на север. Тази снимка показва характерните отличителни белези на мъжкия екземпляр - почти изцяло сиво-синьо тяло, червеникави гащи и крака, оранжево около очите.

Колосална музикантска енергия

Баварският радиооркестър пристигна за 24 часа в София, изнесе един концерт и си замина. Над хилядата щастливци, които бяха в зала ‛България“ на този концерт, сигурно ще си спомнят дълго за него. Ще си припомнят какво означава реален съвременен оркестър. След още време ще им се струва, че си спомнят. И може би, чак когато съвсем престанат да помнят – след десетилетие, десетилетие и половина, в европейска България ще дойде друг подобен оркестър.

От предишния подарък на Бавария, когато през сезона 1993-94 г. дойде Мюнхенската филхармония с великия си шеф-диригент Серджу Челибидаке, този, следващият, ни зашемети още повече. Поради простата причина, че качеството и равнището на българската слухова памет отдавна вече се поддържа предимно със слушане на записи и с гледане на телевизия ‛Mezzo“. Тоест, способността й да се захранва на живо съвсем закърня. От този концерт стана безпощадно ясно, че скоро няма как да тръгнем по нормалния път на съвременната оркестрова култура. И много тъжно става, когато си спомня, че този концерт бе разгласен като подарък за 80-годишнината на Софийската филхармония, а оркестърът на баварското радио тази година чества 60-ия си рожден ден. Само помислете! Четири години след края на една война, която бе пълен погром за германската държава, в Мюнхен създават и този оркестър! Планът Маршал едва е започнал да действа (две години по-рано). В една поломена страна, виновна пред целия свят, където градове са сринати със земята, на никого в Бавария (а и не само там) не му минава наум да оспори подобно създание, камо ли да не отпусне пари за това. Сигурно поради тези факти по самото баварско радио, в деня след концерта в София, дебело и с учудване бе подчертано, че българската държава от 1989 г. насам не подкрепя класическата музика и прилежащите й формации и че музикантите в България получават заплати средно 250 евро (може да се чуе в Интернет, ако не вярвате). Да, срамно, но факт! И колкото повече време минава, толкова по-страшно става; започва да се счита, че така трябва да бъде! Което пък е много удобен повод за духовна леност, за нежелание да се работи у 90 процента от музикантството.

Концертът на баварския радиооркестър в София бе част от източноевропейското турне на състава с техния шеф-диригент Марис Янсонс. Преди София те бяха в Загреб, а оттук тръгнаха за Москва, после за Санкт Петербург. По-дълго живелите софиянци си спомнят бащата на Марис Янсонс, Арвид Янсонс, който бе тук преди 25 години с (тогава) Ленинградската филхармония. Днес Янсонс-младши е шеф-диригент и на кралския Концертгебау оркестър – Амстердам. Преди две години дирижира Новогодишния концерт на Виенските филхармоници. А софийският концерт започна с Втората симфония на Брамс. Беше интересно усещането от приповдигнатия романтичен патос на диригента с много неочаквани, меко казано, ад либитум темпа със забавяния и забързвания – което за строгия класически текст, христоматиен за всеки диригент, ми се стори малко странно. Но пък Янсонс добре знае на какъв инструмент свири и ‛експлоатира“ ловко всичките му качества. Някои от тях? Монолитен, обемен, красив, метаморфозиращ звук; всяка група е като един човек, който свири на десет инструмента; какви унисони слушахме само – чели и баси, как не мръдна на косъм интонацията. И колосална динамична амплитуда в звученето, най-мощно и изразително демонстрирана във Вагнеровата фактура. Изобщо, слушаш толкова безгранично можещ оркестър, че спираш да се интересуваш точно от интерпретацията. Оркестърът ти е приковал вниманието, пиеш звуци жадно като пустинник, попаднал в оазис – всички сме заедно и единни в това действие; залата е просто замряла от подобно оркестрово присъствие. Не можеха да не ни покажат и ‛техния“ Рихард Щраус, а пък и Сюитата ‛Кавалерът на розата“ е възможност оркестърът да се покаже, да се разкрие изцяло, до дъно: от бляскавите медни, през искрящия щрайх, до чудесно поднесения контраст между прочутия виенски валс и недодялания шумен и груб барон Окс (на немски името значи „говедо“), който го пее в операта (‛Без мен... с мен...“). Концертният подиум буквално вреше от колосалната музикантска енергия на оркестъра, от това ‛на един дъх“ свирене; кипеше в една музика, която, колкото и да познаваш, винаги може да те дръпне нагоре с неочакваност и изненадващи открития в нея! Ликуващата публика получи и своя бис: Янсонс бе избрал ‛Тъжен валс“ от Сибелиус. Напълно подходящ за смуглото настроение, с което столичната публика си тръгна от залата, за пореден път проумяла за какво става дума.

Екатерина Дочева

Вестник Култура, Брой 17 (2544), 29 април 2009 г.