Катедрален храм „Св.Богородица” в Пловдив е на мястото, където още през девети век е съществувала средновековна църква, посветена на Успението (смъртта) на Св.Богородица. Възобновена като катедрален храм през 1189 г. по време на филипополския епископ Константин Пантехи, по–късно и възникналия прилежащ манастир са разрушени от османските турци при завладяване на града през 1371 г. През 1844 г. църквата е отново съборена и брациговски майстори построяват на мястото й внушителна трикорабна псевдобазилика. Нейните първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови, а иконостаса е дело на дебърските резбари – братята Андон и Димитър Станишеви, изработен в стил ампир. Храмовата икона „Св.Успение”, както и повечето икони в храма са дело на известния зограф Никола Одринчанин. През 1859 г. в пловдивския храм „Св.Богородица” е извършено първото богослужение на български език – голямо постижение в борбата за самостоятелна църква. На 12 март 1860 г. митрополит Паисий отслужва и първата света литургия на български език в присъствието на четиридесет български свещеници от главните селища на Пловдивската епархия и с това ознаменуват официалното отричане от властта на Цариградската патриаршия, а след създаването на Българската екзархия през 1872 г. Пловдив посреща своя пръв български владика – митрополит Панарет, отново в този храм. След Освобождението на България, през 1881 г. архитект Йосиф Шнитер пристроява при западния вход на катедралната камбанария в стил руски класицизъм внушителна триетажна кула с купол. На нея се чете :„Въ память освободителямъ”, с който надпис пловдивското население я посвещава на на руските воиски, освободили града на 4 януари 1878 г., когато в храма е отслужен благодарствения молебен в чест на Освобождението.