Поздрав...
Есен - фрагмент-импресия (автор: моя милост)


Попита ме дали изпадаха листата. Дали ги отвя вятърът. Дали си отидоха. Всичките...
Изчезнаха ли цветовете, отнесени, откраднати от някой буреносен облак на есента?!
Попита ме. А аз мълчах. Вперила поглед в голите клони. "Убиица ли е есента", питах се. Гледах какво става, когато студът изтръгне одеянията на лятото... "Убиица ли е есента?!"... Наблюдавах как клоните заспиват, оставайки дълбоко безчувствени за топлите лъчисти воали на слънцето.

"Уби...."

"Какво?"


За миг реших да дам израз на мислите си и усетих как вече те лъжа. Настойчиво и продължително се вглеждах в пъстрите ти очи. Ти все още очакваше моят отговор. И в този момент вече разбирах. Топлото лято си отиваше, но се раждаха цветовете на нов свят. Една друга реалност обсипваше сърцето ми с музиката на дъгите си. В меките отблясъци на сребърните й паяжини бяха скрити звезди. Не бе изчезнало нищо. Не бе избягало. Нещата просто бяха променили облика си. И никое от тези неща не бе потънало в света на мъртвите. Красивите листа, чрез които дърветата се галят едно друго... Листата, чрез които дават израз на танците си при полъх, са се превърнали в голи клони. В ръце, между които бушува вятър. Отчаяно борещи се да се достигнат, да се докоснат.

Листата са си отишли. Били са откраднати.

И птичките са си отишли. Пусти и тихи са гнездата им.

Ала звездите са тук.

Това, че са далеч, е също толкова вярно, както и че няма листа. Защото сега са именно тук. Мъжукащи между клоните като техни украшения. Сливащи се с клоните. Неразделни от клоните. Осъзнах, че светът около тебе никога не заспива. Ти си този, който заспива в света. Есента не отвява цветовете, ала ти сам ги открадваш от себе си... Тогава си спомних, че обичам листата. И едно бе останало у мен. Извадих го от джоба на палтото си и ти го подадох. Беше толкова мъничко. И исках да ти напомня за мен...