Покрит със сняг, забулен в мъгли или окъпан от слънце, гордо изправя каменното си чело в небето красивия връх на Рила - Мальовица. Такъв горделив, не скланящ глава под турски ятаган бил Мальо войвода, чието име носи върхът. В едно от селата край Искъра бил роден Мальо. Но напук на името си израснал строен и хубав юнак. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато засвирел, селяните захвърляли сърповете, а сърцето на Босилка, най-хубавата мома в този край, се разтваряло като цвят, гален от топли лъчи. Това лято само за нея свирел той.
Един ден Мальо отишъл със старата си майка в селската черквичка. Искал да запали свещ на Св. Георги, за да пази светецът стадото му от вълци и турци. Там видял Босилка, лицето й греело като слънце. Вечерта, когато при кладенчето Мальо й разказал за любовта си и поискал да се оженят, тя му отговорила: „Да чакаме есента”.
Но когато през есента Мальо се върнал, Босилка не излязла радостно да го посрещне. Селяните му разказали, че Емин паша, който дошъл с войската си да усмири разбунтуваните въглищари, я видял и задигнал. „Харема ми ще краси” – казал той на чорбаджиите.
Мъка свила сърцето на Мальо, забягнал той в планината и станал хайдутин. Неуловим и бърз като вятър, начело на малка чета смелчаци, прелитал от село на село, за да мъсти на поробителите. Мнозина паши и бейове загинали от острия му нож. Турците зашепнали името му със страх, българите с надежда.


Една августовска вечер четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папрат, до хайдушка колиба, лежал Мальо.
– Войводо, приближил се към него четникът Спас – много паши и бейове наказахме, само за Босилка нищо не сме сторили. Да направим план за спасяването й. Да слезем утре, войската няма да е в града.
Само това казал и си отишъл.
Цяла нощ мислил Мальо за Босилка. Сравнявал най-едрите звезди с очите й, най-тънкостройните ели със снагата й. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху тънкия й стан, се явила тя в съня му: „Много есени дойдоха и си заминаха, а ти не дойде. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш?”
На сутринта Мальо и Спас се спуснали към града. Планината била притихнала. Долините тънели в мрак, горите мълчали.
– Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай до моста – прошепнал Спас.
Мальо продължил край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали семейните на Емин паша. На него го бил предал Спас. Разбрал измяната Мальо, но нямало що да стори. С простреляни гърди вървял той, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните искрици живот. Когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там го намерила четниците. На гърдите му зеела голяма рана, а очите му гледали жадно върха. Погребали го на поляната, а върха над нея нарекли Мальовица.