Дори в края на есента когато последния цвят на черешата очаква полъха на вятъра за да полети към безкрайноста, дори тогава аз няма да имам думи да изразя истинските си чувства, да мога да опиша картината която виждам, защото трябваше художник да нарисува а не поет да пресъздаде това за което говоря. Защото живота е карма. Всичко което ни заобикаля е карма. Мислите отекват във вечноста, но на тази земя е нашият път и всичко, което правим се свежда до Днес. До този момент в който сме ние. До точно този момент в който се намираме. Правим това което мислим, че е редно. Но никога това което ни подсказва сърцето. Както водата си проправя път през всяко препятствие, така и ние се движим през вълните на живота. Но дали сме се отправили към брега или сме се оставили на течението да ни носи към безкрайноста.
Ще легна в ръцетена на любимата си, ще затворя очи и ще се преваплатя в последното листо на есента. После ще отплавам с последния полъх на есента към необятния хоризонт за да търся покой. И когато го намеря тогава ще намеря своята карма, своя път...