Аз пак съм тук. Присядам мълчаливо
на каменната пейка край морето.
Косата си приглаждам тихо... тихо,
и слушам онзи, северния вятър.

Как тихо е. А бурята в душата
докрай заплита режещите клони.
Припява птица. Прави серенада
на жаждата удавена без време.

Аз пак съм тук. Говоря с тишината.
Споделям недописани куплети,
а тя като дете ту пее, ту се смее,
ту плаче диво, все едно я хапя.

Ти чуваш ли как плаче тишината
изпънала до болка нервни струни
и вместо да се слее с тъмнината,
душата и крещи, крещи в безумие!

Смрачава се. На мен ми се говори.
Но всеки звук е ритъм на умора.
И всяка глътка въздух е отсрочка.
.....................
Приседнах тук, а ти си след завоя...