Алботински скален манастир
написано от Йеромонах Сионий *



През цялото Българско средновековие, годините на робството и в наши дни Видинската епархийска катедра е разпръсквала своите благодатни искри, водейки верните си чеда по Христовия спасителен път. Множество древни храмове, общежитийни манастири и скитове говорят за боголюбието и високите духовни стремежи на християните от този район, за ревността и любовта към Църквата на боговдъхновените и достойни наши прадеди.

Един от тези върхове на духа и символ на непоколебима вяра е и скалната обител при село Градец на 20 километра от Видин. Славна със своето историческо минало, днес от обителта са останали само зеещите в скалите пещери и купища опушени камъни, покрити с булото на забравата.

До нас са останали малко исторически сведения за манастира: Алботин е красива местност в дефилето на полупланинската част на Видинския край по течението на Буинишко-Ребравската река приток на река, Тополовец. Наименованието "Алботин" идва от изчезнало село със същото име, което е споменато в съкратен регистър на Видинската "кааза" 1560 г. с изменената форма "Алтовин". В скалния масив, откъм северната страна на реката е бил изграден споменатият манастир, като са били използвани естествени плитки пещери и скални навеси и допълнително са били издълбани помещения и пристроени външни фасади и стени.

Манастирският комплекс, както и цялата местност са леснодостъпни. За съжаление, това благоприятствало комплексът да бъде подложен на безмилостно унищожение. В по-ново време от меката скала са добивани камъни, иманяри са изкопали големи дупки, нанасяйки непоправими щети, скотовъдци са го използвали през лятото за своя добитък. Всичко това е допринесло за почти пълното му унищожение и възстановяването на обителта би бил труден процес.

До манастира се стига по стръмен тесен път, неговите части са разположени верижно, за което е съдействало както терасовидното разположение, така и извънредно меката скала. Всяко помещение е имало изход към терасата, покрита някога с обединяващ чардак, висящ като гнездо на 20-25 метра над реката.

Манастирският храм, центърът на духовния живот на обителта, се намира в междинния сектор, издълбан в най-вътрешната част от извивката на скалния масив. Южната и югозападната част на църквата са напълно унищожени, тя е ориентирана според изискванията на канона от запад на изток. Останките от трикорабния манастирски храм, богато украсен със стенописи и декоративни колони и корнизи, говорят за усърден молитвен живот и някогашно благолепие. Наличието на баптистерий показва, че храмът е бил използван не само за молитвени нужди на братството, но и за обществени служби. Множеството разкрити гробове - на брой 29, повечето от които на миряни, сочи, че манастирът е бил много почитан и желано място за покой на неговите дарители.

Северозападната част на манастира е била двуетажна, там е и втората по големина зала след църквата, предполага се, че е служела за трапезария. Това е мястото, където духовните отци са посрещали поклонниците, гостите на манастира, оказвали са им традиционното манастирско гостоприемство след изморителния им път и са беседвали с тях, поучавайки ги във вярата. На изток от църквата има други помещения: едно по-голямо и след него последователно разположени множество килии, впечатляващи със скромността и практичността си.

Много важна част на манастира е била естествената тераса пред неговите помещения. Тя е чувствително променена от каменоломците, които са разрушили голяма част от нея, разрушавайки и фасадните стени. Тук се намират и споменатите вече разкрити гробове, по чието разположение се приема, че гробовете са на светски лица с фамилни връзки, ктитори и благоукрасители на манастира. Единичните и по разпръснатите са на членове на манастирското братство.

Името на манастирския храм не е известно. Времето е заличило спомена на кой светец е била посветена изсечената с голям труд в скалите църква. Но ако хората в този край намерят у себе си духовни сили и най-вече ако имат потребност от възстановяването на обителта, те биха могли да я именуват с името на големия подвижник и боговдъхновен отец - преподобни Ромил Видински, та имайки и неговите свети молитви, под благодатното Божие слънце отново да се възпламени светилникът на монашеската молитва, отправена за това място и за целия свят, и да се въздигне още един непоколебим страж на съблюдаването на Православната вяра и отечески традиции.

* Йеромонах Сионий e ректор на Софийска духовна семинария "Св. Иоан Рилски".

Името на Аладжа манастир идва от турската дума за пъстър (“аладжа”), вероятно заради ярките цветове на стенните рисунки, датиращи още от ранното Средновековие. Данните за ранната история на манастира са съвсем малко и несигурни. Все пак, според историци, примитивни монашески килии са били направени и заселени още през 4-ти век. Сведения от старохристиянски писатели сочат, че християнството в околностите на Одесос било разпространено още през втората половина на I в. Позовавайки се на тези източници някои считат, че в скритите скални помещения древните християни са можели необезпокоявано да изпълняват своите религиозни обреди. Първите археологически материали се отнасят към ранновизантийската епоха – монети от времето на Константин (4-ти век) и Юстиниан (5-ти век), както и няколко керамични парчета, намерени при разчистването на насипа пред скалата. Тези оскъдни материали все още не дават достатъчно основания да се твърди, че по това време манастирът вече е съществувал. По-вероятно е пещерите да са били използувани за жилища на бедното население или убежища по време на варварски нападения - обитаването на подобни скални помещения е било характерно за крайбрежната част на Североизточна България. Доказано е, че манастира е придобил своя завършен вид през 12 век.

Монашеските килии, общите помещения и параклисите, издълбани директно във варовиковите скали и разположени на две нива над земята, са свързани посредством външно стълбище. На долния етаж са били разположени стаите на монасите, общите части (кухня, дневна) и малка църква, докато горния е бил изцяло предназначен за параклиса. За съжаление, днес е запазена само малка част от тогавашните стенописи (повечето от тях са в параклиса), но усещането от посещението на изкопания в отвесните скали високо над земята манастир е незабравимо. Аладжа манастир е обявен за паметник на културата, има и малък музей на двора. На няколкостотин метра е разположен и подобен манастирски комплекс, наречен Катакомбите. Той има подобни история и архитектура, но запазените му останки са далеч по-малко.

Басарбовският манастир (Скален манастир „Свети Димитрий Басарбовски“) води началото си от периода на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.), но най - ранните данни датират от османските данъчни регистри от 16 век. Най - известният обитател и вечен игумен е Св. Димитрий Басарбовски. Още Паисий Хилендарски го споменава в своята „История славянобългарска“. По времето на Руско-турската война мощите на светеца са пренесени от ген. Иван П. Салтиков в Букурещ и поставени в Митролполитската, а днес Патриаршеска църква „Свети Свети Константин и Елена“ на 13 юли 1774 г. Там те са и до днес. През 1937 год. в манастира се настанява монах Хрисант и започва да го обновява.

Манастирът се намира на 10 километра от Русе в долината на река Русенски Лом. През 1978 г. е обявен за археологически паметник на културата от местно значение.