Сняг

Блага Димитрова

Пада, пада. Сняг върху сняг.

Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.

На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.

Нямо безбагрие.

Вали бяла забрава.

Който е изгубил пътя, как ще го намери?

Няма път.

Белота. Нищо.

Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.

От белотата ще разцъфне пъстрина.

От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.

Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.

Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?

Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.

В тишината зрее гърмът.

Безстрастен сняг. Пада, пада.