Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

III

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

Отечество любезно, уроки да не са ти,
ама си много мило и убаво си много!
Земята ти - земя, небото ти небо!
Ете, бая със зор изкаруваме лебо
и малко на законо дъската му клопа,
ама инат чиним на цела Европа,
със тебе се хвалим дек бива и не бива...
Твойта убосия сърца ни опива
и със нея вечно ще се костоперим,
ще да и се чудим, ще да и се дзверим,
Твоят въздух чисти със хлеб да се руча -
благ е като млеко...
А студна ти вода може да се смуче,
отечество мило и на гладно сърце.
Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото,
че турим у торбата, че седнем край селото,
цел ден че да се дзверим на твойте красоти,
че окам, колко можем:
отечество любезно, е, убаво си ти!
Отечество драго, земя моя мила,
оно много пъти гърбо ми е била
ръката стражарска, ама ти прощавам -
обичам те много, не сакам да шавам.
Народо да кажем, он е немотен,
отечество мило, ама е работен -
иди къде сакаш:
по връх планините, или у механите,
иди у джендемо, ако ти е воля -
сваде че намериш свидетели много,
сваде че намериш от цървул парчета,
петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,
в ралото умрела от труд и от мъка -
сваде че намериш босонога диря
или на орача, или на пастиря!
Гявол да те вземе отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам!
Отечество мило, я те па не давам!


Елин Пелин

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

III

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!