Мечтая да живея в дом, който да побира цялото море. Цялото море с всички миди, риби и водорасли. Мечтая вечер вместо нощни лампи да ми светят фаровете с огнени очи. Да спя в легло, направено от пясък. А колко чудно би било да бъде от корали и от миди моят покрив. И вместо да заставам пред телевизор – да гледам как морето разлива течно синьо стъкло в бялата си пясъчна длан. Тогава аз ще се затворя в своя дом като бисера в своята мида. По цели дни с рибите ще разговарям, ще пипам кадифени водорасли. Ще слушам как солените езици на хиляди вълни докосват брега. Ще чувствам как гласът на морските птици се вплита в косите ми и млъква. Ще бъдат мои хиляди прибои. Ще бъдат мои хиляди делфини. Ще бъде мое цялото море. И аз сурово ще накажа този, който дръзне морето да ми вземе. Защото заедно с него той моята душа ще отнесе. И аз ще се почувствам като дива птица, останала без пролет и небе. Едва когато изживея своето време, ще разтворя широките врати на своя дом към хората. Ще им раздам своето море. А те не ще и подозират, че с него им давам и душата си. Те не ще знаят това, защото тя ще бъде вече част от него – голяма като морската безбрежност, силна като морската вълна и велика като морето с всички риби, миди и водорасли.
Петя Дубарова
3 май 1975