Не зная какво означава,
че толкоз печален съм аз,
таз приказка чудна остава
във мойта душа всеки час.

Тъмней и повява прохлада
и Рейн спокоен се лей,
високо на връх планината
зарята вечерна гасней.

Там горе прекрасна и бледна
жена чудно млада седи,
тя реши косата си златна
и златният накит блести.

Със златен тя реши се гребен,
и песен пленителна пей,
а нейният глас е вълшебен,
чар мощен във него се лей.

Очите и сини, дълбоки,
проникват във мойта душа,
а песните тъй отвисоко
над Рейн се понасят в нощта.

С ръцете си нежни улавя
лъчите на залеза тя,
и вплита ги в чудните плитки
на своята златна коса.

Във малката лодка рибаря
обзема безумна печал,
пред него се бездна разтваря,
нагоре той поглед е взрял.

Аз зная, в шумящите бездни
рибарят намерил е край,
туй правят омайните песни
на прелестната Лорелай.