Както повечето пишман туристи атаката на върха я започнахме с... лифт естественно. На седалката в кабинката словата се лееха едно след друго като из ведро. На Ястребец измъкнахме турбо жсемите от торбите и направихме няколко пробни кадъра за настроики на бленди, лаит баланси и исо-та. С ранички на гръб започнахме лекото спускане към хижа Мусала. Със самочуствие и сарказъм и чат пат спиране за снимки неусетно стигнахме до първи базов лагер( хижата). Денят чудесен, слънце без никакав облак, небето едно синьо...
От там тръгнахме към втори базов лагер (заслона на студеното или леденото езеро, не разбрах точно). Раниците започнаха да се усещат. Постепенно започнахме все по често да спираме за "снимки". Обяснявахме си един на друг как природата тук те оставя без думи, и все по малко приказвахме. На езерата им направихме снимки от какви ли не гледни точки. Коя от коя по висока.
На втори базов лагер почивахме няколко минути повече от предвиденото. някак си все не ни се тръгваше като гледахме нагоре към върха. А тои си седеше там сякъш на една ръка растояние.
Е точно тая ръка растояние ни остави съвсем без думи. Някои казват че това разстояние се минава за 45 минути. Може и да е така. Аз лично преживях преселението на народа израилев до обетованата земя. Всеки грам от багажа се удесеторяваше карачка по крачка. Стативи, обективи... всичкия този суетен багаж.
Радостта от покорения връх я изпитах няколко минути след като стигнахме горе. След като се въстанових успях да усетя магията на мястото.
Спускането към лифта е лесно. Това е момента в които можеш да се насладиш на всички красоти по тази стръмна пътека. Това е момента в които пак можеш да се разприказваш с човека до теб.