В семантиката на екзистенциалното съществуване на индивида, където азът се лута между параболичното осъзнаване на битието в неговото посткубистично измерение и натуралистичното възприемане на настоящето преекстраполиране ние виждаме един нелош опит за ощрихяване на акселераторските домогвания на човека в неговите параноични съзерцания. Последователно и консеквентно, продължително и континуално, естествено и натурално авторът със силата на яркия си изказ рисува една епична картина на природни катаклизми символизиращи и хиперболизиращи вечната борба на човешкия род с безумната, безметежна, бездиханна, безстопанствена, безкармична природа. Подобно един съвременен Ботев изправя пред нас гора зашуми и подобно един съвременен Пенев сръчква фотошопа за да аленеят небесата, като божур. Подобно незнайния поет изсипва сняг на парцали (щом се сипе значи вАли) и подобно един съвременен Матей извиква гласът в пустинята да говори за да заключи подобно един съвременен Ломоносов: Нищо в природата не се губи, само се видоизменя. С постфройдистките и неоекстракласически тълкувания и версификации на творбата ние виждаме наяве и насън как се пишат и как туптят живите и непрегарящи страници на съвременната изкуствоведска теория, която имаща за цел извисяването на лиричността у най-тънките струни на човешката и терапевтична душевност дава един нов и по-актуален прочит на вечните теми и търсения.