Ковчег.
Мъртвец.
История завършена,
отминала съдба.
Камбаната бие отмерено.
С бавни крачки към храма
вървя.
Вятърът не спира, разрошва моите коси.
Деца играят безизразно.
Вълните заливат брега и подло изоставят беззащитни миди .
Птиците летят нехайно,
не ги вълнувам аз.
Дърветата, мостовете всичко си е все същото.
И Слънцето не спира космичния си ход,
Всички ме предават.
Изгубих своя свят,
в такъв безумен свят сега живея.
Черна мъгла ме обвива, сломява.
Мъка,плач,отчаяние...
сковава живото сърце.
Аз искам да избягам,
но няма накъде.
Въпроси без смисъл,
вечното- Защо?
И тази болка...
Мъка пулсира и дави сърцето,
притиска задушава го до смърт.
Не мога да дишам!Ще викам, крещя!
нe... само тишина...
Навеждам безпомощно глава.
Сълзите не спират изгарят лицето и
падат в прахта.
Не е честно когато някой силно обичан
ни изоставя
и поеме по другия път.
Няма връщане назад.
Отреден е и за нас.
Но не сега!
Но не в този миг!
За мен не е утеха.

И почвам безумно да моля.... Върни се...
Тишина...
Вечна болка...
Мъртва надежда.
Защо...