Силата на камъка, като магичеки предмет, е привличала вниманието на хората от най-стари времена и до днес. Още в зората на своето съществуване човекът гледа на него като на връзка между двата свята – долния и горния, зримия и невидимия. Особено интересни за нас са съоръженията от миналото, които със своите мащаби изумяват дори съвременните строителни инженери – мегалитите. Името идва от старогръцките думи: „мегас“ – голям и „литос“ – камък.

Като такива паметници в науката се подразбират архитектурни съоръжения, изградени от големи каменни блокове с или без допълнителна обработка. Обикновено, при по-малки размери, такива големи скални късове или блокове трудно могат да бъдат поместени от 3-4 човека. Към класическите обекти на мегалитната култура се отнасят понятията “менхир”, “долмен”, “редица”, “кромлех” и мегалитен (циклопски) градеж.
Смята се, че единственият кромлех в България се намира в село Долни Главанак и е открит през 1998 г. Кромлехът е древно култово съоръжение, изградено от големи каменни блокове, наредени в кръг или в няколко концентрични кръга, които могат да достигнат до 100 метра в диаметър. Най-известните кромлехи в света са Стоунхендж, в Англия, и Карнак, в Бретан. Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък.
Кромлехът при с. Долни Главанак до гр. Маджарово представлява окръжност с диаметър от около 10 м, съставена от вертикални каменни блокове със средна ширина 1 м, дебелина 0,5 м и височина 1,20 - 1,50 м, поставени директно върху скална основа, без да са правени специални дупки за тях. Стабилни са поради подходящата си форма, а някои са укрепени с по-малки камъни. Отстоят един от друг на приблизително равни разстояния от около 90 см. Запазени в изправено положение са 9 вертикални блока, а три са паднали близо до мястото си.

Археологическото проучване на кромлеха показва, че е изграден през втората фаза на ранно-желязната епоха и е функционирал дълъг период от време - религиозни обреди са били извършвани и през късно-желязната епоха, а има находки и от Средновековието.

Установеното предпочитание към върховете у родопските траки се потвърждава от сведението на Херодот за тракийското прорицалище на Дионис, което се намира на “ най-високата планина”. Планината в древните религиозни вярвания олицетворява центъра на космоса и се възприема като връзка между земята и небето, а планинският връх е мястото, обитавано от боговете. Разположените на връх култови места не са изолирано явление в културните традиции на Източното Средиземноморие, подобни планински светилища са засвидетелствани от ІІ хил. пр. Хр. в Егейския свят и тяхното функциониране не прекъсва през следващите хилядолетия.