СПЛЕСКВАНЕ НА КАПКИТЕ



Не знам, виж, ужасно вали. Вали през цялото време.
Вън – притъмняло и сиво, тук – към балкона, с едри капки, вцепенени и твърди, които
правят „плаф“ и се сплескват като плесници един зад друг. Каква досада! Сега
се появява една капчица в горната част на рамката на прозореца,
разтреперва се силно към небето, което я разгромява на хиляди загасени искри, нараства и се люшка,
а-ха да падне, но не пада. Все още не пада.
Държи се с всички нокти. Не иска да падне и се вижда, че се е вкопчила със зъби докато коремът ѝ расте. Вече е огромна капка, която виси величествена и изведнъж „зуп“ и заминава: „плаф“, разбита, нищо,
една лепкавост върху мрамора.
Но има такива, които се самоубиват и веднага се предават.
Бликват на рамката, там и се мятат.
Струва ми се, че виждам вибрацията на скока, краченцата им, как се изпускат и вика, който
ги опива в това нищо на падането и самоунищожението.
Тъжни капки. Кръгли, невинни капки. Сбогом, капки! Сбогом!

Хулио Кортасар


Поздрав за теб, Ния! :)