В Северозападна Рила,под връх Орловец,който се надига на пръсти,за да достигне събратята си Голям Купен,Мальовица и Попова капа,има малко красиво езеро.През деня в него се оглежда върхът,а през нощите – луната.На дъното му върхът вижда каменното си чело,покрито тук там с преспи сняг , а луната – лицето си , замислено и мило.С такова лице , замислено и мило,казваше ми дядо Дончо,била и Елена,чието име носи езерото ...
В Самоков родена била Елена,но не ú било съдено да се радва на хубостта и младостта си.Когато станала на седемнадесет години,Селим паша с многоброен аскер дошъл от Цариград , за да се справи с бунтарите в този край.Чорбаджиите в града, за да спасят богатствата си, продали Елена на пашата.Цяла нощ я държал в шатрата си Селим паша и като с цървул,настъпил хубавото цвете,погубил нейната младост и хубост.На другия ден, когато аскерът плъзнал по селата да търси изпокрилите се въглищари , Елена избягала от шатъра му , но не се върнала в родния си дом . Щели отново да я заловят , пък и нямала смелост никого да погледне в очите ...
Тръгнала към планината , където намерила четата на Мальо . Но кое ли сърце знае какво го чака?Байрактарят бил строен и хубав , голям песнопоец и тя го обикнала.Обикнала го ,а нямала право на това .Виждала , че я обича и той – изчервявал се, когато я срещнел, навеждал очите си,когато разговаряли,и това още повече я измъчвало.Какво да прави?-питала се тя.
... Или да умре , или да му признае любовта си.Но ако умре ,това значело пашата да остане ненаказан.А да му признае любовта си след онази нощ с пашата,нямала право ...И растяла повече омразата ú към пашата .Заедно с всичко той ú отнел правото да обича и да бъде обичана.
Имало едно спасение – да стане войвода .Ако постигне това,щяла да промени обичта си към байрактаря като към четник . Пък и той нямало да има смелост да ú признае любовта се , от което така се страхувала.Ето защо след смъртта на Мальо войвода денят , в който трябвало да изберат нов,станал за нея ден на най-голямото сражение.Тогава се решавало да живее или не.Един след друг хайдутите стреляли в пръстенчето на бора.Куршумът на байрактаря бил най-точен.След него трябвало да стреля тя.Лицето ú горяло,като че ли било нагрято от силен хайдушки огън.Ако не улучела по – добре,войвода щял да стане байрактарят.А това не бивало да се допусне.Станел ли той войвода,все някога щял да открие любовта си .Тя нямало да има смелост и сили да го излъже,а това както тях,така и цялата чета щяло да погуби.В никоя чета не трябвало да има мъже и жени, а само другари ...
Премерила се и стреляла.Стреляла сякъш не в пръстенчето,а направо в сърцето на Селим паша.Когато отворила очите си, пръстенчето го нямало. Радостни хайдутите започнали да я поздравяват . Постигнала целта си Елена.Приела войводството тя, а от раменете ú се свлякла огромна тежест .
Дните, макар и сурови, хайдушке, течели.Четата растяла, хората я обичали.А обичта към байрактаря в сърцето на Елена започвала да утихва . Но една вечер ....Уморена ,тя почиствала на поляната пушката си . Било лято, луната , голяма и бяла , светела .”Колко са хубаве ръцете ти , войводо”- неочаквано приближил при нея байрактарят, - бели и чисти като милувка.” Погледнала го Елена . Сторило ú се , че я докосва топъл , изпълнен с уханието на всякакви треви и билки ветрец . Но страхът да не се събуди в сърцето ú утихналата любов я накарал да помоли да внимава , че ръцете ú държат оръжие , а не цветя ...Байрактарят си отишъл , но цялата нощ тя прекарала с отворени очи .
Необикновена била луната тази нощ . Като огън палела кръвта ú , карала устните да горят от жажда за целувки ...
... При едно сражение , след като хайдутите унищожили кораба на мадана, турците успели да разбият четата .Елена и байрактарят сами изкачвали Тънкия рид .Радвали се , че за няколко години отървали братята си от ангария . Но когато стигнали билото, задухал вятър , станало студено , завалял и дъжд . И те се подслонили в една малка овчарска колиба, която намерили горе . Навън било тъмно,не трепвала нито една звезда на небето.До лицето на Елена достигнало диханието на байрактаря и я галело като крило на птица . Било ú хубаво и приятно.А когато силна светкавица прорязала небето,видяла лицето му – умислено и мило.Очите му молели.Любовта в сърцето ú започнала да се събужда . Обхванал я страх. И за да не се съживи тази измъчила я любов, дългът на войводата я накарал по-силно да стисне пищова си и да го допре в гърдите му .Нека знае,че ако я целуне,което така жадувала,ще го разстреля ...
Но всяко нещо – и младост , и радост имат своя край.При едно сражение Елена била ранена и в безсъзнание затворила хубавите си очи . А когато ги отворила, над себе си видяла тъжен байрактаря . Зад него , посърнали, с наведени глави стоели хайдутите . Гърдите ú били плувнали в алена като горските макове кръв . Елена разбрала , че ще умре , но някакво приятно чувство бликнало откъм сърцето , разтворило устните ú в неочаквана усмивка . Момчетата не оставили на враговете да се гаврят с тялото ú . Останали верни на хайдушката клетва и я донесли към любимата ú поляна . Ей, сега нека умре,налигробът ú ще е сред милите ú места . Ето тук , някъде край езерото , на което всяка вечер измивала очите си .
- Момчета – заговорила с мъка тя, - преди да умра, за мой заместник желая да ви предложа байрактаря . Той е умен , смел и търпелив.Ако го приемете , ще умра спокойна , защото ще зная , че още дълго четата ще живее.А живее ли тя, теглото на нашите бащи , братя и сестри няма да е така болезнено и непоносимо . Човекът се ражда ,за да живее като човек . Не жалете силите и живота си , за да освободите братята си от ярема, в който са впрегнати ...
- Кълнем ти се войводо – отговорили хайдутите.
- Благод­аря ви – продължила Елена, - а сега ве моля да ни оставите с байрактаря сами.
Слънцето, сякаш да не гледа тъжните очи на Елена, се скрило зад върха над езерото.Там като изплакани сълзи плахо се показали първите звезди.
- Страхувам се да не умра ,без да мога да ти разкажа – с тих глас започнала Елена,когато с байрактаря останали сами . – Твоята любов към мене аз знаех , но нямах право да ú отговоря и да я приема .
Байрактарят слушал със затаен дъх.Езерото дремливо плискало вълните си .
- Сега, в последния си час, желая да ти благодаря за нея и всичко да ти разкажа . Ако ми стигнат силите, няма да проклинам турския куршум,че е прекъснал живота ми рано ... Може да му стана благодарна, че е затворил очите ми преди твоите . Ако вместо мен оловото беше догонило теб, нямаше да имам сили да водя четата и да живея ...
- Войводо – надвесил се над нея байрактарят, за да я целуне.
- Все още не съм свършила – спряла го тя. – Беше преди четири години пак на същата поляна .Горе по върха снегът се белееше,а тук цъфтяха минзухари,иглики ...Любовта ме караше да кича косите си .После мисълта , че съм в четата за друго , като куршум прониза тялото ми и аз захвърлих цветята . Знаех , че в сърцето на хайдутина освен омраза към подтисниците друго не трябва да има. По цели нощи не затварях очите си , а ако се случеше да заспя , в сънищата ми идваше ти .”Аз за теб съм умислен и за теб пея” – чувах твоя глас .Но често като от дъното на размътен вир зад теб заставаше и друг образ.”А мен забрави ли?”- смееше се грозно Селим паша и зъбите му се жълтееха. Извиквах и се събуждах . Идваше да прогони хубавите ми сънища пак този Селим паша , който днес не можа най-сетне да се скрие от куршума ми . Умирам сега и аз , но с лекота в сърцето си , като след изпълнен дълг. Не знаеше ти , не знаеше и никой в четата , каква омраза ни “свързваше” с него .
И с мъка Елена разказала за прекараната нощ с пашата .
- Сега желая още един път да ти благодаря , че премълча любовта си и ми помогна да си отмъстя .... Доволна съм , че ми стигнаха силите , и нека сега , в последния си час да умра за теб не като войвода , а като Елена , която с цялото си сърце те обич.....
Не можала да завърши.Смъртта прибързала и сковала езика ú , както зимните студове сковават планинските потоци . С разплакани очи по бавно изстиващите устни целунал я байрактарят ...
Погребали я до езерото , заради което и до днес то носи нейното име .

РИЛСКИ ЛЕГЕНДИ ОТ МАРИН МАНЧЕВ – 1973год.