Намира се на планинското плато, наречено Калето, извисяващо се източно от гр. Провадия. То има формата на кораб, чийто нос сочи на юг. Отвсякъде е обкръжено със скални откоси, високи около 20 м. Тесен провлак го свързва с друго плато – Табиите (укрепленията), разположено на север от Калето.
Провадия е селище с над 15-вековна история. Археологическата датировка отнася най-старите следи от човешка дейност в землището на града към V в. пр. Хр.
Смята се, че градът е основан като крепост и преден пост на Византия срещу нахлуващите от север войнствени племена.
Византийците я наричали Проватон, турците - Таш Хисар, а българите - Овеч. Проватон на гръцки означава "Овча крепост". Това име било преведено буквално от славяните като Овеч. Дошлите по-късно Аспарухови българи също възприели това име , под което се среща и във повечето документи.
Крепостта издигната първоначално само като отбранително съоръжение, бързо се превърнала в относително голямо селище, за което свидетелстват източници, в които е споменавана като областен център.
Каменната крепост е била свидетел на разни епохи и народи. В различните периоди, тя е населявана от траки, римляни, византийци, евреи. Превземана е от рицари, турци, руски войски. По време на Второто българско царство Овеч вече е важен административен, стопански и военен център, както и едно от седемте седалища на митрополити.
За бързото разрастване и утвърждаване като военно-административен център способства стратегическото и разположение - близостта до Плиска, Преслав и Варна (която още от 681 г. е в българско владение). Всъщност при евентуално превземане на Варна, Овеч би била основната преграда по-пътя към Плиска, Преслав и Търново.
През 1278 г., опитвайки се да преминат през проходите на Стара планина към Търново, две византийски армии от 5000 и 10 000 бойци, водени съответно от пълководците Априн и Мурин, намират гибелта си под мечовете на воините на цар Ивайло. Следващият византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот опитва през Варна. Той превзема няколко крепости в Източния Балкан, но е спрян при Овеч. Докато се занимава с обсадата, в тила му пристига армията на Ивайло и ликвидира византийците за броени дни. Михаил Глава (за когото впрочем се смята, че е от български произход) предвидливо се "разболял", качил се на кораба си във Варна и отпътувал за Константинопол, оставяйки войниците си на заколение.
В крепостта са били затворени рицарите на Амедей VI Савойски, между които маршалът на Бургундия, пленени при неуспешната му обсада на Варна през 1366г.
Тук е живял цар Петър II, след като се отказва от короната и предава властта на своя по-малък брат Асен през 1190 г. Хобито му да ловува го довежда тук, където някога е имало чудни гори.
Овеч паднал под турска власт през 1388 г., когато тридесетхилядна турска армия под командата на Лала Шахин с измама нахлула през нощта след сключено примирие. Завоевателите го наричат Провадия, а също така и Таш Хисар. По-късно крепостта е завоювана от Ягши бей и 490 години е в чертите на Османската империя. По време на похода на Владислав III Ягело-Варненчик е завзета с щурм и гарнизона е избит до крак и крепостта опожарена и разрушена. Била е и е център на освободителното въстание на Фружин – син на Иван Шишман. Към средата на ХVІ в. крепостта запада. Градът трайно се установява на днешното си място в котловината, по бреговете на р. Провадийска.
Освобождението на България от османско иго заварва Провадия с около 3500 жители. Голяма част от мюсюлманското население се преселва в Турция. На негово място прииждат българи от близките села и от Източна Турция. За кратък период от време Провадия е окръжен център в Княжество България. В резултат на административна реформа от 1881 г. става околийски град.
От нейната слава са останали само уникалното мостово съоръжение между крепостта и платото Табиите, множество кладенци за събиране на вода (един от които с дълбочина 80 м.) и щерни за зърно, руините на Митрополитската църква, стражевите кули, каменната порта, затвора на рицарите, мраморните колони на Омуртаг. Гербът на крепостта е орелът, изрисуван върху пръстените – печати, намерени на крепостта. Доскоро дъното на кладенеца беше запушено след двадесетият метър дълбочина, тъй като всеки турист, изкачил платото, е хвърлял вътре по един камък, вярвайки, че така ще му се изпълни желанието пак да се върне. По време на реставрацията на крепостта пък работниците са го ползвали като място за изхвърляне на строителни отпадъци. организира отпушването и проучването на кладенеца. Наскоро беше завършено организираното от община Провадия отпушване и проучване на кладенеца, при което кладенеца беше осветен и обезопасен. Дълбочината му достига 80 м., от които 4 м. са под скалния масив. На дъното не е намерен изход, а само съоръжение за събиране на водата. Мостовото съоръжение от Централната северна порта до другото плато – Табиите е възстановено. Всичктези дейности са извършени по проект "През очите на времето – природа и култура", финансиран от програма ФАР и осъществен от община Провадия. През последните две години са възстановени археологическите разкопки на Овеч. Те дават нови дани за възникването и функциите на крепостта.

Легенди:

Легенда за отбраната на крепостта
Според тази легенда черкезите с месеци обсаждали Овеч. Местното население обаче си изградило желязна система за защита и си съобщавало с огньове, ако в далечината се мерне враг. Веднага след като се появял сигналът за бедствие, всички влизали в крепостта и вдигали подвижния мост, който свързвал платото с околността. В дълбоките карстови пещери имало огромни запаси с жито, а прочутият кладенец снабдявал обсадените с прясна вода. Според преданията той можел да се ползва и като авариен изход. Местните хора разказват, че преди време в отвора на кладенеца пуснали оцветена юрдечка. Птицата изплувала след два дни в Петров дол, което е на 12 километра от крепостта.

Легенда за Михаил Воин
Любопитна, но доста неясна е легендата за Михаил Воин от Потука, който на връщане от воински поход убива седмоглав змей, след което препускал с коня си по тесните и стръмни стъпала нагоре към Таш-Хисар; когато стигнал там, конят му издъхнал, а той успял само да се помоли в черквата, след което се върнал, за да умре при коня си. Като спомен за “събитието” на това място бил сложен “камък, околчасто издълбан, висок”, т.е. стълб.
Инфото е от сайта "Крепостите на България"

Намира се на планинското плато, наречено Калето, извисяващо се източно от гр. Провадия. То има формата на кораб, чийто нос сочи на юг. Отвсякъде е обкръжено със скални откоси, високи около 20 м. Тесен провлак го свързва с друго плато – Табиите (укрепленията), разположено на север от Калето.
Провадия е селище с над 15-вековна история. Археологическата датировка отнася най-старите следи от човешка дейност в землището на града към V в. пр. Хр.
Смята се, че градът е основан като крепост и преден пост на Византия срещу нахлуващите от север войнствени племена.
Византийците я наричали Проватон, турците - Таш Хисар, а българите - Овеч. Проватон на гръцки означава "Овча крепост". Това име било преведено буквално от славяните като Овеч. Дошлите по-късно Аспарухови българи също възприели това име , под което се среща и във повечето документи.
Крепостта издигната първоначално само като отбранително съоръжение, бързо се превърнала в относително голямо селище, за което свидетелстват източници, в които е споменавана като областен център.
Каменната крепост е била свидетел на разни епохи и народи. В различните периоди, тя е населявана от траки, римляни, византийци, евреи. Превземана е от рицари, турци, руски войски. По време на Второто българско царство Овеч вече е важен административен, стопански и военен център, както и едно от седемте седалища на митрополити.
За бързото разрастване и утвърждаване като военно-административен център способства стратегическото и разположение - близостта до Плиска, Преслав и Варна (която още от 681 г. е в българско владение). Всъщност при евентуално превземане на Варна, Овеч би била основната преграда по-пътя към Плиска, Преслав и Търново.
През 1278 г., опитвайки се да преминат през проходите на Стара планина към Търново, две византийски армии от 5000 и 10 000 бойци, водени съответно от пълководците Априн и Мурин, намират гибелта си под мечовете на воините на цар Ивайло. Следващият византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот опитва през Варна. Той превзема няколко крепости в Източния Балкан, но е спрян при Овеч. Докато се занимава с обсадата, в тила му пристига армията на Ивайло и ликвидира византийците за броени дни. Михаил Глава (за когото впрочем се смята, че е от български произход) предвидливо се "разболял", качил се на кораба си във Варна и отпътувал за Константинопол, оставяйки войниците си на заколение.
В крепостта са били затворени рицарите на Амедей VI Савойски, между които маршалът на Бургундия, пленени при неуспешната му обсада на Варна през 1366г.
Тук е живял цар Петър II, след като се отказва от короната и предава властта на своя по-малък брат Асен през 1190 г. Хобито му да ловува го довежда тук, където някога е имало чудни гори.
Овеч паднал под турска власт през 1388 г., когато тридесетхилядна турска армия под командата на Лала Шахин с измама нахлула през нощта след сключено примирие. Завоевателите го наричат Провадия, а също така и Таш Хисар. По-късно крепостта е завоювана от Ягши бей и 490 години е в чертите на Османската империя. По време на похода на Владислав III Ягело-Варненчик е завзета с щурм и гарнизона е избит до крак и крепостта опожарена и разрушена. Била е и е център на освободителното въстание на Фружин – син на Иван Шишман. Към средата на ХVІ в. крепостта запада. Градът трайно се установява на днешното си място в котловината, по бреговете на р. Провадийска.
Освобождението на България от османско иго заварва Провадия с около 3500 жители. Голяма част от мюсюлманското население се преселва в Турция. На негово място прииждат българи от близките села и от Източна Турция. За кратък период от време Провадия е окръжен център в Княжество България. В резултат на административна реформа от 1881 г. става околийски град.
От нейната слава са останали само уникалното мостово съоръжение между крепостта и платото Табиите, множество кладенци за събиране на вода (един от които с дълбочина 80 м.) и щерни за зърно, руините на Митрополитската църква, стражевите кули, каменната порта, затвора на рицарите, мраморните колони на Омуртаг. Гербът на крепостта е орелът, изрисуван върху пръстените – печати, намерени на крепостта. Доскоро дъното на кладенеца беше запушено след двадесетият метър дълбочина, тъй като всеки турист, изкачил платото, е хвърлял вътре по един камък, вярвайки, че така ще му се изпълни желанието пак да се върне. По време на реставрацията на крепостта пък работниците са го ползвали като място за изхвърляне на строителни отпадъци. организира отпушването и проучването на кладенеца. Наскоро беше завършено организираното от община Провадия отпушване и проучване на кладенеца, при което кладенеца беше осветен и обезопасен. Дълбочината му достига 80 м., от които 4 м. са под скалния масив. На дъното не е намерен изход, а само съоръжение за събиране на водата. Мостовото съоръжение от Централната северна порта до другото плато – Табиите е възстановено. Всичктези дейности са извършени по проект "През очите на времето – природа и култура", финансиран от програма ФАР и осъществен от община Провадия. През последните две години са възстановени археологическите разкопки на Овеч. Те дават нови дани за възникването и функциите на крепостта.

Легенди:

Легенда за отбраната на крепостта
Според тази легенда черкезите с месеци обсаждали Овеч. Местното население обаче си изградило желязна система за защита и си съобщавало с огньове, ако в далечината се мерне враг. Веднага след като се появял сигналът за бедствие, всички влизали в крепостта и вдигали подвижния мост, който свързвал платото с околността. В дълбоките карстови пещери имало огромни запаси с жито, а прочутият кладенец снабдявал обсадените с прясна вода. Според преданията той можел да се ползва и като авариен изход. Местните хора разказват, че преди време в отвора на кладенеца пуснали оцветена юрдечка. Птицата изплувала след два дни в Петров дол, което е на 12 километра от крепостта.

Легенда за Михаил Воин
Любопитна, но доста неясна е легендата за Михаил Воин от Потука, който на връщане от воински поход убива седмоглав змей, след което препускал с коня си по тесните и стръмни стъпала нагоре към Таш-Хисар; когато стигнал там, конят му издъхнал, а той успял само да се помоли в черквата, след което се върнал, за да умре при коня си. Като спомен за “събитието” на това място бил сложен “камък, околчасто издълбан, висок”, т.е. стълб.
Инфото е от сайта "Крепостите на България"