Саксофонистът

Харесвам улични музиканти. Не знам защо. Има нещо в тях, което ме кара да мисля за тях като добри, честни, хубави хора. Няма значение как изглеждат, дали са на 20 или на 70. Може даже да са с такава визия, че при нормални обстоятелства ако ги срещна да искам да мина на другия тротоар или да ги нагрубя, било то дори наум, но щом видя човек с инструмент да свири на улицата винаги го чувствам някак близък, извисен дори. Например един път ми се случи да се разхождам по стадиона в Троян, когато един дядо беше седнал на скамейките и без думи, без показност, без желание за публика, а ей така - просто за себе си, той свиреше със стария си, вече загубил част от блясъка си, тромпет различни маршове. Чувството е неописуемо и единственото, което ми идваше да направя беше да отида и да му се поклоня, да му стисна ръката, да му кажа благодаря! Изпитвам огромна почит към уличните музиканти, защото те сякаш се издигат над околния свят.. нещо повече- използват го за вдъхновение. С инструмента си те не са просто хора - те са разказвачи. Разказвачи, споделяйки своята фантазия, своя свят, своята версия на действителността.
Човекът на снимката го видях в Плевен, в Кайлъка, до езерцето с лодките. Мелодията на саксофонът му, която придаваше леко джаз звучене на песни като "Кой уши байряка" или "Шуми Марица", допълваше картината на пролетта. И докато хората се радваха на слънцето, докато децата играеха, докато всички се наслаждаваха на пролетта, Саксофонистът разказваше своята версия на света, версия пълна с маршове, версия пълна с радост, но и някак си, съвсем леко загатнато в нотките, версия съдържаща тъга..