В Северозападна Рила, под връх Орловец, който се надига на пръсти, за да достигне събратята си Голям Купен, Мальовица и Попова капа, има малко красиво езеро. През деня в него се оглежда върхът, а през нощите — луната. На дъното му върхът вижда каменното си чело, покрито тук и там с преспи сняг, а луната — лицето си, замислено и мило. С такова лице, замислено и мило, казваше ми дядо Дончо, била и Елена, чието име носи езерото. . .

В Самоков родена била Елена, но не и било съдено да се радва на хубостта и младостта си. Когато станала на седемнадесет години, Селим паша с многоброен аскер дошъл от Цариград, за да се справи с бунтарите в този край. Чорбаджиите в града, за да спасят богатствата си, я продали на пашата. Цяла нощ я държал в шатъра си Селим паша и като с цървул, настъпил хубаво цвете, погубил нейната младост и хубост. На другия ден, когато аскерът плъзнал по селата да търси изпокрилите се въглищари, Елена избягала от шатъра му, но не се върнала в родния си дом. Щели отново да я заловят, пък и нямала смелост никого да погледне в очите. . . Тръгнала към планината, където намерила четата на Мальо. Но кое ли сърце знае какво го чака? Байрактарят бил строен и хубав, голям песнопоец и тя го обикнала. Обикнала го, а нямала право на това. Виждала, че я обича и той — изчервявал се, когато я срещнел, навеждал очите си, когато разговаряли, и това, още повече я измъчвало. Какво да прави? — питала се тя.

. . . Или да умре, или да му признае любовта си. Но ако умре, това значело пашата да остане ненаказан. А да му признае любовта си след онази нощ с пашата, нямала право. . . И растяла повече омразата й към пашата. Заедно с всичко той й отнел и правото да обича и да бъде обичана.

Имало едно спасение — да стане войвода. Ако постигне това, щяла да промени обичта си към байрактаря като към четник. Пък и той нямало да има смелост да й признае любовта си, от което така се страхувала. Ето защо след смъртта на войводата денят, в който трябвало да изберат нов, станал за нея ден на най-голямото сражение. Тогава се решавало да живее или не. Един след друг хайдутите стреляли в пръстенчето на бора. Куршумът на байрактаря бил най-точен. След него трябвало да стреля тя. Лицето и горяло, като че било нагрято от силен хайдушки огън. Ако не улучела по-добре , , войвода щял да стане байрактарят. А това не бивало да се допусне. Станел ли той войвода, все някога щял да открие любовта си. Тя нямала да има смелост и сили да го излъже, а това както тях, така и цялата чета щяло да погуби. В никоя чета не трябвало да има мъже и жени, а само другари. . . Премерила се и стреляла. Стреляла сякаш не в пръстенчето, а направо в сърцето на Селим паша. Когато отворила очите си, пръстенчето го нямало. Радостни, хайдутите започнали да я поздравяват. Постигнала целта си Елена. Приела войводството тя, а от раменете й се свлякла огромна тежест.

Дните, макар и сурови, хайдушки, течели. Четата растяла, хората я обичали. А обичта към байрактаря в сърцето на Елена започнала да утихва. Но една вечер. . . Уморена, тя почиствала на поляната пушката си. Било лято, луната, голяма и бяла, светела. „Колко са хубави ръцете ти, войводо" — неочаквано приближил при нея байрактарят, — бели и чисти като милувка. " Погледнала го Елена. Сторило й се, че я докосва топъл, изпълнен с уханието на всякакви треви и билки ветрец. Но страхът да не се събуди в сърцето и утихналата любов я накарал да помоли да внимава, че ръцете и държат оръжие, а не цветя. . .

Байрактарят си отишъл, но цялата нощ тя прекарала с отворени очи.

Необикновена била луната тази нощ. Като огън палела кръвта й, карала устните да горят от жажда за целувки. . .

. . . При едно сражение, след като хайдутите унищожили кораба на мадана, турците успели да разбият четата. Елена и байрактарят сами изкачвали Тънкия рид. Радвали се, че за няколко години отървали братята си от ангария. Но когато стигнали билото, задухал вятър, станало студено, завалял и дъжд. И те се подслонили в една малка овчарска колиба, която намерили горе. Навън било тъмно, не трепвала нито една звезда па небето. До лицето на Елена достигало диханието на байрактаря и я галело като крило на птица. Било и хубаво, приятно. А когато силна светкавица прорязала небето, видяла лицето му — умислено и мило. Очите му молели. Любовта в сърцето и започнала да се събужда. Обхванал я страх. И за да не се съживи тази измъчила я любов, дългът на войвода я накарал по-силно да стисне пищова си и да го допре до гърдите му. Нека знае, че ако я целуне, което така жадувала, ще го разстреля. . .

Но всяко нещо —и младост, и радост имат своя край. При едно сражение Елена била ранена и в безсъзнание затворила хубавите си очи. А когато ги отворила, над себе си видяла тъжен байрактаря. Зад него, посърнали, с наведени глави стоели хайдутите. Гърдите й били плувнали в алена като горските макове кръв. Елена разбрала, че ще умре, по някакво приятно чувство бликнало откъм сърцето, разтворило устните й в неочаквана усмивка. Момчетата не оставили на враговете да се гаврят с тялото й. Останали вярни на хайдушката клетва и я донесли към любимата й поляна. Ех, сега нека умре, нали гробът й ще е сред милите и места. Ето тук, някъде край езерото, на което всяка вечер измивала очите си.

— Момчета — заговорила с мъка тя, — преди да умра, за мой заместник желая да ви предложа байрактаря. Той е умен, смел и търпелив. Ако го приемете, ще умра спокойна, защото ще зная, че още дълго четата ще живее. А живее ли тя, теглото на нашите бащи, братя и сестри няма да е така болезнено и непоносимо. Човекът се ражда, за да живее като човек. Не жалете силите и живота си, за да освободите братята си от ярема, в който са впрегнати. . .

— Кълнем ти се, войводо — отговорили хайдутите.

— Благодаря ви — продължила Елена, — а сега ви моля да ни оставите с байрактаря сами.

Слънцето, сякаш да не гледа тъжните очи на Елена, се скрило зад върха над езерото. Там като изплакани сълзи плахо се показали първите звезди.

— Страхувам се да не умра, без да мога да ти разкажа — с по-тих глас започнала Елена, когато с байрактаря останали сами. — Твоята любов към мене аз знаех, но нямах право да й отговоря и да я приема.

Байрактарят слушал със затаен дъх. Езерото дремливо плискало вълните си.

— Сега, в последния си час, желая да ти благодаря за нея и всичко да ти разкажа. Ако ми стигнат силите, няма да проклинам турския куршум, че е прекъснал живота ми рано. . . Може и да му стана благодарна, че е затворил очите ми преди твоите. Ако вместо мен оловото беше догонило теб, нямаше да имам сили да водя четата и да живея. . .

— Войводо — надвесил се над нея байрактарят, за да я целуне.

— Все още не съм свършила — спряла го тя. — Беше преди четири години пак на същата поляна. Горе по върха снегът се белееше, а тук цъфтяха мензухари, иглики. . . Любовта ме караше да кича косите си. После мисълта, че съм в четата за друго, като куршум прониза тялото ми и аз захвърлих цветята. Знаех, че в сърцето на хайдутина освен омраза към подтисниците друго не трябва да има. По цели нощи не затварях очите си, а ако се случеше да заспя, в сънищата ми идваше ти. „Аз за теб съм умислен и за теб пея" — чувах твоя глас. Но често като от дъното на размътен вир зад теб заставаше и друг образ. „А мен забрави ли?" — смееше се грозно Селим паша и зъбите му се жълтееха. Извиквах и се събуждах. Идваше да прогони хубавите ми сънища пак този Селим паша, който днес не можа най-сетне да се скрие от куршума ми. Умирам сега и аз, но с лекота в сърцето си, като след изпълнен дълг. Не знаеш ти, не знае и никои от четата, каква омраза ни „свързваше" с него.

И с мъка Елена разказала за прекараната нощ с пашата.

— Сега желая още един път да ти благодаря, че премълча любовта си и ми помогна да си отмъстя. . . Доволна съм, че ми стигнаха силите, и нека сега в последния си час, умра за теб не като войвода, а като Елена, която с цялото си сърце те обич. . .

Не можала да завърши. Смъртта привързала и сковала езика и, както зимните студове сковават планинските потоци. С разплакани очи по бавно изстиващите устни целунал я байрактарят. . .
Погребали я до езерото, заради което и до днес то носи нейното име.

"Рилски легенди" - Марин Манчев