С този мотор преживях следната катастрофа, в която виновният, въпреки всички факти, обвинява другия като си мисли, че по този начин ще обърне нещата в собствена защита ми се случи в Торонто, Канада.

Карам си аз по магистралата QUEENS WAY в Торонто, провинцията Онтарио, с порядъчните 100км./ч. И както съм си на моста, за да вляза към центъра на града, изведнъж ме удря нещо от ляво. Опитах се да маневрирам още по-вляво и очаквах като дам газ да избягна удара, но колата продължаваше да си ме избутва в движение и не ме оставяше на мира. Като в рекламата на батериите ENERGIZER "It keeps going and going..."


Тогава бях на път да се разбия в мантинелата и да отлетя от моста. А оттатък, кой ли знаеше каво ме очаква като се приземявах... Имах избор: дали да форсирам падането си, да се изметна и падна преди да се ударя в мантинелата или просто да полетя над моста... За краткото време, прецених, че по-малкото зло е да си поема последиците на пътя и да не изпадна във "фактор ИЗНЕНАДА" във въздуха.

Точно в този момент усетих някакъв голям шум в главата ми. Погледнах нагоре и видях върхът на най-виоката кула в света CN TOWER. Беше позната гледка, защото съм летял над нея с хеликоптер. Бях много щастлив, че канадците са организирани и готини хора, защото доброволци-шофьори веднага блокираха магистралата и спряха движението от коли. Като се поосъзнах и успокоих, че няма да ме газят, се опитах да си тествам крайниците дали функционират правилно и всички, като внимавам да не правя рязки движения. Най-големият ми ужас е да остана парализиран за цял живот. Имал съм уговорката с всичките си бивши съпруги, да разрешат изключването на животоподдържащата ме система, ако съм в кома. Т.е. да ми спрат кранчето на живота, ако ми се наложи да съм само във вегетативно състояние. Или още по-лошо като не ставам да карам мотор и други неща, които не са за този форум.

Едва дишах. Усетих и че имам проблеми с поемането на всяка глътка въздух. Не зная дали на някой му се е случвало, но това което подценяваме е дишането, което правим без да мислим. Сега се борех с трудности за всяка глътка въздух. Много ба-а-а-а-а-а-авно.

Та докато проверявах дали ми се движат пръстите и крайниците, все не можех да установя какъв беше този шум, който ми кънти в главата. Тогава пак погледнах на горе и през визьора на каската ми видях една ужасяваща гледка. Една индийка, която се бе надвесила над главата ми и ми сочеше нещо с прът към мен, ми крещи нещо с ужасен индийски акцент. По-точно, тя бълваше огън и аз се уплаших за миг - да не би да експлодира от злоба и да ме подпали. Опитах се да и дам знак, че сега не ми е до нея и да замълчи, защото съм доста зает с това да установя дали кънтенето в главата ми е от удара и не мога да се концентрирам и дишам. Онова не преставаше да крещи.

Внимателно тръгнах да си свалям каската, защото можех и да си навредя, но онази нямаше да ме остави на мира. Едва когато бях сигурен, че всичко е ОК и дишах по-леко, си я махнах.

Изправих се и огледах цялата сцена около мен, бе като на представление. Моторът ми HONDA R6 600сс., който си бях тунинговал, бе тотално разбит и неизползваем. На колата, която ме удари, почти нищо и нямаше. Хората зад мен бяха изумени от спокойствието ми и крещенето на онази, която ме блъсна и вместо да се радва, че съм оцелял и да ме пита дали съм ОК, ми викаше нещо много демонстративно и почти театрално. А какво беше то? Ами тя ми крещеше: "It was your fault. You hit me! You hit me! You hit me..."

Накратко, тя ме обвиняваше, че е било по моя вина и аз съм я ударил. Може би разчиташе, че постфактум като направи представление за свидетелите, това ще им внуши, че аз съм виновния.



Огледах се целия, (добре, че бях се облякъл с протектори), погледнах мотора си и като се замислих как изпуснах срещата си с инженери, които осигурих за среща с управата на Университета на Торонто, където мислехме да построим катерачна стена в Спортната им зала, и всички последствия от тази катастрофа, застрахователни агенции, болници, експертни оценки от лекари, дела и др., си помислих - "Госпожо, да Ви имам проблемите..."



С типично българския ми културен подход и доброжелание и казах на учтив френски и английски "Екскюзе мадам, куд ю плийс шът дъ ф.. ъп?" Нали Канада е двуезикова страна, а аз като син на дипломат си позволих лукса да я стресна културно в типично балкансия ни маниер.



Казах й - "Мадам, моля Ви да погледнете тези следи от набиване на спирачки и протрити гуми по асфалта. Това е мястото на удара, когато сигурно сте слушали на високо индийския народен артист Пенджаб Джаби или whoever the f... може да е той. Моля обърнете внимание на леките драскотини по дясната си врата, които показват, че вие сте ме ударила и изблъскала в дясната лента, а не аз Вас, както Вие се опитвате да ме убедите. Многоуважаваната полиция, всеки интелигентен човек, а и маймуна даже ще разбере, че Вие с Вашето дву тоново возило, сте ме избутали от пътя. Най-доброто, което ще чуете от Негово Превъзходство съдията ще бъде - Guilty as charged."



Привършвайки моята защитна теза, седнах до мантинелата и почнах да си ближа раните. До 1та минута дойде Бърза Помощ. До 2та минута дойде Пожарната. Първото нещо което ми казаха, и двата екипа спасители бе "Не мога да повярвам, че си оцелял в този трафик и при тази скорост, Току що прибрахме едно момче моторист, което е издъхнало на място." До 3тата минута дойде Полицията.



Ако полицията бе закъсняла с една минута дори, бих мобъл да я съдя. Но в случая, въпреки, че българите в Канада сме се оплаквали от полицейщината в Торонто, бях горд и щастлив, че съм гражданин на Канада. Сигурността на хората е приоритет, без значение дали си беден, имигрант или турист. Полицаят беше хладнокръвно беупречен.



Индийката се опита да му обясни какво се е случило по нейното мнение, но той само я отряза рязко. Попитаме ОК ли съм, и ми каза да стоя спокоен и че той сам ще разпита свидетелите. А не както аз в случая с инцидента в София, да си правя снимов доклад и да слушам теориите на тъпи мутри, как да съм внимавал и др. Такива там няма да оцелеят и на първия ъгъл. Веднага ще ги закопчаят, сигурно само заради вида им.



Та следното, което наблюдавах бе интересно: полицая каза на индийката да замълчи и изчака реда си, поогледа следите по асфалта, направи си скица и представа за това което се е случило (а то бе толкова очевидно и визуално "оформенно"), поговори със свидетели и извика Пътна Помощ да ми изкара мотора от магистралата. Последвахме го там, където е безопастно.



Полицаят ни взе документите, най-спокойно си написа някакви формуляри и се запъти към мен. Даде ми моя и в него пишеше, че съм невинен. Тоест, бях в зелената графа. А поклоничката на Индира Ганди бе в червената графа. После се запъти към нея. Тя моментално почна да му се обяснява нещо, но той явно много ядосан за наглостта и само с поглед я смрази. Не знам как е изглеждал от нейната страна погледа на полицая, но явно бая е бил ядосан, защото индийката веднага смени тона и се превърна в едно мило създание като Червената Шапчица и изрече едва шепнешком и нежно думичките "Съжалявам, аз бях виновна..." След което остана като фиксирана в една точица и докато се е чудела сигурно защо не и минаха номерата, ние със шофьора на Пътната помощ отпрашихме и я оставихме да си диша прахта зад нас.