Крепостта Копсис е построена е на непристъпен скалист връх в Стара Планина над с. Анево-сопотско.Kрепостта в сегашния си вид е изградена през Втората българска държава. Областта е била феодалнo владениe на цар Смилец/1292-1298/ . В началото на IV в крепостта е принадлежала към владенията на крънския деспот Елтимир но след конфликта му с неговия племенник цар Теодор Светослав земите му били превърнати в ...“мизийска плячка”... Възцаряването на видинския деспот Михаил Асен Шишман вади на сцната малкия брат на цар Смилец – Войсил. Не се знае абсолютно нищо за него по време на царуването на Смилец, както и дали въобще е притежавал някаква титла. При управлението на царица "Смилцена" и малолетния Иван "Смилец" Войсил емигрирал във Византия. През 1302 г. именно той командвал авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор Светослав при Скафида, недалеч от дн. Бургас. През 1304-1306 г. Войсил бил начело на аланите и т.нар. туркопули (християнизирани турци) срещу каталаните в сраженията на Галиполския полуостров. По-късно го виждаме в Източна Тракия, във времето, когато аланите избягали в България, което станало през 1307 г. Всъщност, по-рано част от тези алани, както стана дума, били командвани от самия Войсил, докато сега те преминали на страната на византийския и лично Войсилов противник цар Теодор Светослав. До 1322 г. отсъстват сведения за българския болярин, но е ясно, че той оставал сред висшите военни на империята. През посочената година, в която вече бушувала гражданската война "на двамата Андрониковци" (1321-1328), Войсил преминал от лагера на Андроник II в онзи на неговия внук Андроник III Палеолог. Младият Андроник имал свои планове към България, в които Войсил играел важна роля.През 1323 г. Войсил бил вече "деспот на Мизия “Доколкото ситуацията в Търново и страната се отличавала с вътрешни борби и установяването на властта на Михаил III Асен Шишман, Войсил без особени трудности навлязъл в територията на царството. Той овладял, обширна зона между Сливен и Копсис.Приема се, че деспот Войсил създал самостоятелно владение, което да стане плацдарм за атака срещу Търново и царския престол. Войсил се ангажирал и с византийските действия срещу Пловдив. Няма съмнение, че след превземането на града той нямало да бъде даден нему, а върнат на империята. На всичкото отгоре деспотът бил сполетян и от истински малшанс - когато Андроник III го очаквал за планираната обсада на Пловдив, дошла вест, че Войсил бил умрял! После се оказало, че той преживял тежко отравяне с гъби, три дни бил в кома и само поради грижите на близките му и някакви силни противоотрови се върнал от "оня свят"... Лишен от подкрепата на съюзника си Андроник се отказал от войната с българите и тези обстоятелства били използвани от Михаил Шишман, който изпратил войските си срещу Войсил здраво укрепен в замъка си Копсис обсаждайки го тук в около година.Принуден да напусне крепостта Войсил избягал в Константинопол.Последното споменаване за него е през 1328 г., когато той, вече в напреднала възраст, продължавал да води византийски войски в района на Охрид

френския хронист и маршал на Латинската империя в Константинопол Жофроа дьо Вилардуен описава трагедията на кръстоносните предводители, претърпели пълно унижение и загубили своя владетел и илюзиите си за непобедимостта на рицарството пред смелостта на българските воини и техните кумански съюзници така:

".......тази битка продължи дълго. Там имаше такива, които… изоставиха [императора]. Накрая, тъй като Бог допуска премеждията, [французите] бяха победени. Там на бойното поле останаха император Бодуен, който никога не пожела да избяга, и граф Луи [дьо Блоа]; император Бодуен бе заловен жив, а граф Луи бе убит. Там бяха погубени… и много други, за които книгата не говори тук. А останалите, които сполучиха да се изплъзнат, дойдоха бягайки в лагера. […] Мнозина бяха така изплашени, че бягаха… до палатките и останалите жилища. […] Тогава Жофроа маршалът… повика за съвет настрана [дожа на Венеция]… и му каза: "Сеньор, Вие виждате нещастието, което ни постигна: ние загубихме император Бодуен, граф Луи и по-голямата част от нашите хора, при това от най-добрите. Сега впрочем да помислим как да спасим останалото, защото, ако Бог не ни окаже милост, ние сме загубени....."

Когато закъснялата за сражение свита на граф Луи дьо Блоа научава от самия отстъпил маршал за разгрома, рицарите потъват в отчаяние и побягват колкото могат по-далеч от бойното поле. Вилардуен описва това така:

".......Не би могло да им се съобщи по-скръбна новина. Тогава можехте да видите да се проливат много сълзи и да се кършат много ръце от печал и мъка. […] И тогава Жофроа маршалът… беше твърде угрижен; защото Йоанис,/Калоян/ кралят на Влахия и България, беше дошъл на зазоряване с цялата си армия. И той намери, че [французите] си бяха отишли. И той язди след тяхната войска и щастие бе, че не ги намери, защото те щяха да бъдат погубени окончателно, ако той ги бе намерил......."

За битката при Одрин 14 04 1205 год