Днес девически, този манастир е задужбина на св. княз Лазар, тук се пазят сега неговите мощи.В притвора е гробът на св. Ромил Бдински (тук по-известен като Ромило Раванишки) – големият наш исихаст и пръв приятел на св. Теодосий Търновски. Църквата е посветена на Възнесение Господне и е изградена между 1375 и 1377 г.Сградите и крепостните стени и кули на Раваница са многократно разрушавани от османците, но църквата е останала запазена.

Странната църквица "Св. Никола", се намира в малкото селце Станичене край магистралата между Пирот и Ниш. На пръв поглед това е съвсем непретенциозна сграда, а вътрешността е била покрита с фрески от ХIХ в. Когато през 70-те години реставрират старината, започват да се откриват неочаквани неща. Преди всичко под основния живописен слой от възрожденската епоха излиза друг, който без съмнение се датира в ХIV в. Пред смаяните погледи на учените се появява цяла галерия от портрети на средновековни аристократи в цял ръст. Нагоре пък се развиват многофигурни религиозни композиции, изпълнени в най-добрия стил на епохата.
Лошо запазеният ктиторски надпис на първия стенописен пласт разказва, че църквата и нейните фрески са създадени при управлението на българския цар Иван Александър (1331-1371). А при изкопни работи под пода попадат на зидан гроб, в който намират
златовезани одежди с монограми на същия владетел.
Десетима български боляри са нарисувани в църквата "Св. Никола". Всъщност такива образи е имало и в притвора, но там са безвъзвратно унищожени. В централната част на храма сега добре се виждат ктиторите монаси Арсений и Ефимия, главният дарител Константин и неговата съпруга, синът им Крубан, както и множество техни роднини. По специфичните пози се разбира, че някои от тях вече са починали при строежа и стенописването на църквата. С изключение на духовните лица всички останали са облечени в разкошни одежди на високопоставени аристократи. Те са извезани със злато и обсипани с бисери и скъпоценни камъни. Главите и гърдите на дамите са украсени с изящни набори с копринени воали и пищни накити от злато и сребро обеци, наушници, огърлици, пръстени.
По дрехите на Константин и жена му са извезани със златна сърма двуглави орли. Според изискванията в българския царски двор такива костюми могат да носят само трите най-висши болярски степени - кесар, севастократор и деспот. Така е показана непосредствената връзка със самодържеца монарх, който единствено има право да носи двуглавите орли върху пурпурните си ботуши и да стъпва върху червени възглавнички със същите изображения. Според повечето учени главният ктитор на храма "Св. Никола" притежава ранг на кесар или севастократор и упражнява властта от името на българския цар в Нишко-Пиротския район.
Светлина върху тези взаимоотношения хвърля частично запазеният ктиторски надпис отвътре над вратата на църквата. От оцелялото в текста се разбира, че храмът е издигнат и стенописан с труда и средствата на Арсений, Ефимия и Константин. В последните редове се говори за осъществяването на строежа при управлението на благоверния цар Иван Александър и неговия наместник в областта господин Белаур. Щастливо е съхранена и годината на завършване - 1331-1332. Ктиторският надпис от Станичене е с важно историческо значение. За драматичните събития на Балканите от 1331 г. се знае много малко. В злощастната битка при Велбъжд на 28 юли 1330 г. амбициозният български
цар Михаил III Шишман е убит а на престола е възкачено ненавистното сръбско протеже Иван Стефан. Негов единствен поддръжник е видният болярин Белаур. Недоволството на аристокрацията избухва в държавен преврат през пролетта на 1331 г., който е оглавен от неговия племенник и ловешки деспот Иван Александър. Той е провъзгласен за цар на мястото на Иван Стефан, а Белаур вдига бунт в северозападната част на страната. Надписът от Станичене показва, че цар Иван Александър успява бързо да се справи с непокорния си чичо и да го принуди да му принесе васална клетва. В отплата го оставя да управлява западните области на България, простиращи се чак до Ниш.

Манастирът "Св. Йоан Богослов е разположен на левия бряг на живописната река Ерма близо до гр. Димитровград в Югоизточна Сърбия, недалеч от София.
Една от версиите за изграждането на манастира е, че то е дело на на деспот Константин Драгаш в края на 14 век. След неговата смърт в битката при Ровине през 1395 година строителството на светата обител е поето от неговата дъщеря Елена, съпруга на византийския император Мануил II Палеолог.
Манастирската църква е изографисана в края на XV век, за което свидетелства надпис над входа на църквата. Той гласи, че изографисването на църквата е завършено през месец октомври 1499 година. Фреските имат обща повърхност около 360 кв.м и са сред най-добрите образци на иконографското изкуство от това време на Балканите. В тях се смесени византийски и италиански влияния.
От 1871 година манастирът е под ведомството на Българската екзархия. След Освобождението през 1878 Погановският манастир е в територията на България чак до ноември 1920, когато по силата на Ньойския мирен договор е включен в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци и е подчинен на Сръбската православна църква.