Цитат от Уикипедия.........

......"Устра е името на една от най-запазените крепости в Родопите. От нея са останали основите на много от сградите и кулите. Крепостта е строена през Средновековието и през своето съществуване е била под властта предимно на Византийската империя. Устра е построена през 10 век, за да бъде охраняван минаващият от там търговски път. Крепостта се намира в община Джебел, Област Кърджали, близо до село Устрен. Разположена е на най-високата част на стръмен връх и от нея има добра видимост на голямо разстояние.

По археологически данни - най-ранната ѝ датировка е управлението на Константин VII Порфирогенет - (913 - 959 г.). По това време българският цар Симеон I вероятно завзема крепостта, но впоследствие я преотстъпва на Византия и е обявен за "василеопатор" - тоест висш настойник на византийския император, който се жени за една от дъщерите му. Последвалото разтрогване на договора от Зоя - майката на императора, скоро води до съкрушителната загуба на византийците в битката при Ахелой в 917 г. Въпреки всичко, след смъртта на Симеон в 927 г., крепостта трайно остава във византийски ръце, макар през зрелия феодализъм и Втората българска държава XII - XIV век да има косвени сведения, че е била превзета от Иван Асен II.

До крепостта се стига като от село Устрен се хваща автомобилния път към Златоград. На около 4 км е отбивката, с която започва планинска пътека, около 1,5 км, която води към крепостта. На около половината път от нея е разклонението за хижа „Устра“.".....

И моята поправка...Който е писал как се стига до нея явно никога не се е качвал там. Разклона за х.Устра е преди с.Устрен а не след него. До хижата може да се стигне само с високопроходим автомобил.Аз опитах и се качих с нормална кола съвсем наблизо до хижата, но се наложи на едно място да спра при каменна плоча, която нямаше как да се преодолее.Оръщането на тесния път също бе проблем...поне 30-40 маневри напред назад.
Но пък след изкачването по стръмната пътека до крепостта и гледката която се открива отгоре...всички ядове отшумяват.

Баща и син умират, за да запазят моста като себап на хората



Зловещо проклятие тегнело над свиленградския каменен мост година след построяването му. Така се разказва в стара легенда, открита случайно от свиленградската снаха Любка Демирева. Неотдавна жената, която родом е от Петрич, се срещнала със своята начална учителка. При разговора, вече пенсионираната преподавателка подарила на Любка стара книга, озаглавена “През вековете до нас”. В интересното четиво, издедено около 1970г. свиленградската снаха се натъкнала на нечуваната досега легенда около създаването на каменния мост.

Според преданието везирът Мустафа паша, който по-късно дава името на града, решил да построи моста за себап на хората. Извикал майстор от Епир, факт, който се споменава и в други исторически източници, събрал работници и след известно време каменното съоръжение вече величествено се издигало над Марица. Построен от бял камък, дълъг 295 м, с 21 свода, през които бавно преминавали водите на реката, мостът бил изключително красива и внушителна гледка. Възхитен, тогавашният султан Сюлейман поискал веднага да откупи моста. Не само обаче желанието да стане собственик на тази красива архитектурна забележителност подтиквало султана да иска моста. Хитрият владетел веднага си направил сметка, че от каменното съоръжение може да печели пари като иска такса за преминаване Хрумването му обаче напълно обезсмисляло идеята на Мустафа паша за мост, който да е хаир за хората, благодеяние за жителите на града. Затова везирът се опитал да разубеди своя господар. Султанът останал непреклонен в решението си. Той предложил на своя подчинен да му брои сумата, изразходвана за строежа - 40 000 гроша. Предвиждайки големи печалби от таксите, Сюлейман дал само едно денонощие на везира да помисли - или да се съгласи на продажба, или ще бъде свален от поста и изгонен. Цяла вечер Мустафа паша мислил как да успее да запази моста за хората. Ако се съгласял на кое да е от предложенията на своя султан, честта и достойнството му на владетел щели да бъдат поругани - в единия случай от хората на града, в другия - от всички уважавани люде в имерията. На сутринта той взел съдбоносно решение - да се самоубие. От умрял никой нищо не иска, си мислел пашата. Това според него бил единственият достоен изход от заплетената ситуация. Още същата вечер везирът изпил смъртоносна отрова.

Когато обаче на следващата сутрин султанът разбрал за случилото се, гневът му бил неописуем. Владетелят побеснял, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си султан Сюлейман изрекъл жестока клетва - който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има.

Султанската клетва бързо стигнала до жителите на града. Радостта им от построяванеото на моста веднага посърнала пред проклятието ,тегнещо върху каменното съоръжение. Построен с желанието да бъде полезен на хората и да ги радва, сега мостът се издигал над мътните води на Марица като трагичен символ на една нелепа смърт, знак, вещаещ само мъка за този, който премине по него. Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста.

Със свито от тъга сърце бащата на Мустафа паша гледал от прозорците на своите сараи безлюдния мост и мрачно клател глава - саможертвата на сина му се обезсмислила. Поболян от загубата на чедото си, старецът преживявал и опорочаването на най-благородното дело на своя син. Хората строели дървени бродове или пък преминавали с лодки на отсрещния бряг, никой не искал проклятието да се стовари върху него с цялата си мощ. Дълго време бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му жертвал живота си. Един ден, твърдо решен да премахне проклятието, старият паша потеглил към моста - нямало какво повече да губи, най-свидното за него, чедото му, отдавна вече лежал под черната земя. Бащата бавно, но смело поел по моста, съзнавайки, че само така може да оттърве града от зловещата клетва.

Тук легендата за стария мост завършва. Построен за себап на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград е като че ли още доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот. По някакво странно стечение на обстоятелствата пък изписването на годината, в която е завършен строежът на моста, 1512г., съвпада с арабската дума “ебедие”, което в превод означава вечност.



Христина КОЛАРОВА

Село Маточина се намира на около 10 км източно от с. Сладун и на около 40 км изток-североизточно от Свиленград, на десния бряг на р. Тунджа, съвсем близо до българо-турската граница. В северния му край се издига стръмен хълм достъпен само откъм селото. Тук е имало преградна стена, от която сега са останали само следи. Според някои изследователи, в по - ранни векове на това място се е издигала известната крепост Букелон, споменавана по повод на битката при Адрианопол между римляни и готи на 19.08.378 г., при която римляните са разгромени, а император Валент загива в битката. По-късно, крепостта е възстановявана и отново използвана през вековете. Днес от крепостта над селото е останала само цитаделата (вътрешната крепост), чиито стени се издигат до 18 м над земята. Цитаделата има форма на кръст, като късата (горна) част на кръста е ориентирана на изток, а дългата (долна) на запад. Най-запазената част е защитната кула (донжон) и част от двойната укрепителна стена около входа. Кулата е била издигната на три големи етажа. Последният етаж с полуцилиндрична форма е служил като малък параклис, в който се черкували обсадените защитници на крепостта. Бойниците са разположени от всички страни, а до тях се е стигало посредством дървени стълби. От външната стена са останали незначителни следи. Начинът на градеж и един монограм, изработен от тухли над входната врата на кулата, показват сградите, чиито останки могат да бъдат видяни днес са били издигнати около ХІІІ в. Строителната техника е чрез редуване на тухлени и каменни пояси. Крепостта Букелон е била най-близката охрана на Одрин от север. В страни от входната врата е вграден кръстов тухлен монограм на владетеля й от XIV в. Буквените знаци сочат името Михаил. Известно е, че към 1328 г. българският цар Михаил, воювайки срещу Андроник III, достига чак до Димотика. Местността се свързва с още една епична битка от времето на Втората Българска Държава. Тук през 1205г, войската на цар Калоян разбива армията на Рицарите Кръстоносци от и пленява император Балдуин. Крепостта е превзета и разрушена от Хан Крум и името и фигурира на триумфална колона от столицата Плиска. Пробива си път легендата че след победата на българската войска при Адрианопол която също се е състояла в околностите на крепостта, плененият в сражението фламандски граф и латински император Бодуен де Фландр прекарва тук нощта след битката преди да бъде отведен в столицата Търново. През 1664 г. тук ловува султан Мохамед IV, от чийто дневник научаваме, че крепостта и селото под нея се наричат вече Фикла. В момента цялото село е изкупено от един човек, който финансира издигането на замъка, а след това и на крепостта. Идеята е да ги направи туристическа атракция, като се бори да открие там КПП. Крепостта и селото се намират в 2 километровата буферна военна зона между България и Турция, но достъпът вече е свободен. Наблизо се намира и скална църква, построена по всяка вероятност от богомили.