Историческите данни за тази света обител са твърде оскъдни. Цялостна история никой не се е погрижил да напише и издаде. Предполага се, че манастирът бил основан през Втората българска държава. В началото на XV в. името му се среща в османски документи. Обителта била сривана на няколко пъти и после отново издигана. Сградите – обикновено строени от дърво, изгаряли при поредния пожар, а вятърът разнасял пепелта им. На мястото им оставали руините на огнища, пещи за хляб, чешми и каменни кръстове. Но легендата за някогашната обител останала да се предава от баща на син.

Обикновено култовите средища у нас са се свързвали с езическите светилища на траките и на славяните. И манастирът на Сакар планина не прави изключение в това отношение. За присъствието на траките говорят останките от зидове на отсрещния бряг на рекичката, където е било някогашното манастирско лозе. Там била изкопана голямата тракийска делва за вино или за хранителни припаси. През XIV в. някъде наблизо тук била и известната Парорийска обител, мощната крепост на исихастите. Твърде възможно е в близката пещера, която се смята за “родоначалник” на манастира, да се е подвизавал тогава някой отшелник...

Тръгне ли се нагоре по десния бряг на реката, която излиза недалеч от своя каньон, издълбан от водите и в недрата на планинските възвишения, на не повече от 600-700 крачки, се стига до напречна пътека. Тя се изкачва наляво между габъри, дрянове и драки до усойно място, където в скалите зее отворът на пещерата. Тя е дълбока 5 м. и около 4 м. висока и широка. В дъното и има дупка, която е начало на тясна галерия, дълга стотина метра. Поверието гласи , че един човек на име Петър дошъл при пещерата (после наречена “Вехтата” църква) с две икони: “Св. Троица” и “Св. апостоли Петър и Павел”, оставил иконите вътре , заживял около нея и пасял козите си. По-късно по Божието провидение той продал стадото си и с помощта на жителите от близките села построил през 1725 г. параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”, на чието място е издигната сегашната манастирска църква.

Вероятно в началото на размириците по кърджалийско време параклисът и манастирът пострадали сериозно и местните хора дълго не могли да ги възстановят. Към края на XVIII в и началото на XIX в., когато тия места попаднали под временната закрила на Индже войвода, съюзник на страшния потурнак Кара Фейзи, Инджето се погрижил и за светинята на своите сънародници. Твърде възможно е самият той да е изпратил известния хайдутин Христо войвода, който вече бил на възраст и изпитвал желание да напусне мирския живот, да възстанови обителта. Според легендата, потвърдена от някои исторически сведения, Христо войвода се замонашил и под името Хрисант първоначално живял в познатата ни вече пещера (наричана още Караколюва дупка). Оттук той приканил околните села Вакъф (Устрем), Ново село (Мрамор), Срем и др. да започнат възстановяването на манастира, може би с щедрата помощ на Индже войвода и неговия байрактар Кара Колю. Оттук произлиза и едно от имената на манастира – Хайдушки.

Съборена била първата (Петрова) църква и на нейно място била построена нова църква, която била посветена пак на св. апостоли Петър и Павел. Направил и чешмите- едната с два чучура и другата с един. Първата чешма имала каменна плоча с образите на св. апостоли Петър и Павел, която сега се намира в Националния исторически музей в София. През 1910 г. се отваря и трети чучур. Манастирът бил наречен на името на близкото село Вакъф и хайдутинът станал негов игумен.

През 1813 г. игуменът хайдутин починал и бил погребан в манастира. И досега в преддверието на църквата се пази неговият надгробен камък. С течение на времето Вакъфския манастир се превърнал в най-голямото духовно средище на околността. При братята монаси намирали подслон и лечение Гарабчи Георги, Кара Добри, Ангел войвода, Вълчан войвода и много други знайни и незнайни смелчаци...

През 1918 г. поради върлуващата чума мнозина , за да спасят живота си са дошли в манастира и оставили доста богатства. С тези средства по-късно били направени хамбари, готварница и долните (северните и източните) стаи, които през 1951 г. са обхванати от пожар и са изгорели.

През 1836 г. монасите от позамогналия се манастир решили да постоят по-голяма църква. Изкусни майстори вградили в новата църква, наречена “Св. Троица”, параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”. Новият иконостас на църквата бил изработен по образец от стария иконостас. Иконите са зографисани от неизвестни художници през първата половина на миналия век.

Манастирът се замогнал особено много по време на игуменството на отец Никандри от с. Вакъф, живял в обителта от малък. Като близнак, той бил обещан от родителите си да стане монах, ако остане жив. Когато навършил десет години, дали го в манастира и той преминал монашеската йерархия отдолу догоре. Отец Никандри бил игумен от 1858 докъм 1870 г.

През неговото управление обителта се превърнала в истинско убежище за хората от този край. Манастирът бил местната крепост на българския дух, независимо че гръцкото духовенство провеждало усилена пропаганда. С клевети и интриги пред турската власт през 1875 г. гръцките духовници служители и гъркоманите успели да прогонят българския игумен. Навсякъде по българските земи църковният въпрос бил вече решен, но тук, в този отдалечен от големите културни български центрове край гъркоманите имали силно влияние пред властта. Едва след Освобождението, на събора през 1881 г. българите решили да поискат сметка от гъркоманите. Всяка година представители на околните села проверявали т. нар. “сметка”, т. е. бюджета на манастира за изминалия период. Разгневени от злоупотребата, съборяните отнели правата на тогавашната управа и назначили свои хора, но гъркоманите пак успели да си възвърнат манастира. На 2 октомври 1896 г. двадесет и един общински кметове, двадесет и един енорийски свещеници и четиридесет и двама църковни настоятели изпратили молба до Сливенската митрополия за поставяне на манастира под управлението на стопаните му българи и под надзора на духовната българска власт. Но едва след две години манастирът преминал под ръководството на Сливенската митрополия с българска управа.

До 1909 г. манастирът е бил мъжки. В средата на август 1909 г. дошлите от с. Студена, Елховско, около петдесет монахини си избират управителка – монахиня Евпраксия. На нея се поверява трудното дело да ръководи обеднелия вече девически манастир. Тя била много жива, енергична и самоотвержена игуменка. Поради бедното състояние на манастира тя странствувала почти из цяла България и Русия и донесла много парични помощи, с които изплатила огромните манастирски дългове. Тя умира на 21.03.1910 г.

Нейни приемнички са монахините-игуменки Калиопа, Агатия, Ирина, Евпраксия, Харитина, Евфимия и Филотея- хора със силна вяра в Бога, подарили голяма част от живота си на Бога чрез предано служене в манастира. А най-продължително време служил като енорийски свещеник на с. Устрем, ефимерий и управител на манастира- 30 години с малко прекъсване, ставрофорният свещеноиконом Иван Димитров.

Скалната църква е изсечена на 2 км югозападно от село Маточина в скалисто възвишение. Датирана е от 10 век. Оформена е като правоъгълно засводено помещение, в което се влиза през къс, също така сводест коридор.

Тази скална църква е дялана в самата скала абсолютно и само с помоща на ръчни инструменти, а това показва колко силна вяра към Бог и воля за работа са имали нашите деди. Общата дължина на съоръжението е 14,05 м., а само на коридора - 4,20 м. Най-високата точка на свода в коридора е 3,50 м., широчината му е 3 м.

Вляво от входа, в скалата личат изсечени стъпала, водещи към обширно платото, под което се намира църквата. Точно над входа са запазени следи от издълбани в скалата форми с култово предназначение, най-вероятно от времето на траките. От това място се открива красива панорамна гледка на юг, към меандрите на река Тунджа и на запад към долината на река Фишера. От тук се виждат при благоприятно време и предградията на Одрин и минаретата на Султан Селимовата джамия.

В по-новата история скалната църква е носила името „Свети Дух” и е действала като църковен храм на три села – Маточина, Варник и несъществуващото вече Благунци. На платото над църквата дълги години се е провеждал многолюден събор.

През 1934 г. в Маточина е построена нова църква „Св. Св. Константин и Елена” и постепенно църковния живот във „вехтата” църква замира.

За скалната църква край Маточина съществуват различни истории и легенди. Една от тях разказва, че на това място преди много векове се е намирала пещера и се е ползвала за светилище. В нея са били почитани древни богове. На близо имало друга пещера, в която се пазели статуи на тези богове, изработени от благородни метали. Статуите се изнасяли само в деня на съответния бог и пак се скривали.

Скалната църква при хасковското село Михалич е единствената в България с уникална трихонкална форма. Цялата е издълбана във варовикова скала. По план тя представлява същинска засводена трихонкална църква, сякаш е градена от обикновен строителен материал.

Вътрешното й пространство се възприема като кръстовидно-куполно. Конхите са с почти еднакви размери: двете странични са дълбоки по 4 метра и широки 3,60 метра, а източната е 4x4 м. Дясната страна на последната е разширена поради откъртване на скалата, заради което не може да се каже дали е станало още при оформянето на църквата. Това откъртване сега е запълнено със стеничка, изградена от ломени камъни. В дъното на източната конха /апсида/ е направен олтар - стена от плочести камъни, висока 0,80 м, широка в средата 0,85 м.

Стремежът на строителите скалната църква да наподобява градена стига дотам, че в средата й е издълбан централен купол с диаметър 5,5 м и височина от пода 6 м. Църквата има и други архитектурни елементи, характерни за градените постройки. С архитектурни похвати е постигната илюзия, че куполът е носен от клони. В ъгъла между източната и лявата конха е издълбан кръст с разширени навътре рамене, висок 0,30 см. Други изображения или стенописи по стените няма.

Подът е направен върху скалата, върху която има натрупан тънък слой /до 0,10 м/ пръст. Отвън около църквата, по повърхността, има незначителни фрагменти от ранносредновековна керамика, а в близката околност - следи от стари селища от различни епохи.

Скалната църква при Михалич се отличава от всички скални църкви у нас по своята сложна, трихонкална форма, която на балканския полуостров е застъпена само в градените сгради, познати още в античната епоха, и при църквите в ранно византийското строителство.

По стените й тече вода, за която се вярва, че помага при различни видове болести. Местните разказват, че от години наред църква има две змии-пазителки. Ако някой тръгне да влиза в църквата с лошо намерение — да краде пари или да търси злато — тогава двете змии се появяват на входа на църквата.

(13) spstefanov: :))) Доста хора робуват на традициите...но те отдавна не са това което бяха.Още повече в тази дигитална сфера.
Просто някои утвърдени компании в нашата област са ката Адидас и Пума в спортната екипировка...имена дали толкова много дори в живота на обикновените хора.Най-голямата в тази област...с обороти в десетки пъти... не им обръщаше внимание на битките във футболната сфера...но изведнъж реши да инвесдтира там и виждаш сега какво е...Найки, Найки, Наики...и тук таме по някоя от другите десетина фирми се мяркат по световните форуми.
Е те същото, дори и по силно изразено е и в нашата област...традиционните и наистина голямата...просто всичко е въпрос на време...и то не много.