Село Маточина се намира на около 10 км източно от с. Сладун и на около 40 км изток-североизточно от Свиленград, на десния бряг на р. Тунджа, съвсем близо до българо-турската граница. В северния му край се издига стръмен хълм достъпен само откъм селото. Тук е имало преградна стена, от която сега са останали само следи. Според някои изследователи, в по - ранни векове на това място се е издигала известната крепост Букелон, споменавана по повод на битката при Адрианопол между римляни и готи на 19.08.378 г., при която римляните са разгромени, а император Валент загива в битката. По-късно, крепостта е възстановявана и отново използвана през вековете. Днес от крепостта над селото е останала само цитаделата (вътрешната крепост), чиито стени се издигат до 18 м над земята. Цитаделата има форма на кръст, като късата (горна) част на кръста е ориентирана на изток, а дългата (долна) на запад. Най-запазената част е защитната кула (донжон) и част от двойната укрепителна стена около входа. Кулата е била издигната на три големи етажа. Последният етаж с полуцилиндрична форма е служил като малък параклис, в който се черкували обсадените защитници на крепостта. Бойниците са разположени от всички страни, а до тях се е стигало посредством дървени стълби. От външната стена са останали незначителни следи. Начинът на градеж и един монограм, изработен от тухли над входната врата на кулата, показват сградите, чиито останки могат да бъдат видяни днес са били издигнати около ХІІІ в. Строителната техника е чрез редуване на тухлени и каменни пояси. Крепостта Букелон е била най-близката охрана на Одрин от север. В страни от входната врата е вграден кръстов тухлен монограм на владетеля й от XIV в. Буквените знаци сочат името Михаил. Известно е, че към 1328 г. българският цар Михаил, воювайки срещу Андроник III, достига чак до Димотика. Местността се свързва с още една епична битка от времето на Втората Българска Държава. Тук през 1205г, войската на цар Калоян разбива армията на Рицарите Кръстоносци от и пленява император Балдуин. Крепостта е превзета и разрушена от Хан Крум и името и фигурира на триумфална колона от столицата Плиска. Пробива си път легендата че след победата на българската войска при Адрианопол която също се е състояла в околностите на крепостта, плененият в сражението фламандски граф и латински император Бодуен де Фландр прекарва тук нощта след битката преди да бъде отведен в столицата Търново. През 1664 г. тук ловува султан Мохамед IV, от чийто дневник научаваме, че крепостта и селото под нея се наричат вече Фикла. В момента цялото село е изкупено от един човек, който финансира издигането на замъка, а след това и на крепостта. Идеята е да ги направи туристическа атракция, като се бори да открие там КПП. Крепостта и селото се намират в 2 километровата буферна военна зона между България и Турция, но достъпът вече е свободен. Наблизо се намира и скална църква, построена по всяка вероятност от богомили.

Историческите данни за тази света обител са твърде оскъдни. Цялостна история никой не се е погрижил да напише и издаде. Предполага се, че манастирът бил основан през Втората българска държава. В началото на XV в. името му се среща в османски документи. Обителта била сривана на няколко пъти и после отново издигана. Сградите – обикновено строени от дърво, изгаряли при поредния пожар, а вятърът разнасял пепелта им. На мястото им оставали руините на огнища, пещи за хляб, чешми и каменни кръстове. Но легендата за някогашната обител останала да се предава от баща на син.

Обикновено култовите средища у нас са се свързвали с езическите светилища на траките и на славяните. И манастирът на Сакар планина не прави изключение в това отношение. За присъствието на траките говорят останките от зидове на отсрещния бряг на рекичката, където е било някогашното манастирско лозе. Там била изкопана голямата тракийска делва за вино или за хранителни припаси. През XIV в. някъде наблизо тук била и известната Парорийска обител, мощната крепост на исихастите. Твърде възможно е в близката пещера, която се смята за “родоначалник” на манастира, да се е подвизавал тогава някой отшелник...

Тръгне ли се нагоре по десния бряг на реката, която излиза недалеч от своя каньон, издълбан от водите и в недрата на планинските възвишения, на не повече от 600-700 крачки, се стига до напречна пътека. Тя се изкачва наляво между габъри, дрянове и драки до усойно място, където в скалите зее отворът на пещерата. Тя е дълбока 5 м. и около 4 м. висока и широка. В дъното и има дупка, която е начало на тясна галерия, дълга стотина метра. Поверието гласи , че един човек на име Петър дошъл при пещерата (после наречена “Вехтата” църква) с две икони: “Св. Троица” и “Св. апостоли Петър и Павел”, оставил иконите вътре , заживял около нея и пасял козите си. По-късно по Божието провидение той продал стадото си и с помощта на жителите от близките села построил през 1725 г. параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”, на чието място е издигната сегашната манастирска църква.

Вероятно в началото на размириците по кърджалийско време параклисът и манастирът пострадали сериозно и местните хора дълго не могли да ги възстановят. Към края на XVIII в и началото на XIX в., когато тия места попаднали под временната закрила на Индже войвода, съюзник на страшния потурнак Кара Фейзи, Инджето се погрижил и за светинята на своите сънародници. Твърде възможно е самият той да е изпратил известния хайдутин Христо войвода, който вече бил на възраст и изпитвал желание да напусне мирския живот, да възстанови обителта. Според легендата, потвърдена от някои исторически сведения, Христо войвода се замонашил и под името Хрисант първоначално живял в познатата ни вече пещера (наричана още Караколюва дупка). Оттук той приканил околните села Вакъф (Устрем), Ново село (Мрамор), Срем и др. да започнат възстановяването на манастира, може би с щедрата помощ на Индже войвода и неговия байрактар Кара Колю. Оттук произлиза и едно от имената на манастира – Хайдушки.

Съборена била първата (Петрова) църква и на нейно място била построена нова църква, която била посветена пак на св. апостоли Петър и Павел. Направил и чешмите- едната с два чучура и другата с един. Първата чешма имала каменна плоча с образите на св. апостоли Петър и Павел, която сега се намира в Националния исторически музей в София. През 1910 г. се отваря и трети чучур. Манастирът бил наречен на името на близкото село Вакъф и хайдутинът станал негов игумен.

През 1813 г. игуменът хайдутин починал и бил погребан в манастира. И досега в преддверието на църквата се пази неговият надгробен камък. С течение на времето Вакъфския манастир се превърнал в най-голямото духовно средище на околността. При братята монаси намирали подслон и лечение Гарабчи Георги, Кара Добри, Ангел войвода, Вълчан войвода и много други знайни и незнайни смелчаци...

През 1918 г. поради върлуващата чума мнозина , за да спасят живота си са дошли в манастира и оставили доста богатства. С тези средства по-късно били направени хамбари, готварница и долните (северните и източните) стаи, които през 1951 г. са обхванати от пожар и са изгорели.

През 1836 г. монасите от позамогналия се манастир решили да постоят по-голяма църква. Изкусни майстори вградили в новата църква, наречена “Св. Троица”, параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”. Новият иконостас на църквата бил изработен по образец от стария иконостас. Иконите са зографисани от неизвестни художници през първата половина на миналия век.

Манастирът се замогнал особено много по време на игуменството на отец Никандри от с. Вакъф, живял в обителта от малък. Като близнак, той бил обещан от родителите си да стане монах, ако остане жив. Когато навършил десет години, дали го в манастира и той преминал монашеската йерархия отдолу догоре. Отец Никандри бил игумен от 1858 докъм 1870 г.

През неговото управление обителта се превърнала в истинско убежище за хората от този край. Манастирът бил местната крепост на българския дух, независимо че гръцкото духовенство провеждало усилена пропаганда. С клевети и интриги пред турската власт през 1875 г. гръцките духовници служители и гъркоманите успели да прогонят българския игумен. Навсякъде по българските земи църковният въпрос бил вече решен, но тук, в този отдалечен от големите културни български центрове край гъркоманите имали силно влияние пред властта. Едва след Освобождението, на събора през 1881 г. българите решили да поискат сметка от гъркоманите. Всяка година представители на околните села проверявали т. нар. “сметка”, т. е. бюджета на манастира за изминалия период. Разгневени от злоупотребата, съборяните отнели правата на тогавашната управа и назначили свои хора, но гъркоманите пак успели да си възвърнат манастира. На 2 октомври 1896 г. двадесет и един общински кметове, двадесет и един енорийски свещеници и четиридесет и двама църковни настоятели изпратили молба до Сливенската митрополия за поставяне на манастира под управлението на стопаните му българи и под надзора на духовната българска власт. Но едва след две години манастирът преминал под ръководството на Сливенската митрополия с българска управа.

До 1909 г. манастирът е бил мъжки. В средата на август 1909 г. дошлите от с. Студена, Елховско, около петдесет монахини си избират управителка – монахиня Евпраксия. На нея се поверява трудното дело да ръководи обеднелия вече девически манастир. Тя била много жива, енергична и самоотвержена игуменка. Поради бедното състояние на манастира тя странствувала почти из цяла България и Русия и донесла много парични помощи, с които изплатила огромните манастирски дългове. Тя умира на 21.03.1910 г.

Нейни приемнички са монахините-игуменки Калиопа, Агатия, Ирина, Евпраксия, Харитина, Евфимия и Филотея- хора със силна вяра в Бога, подарили голяма част от живота си на Бога чрез предано служене в манастира. А най-продължително време служил като енорийски свещеник на с. Устрем, ефимерий и управител на манастира- 30 години с малко прекъсване, ставрофорният свещеноиконом Иван Димитров.

Скалната църква е изсечена на 2 км югозападно от село Маточина в скалисто възвишение. Датирана е от 10 век. Оформена е като правоъгълно засводено помещение, в което се влиза през къс, също така сводест коридор.

Тази скална църква е дялана в самата скала абсолютно и само с помоща на ръчни инструменти, а това показва колко силна вяра към Бог и воля за работа са имали нашите деди. Общата дължина на съоръжението е 14,05 м., а само на коридора - 4,20 м. Най-високата точка на свода в коридора е 3,50 м., широчината му е 3 м.

Вляво от входа, в скалата личат изсечени стъпала, водещи към обширно платото, под което се намира църквата. Точно над входа са запазени следи от издълбани в скалата форми с култово предназначение, най-вероятно от времето на траките. От това място се открива красива панорамна гледка на юг, към меандрите на река Тунджа и на запад към долината на река Фишера. От тук се виждат при благоприятно време и предградията на Одрин и минаретата на Султан Селимовата джамия.

В по-новата история скалната църква е носила името „Свети Дух” и е действала като църковен храм на три села – Маточина, Варник и несъществуващото вече Благунци. На платото над църквата дълги години се е провеждал многолюден събор.

През 1934 г. в Маточина е построена нова църква „Св. Св. Константин и Елена” и постепенно църковния живот във „вехтата” църква замира.

За скалната църква край Маточина съществуват различни истории и легенди. Една от тях разказва, че на това място преди много векове се е намирала пещера и се е ползвала за светилище. В нея са били почитани древни богове. На близо имало друга пещера, в която се пазели статуи на тези богове, изработени от благородни метали. Статуите се изнасяли само в деня на съответния бог и пак се скривали.