Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?

Очите ти са сини като някога:
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача се навеждали,
и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават
- аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра, когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мене е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?
[Александър Вутимски][СЛОВОТО] ВЕЧЕРЕН СПОМЕН

На Недялко Йорданов

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя странен
и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз - там забравям,
че съм кратък и лош - че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя - целия свят... Там в Бургас,

аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус -
възмутителен спомен за мен.
[Христо Фотев][СЛОВОТО] ТОЯ ВЛАК ЗА БУРГАС...

Завинаги ще стихнеш ти,отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка -
и нищо друго, и кал - светът!
На младостта хълмът
не е изкачен още,
но утихни,
отчай се ти за сетен път!
Загледан в тихото небе,
прощавай се с угасналия ден!

Това ли е светът?
Това ли са делата,
радостите, любовта? -
за които някога мечтахме.
Това ли е съдбата на човека?
От крилобиенето на живота
аз съм ранен...
Отивам си така спокоен,
несмутен,
че даже гънките на кърпата
под черния си хляб оправям...
][Пеньо Пенев][СЛОВОТО] ЗАВИНАГИ ЩЕ СТИХНЕШ ТИ, ОТРУДЕНО СЪРЦЕ!...