Изправена до малката врата
като огромен знак на удивление
пред пътя, виещ се в безкрайността,
пред неизгледното поле зелено -

тополата пронизва небосклона.
Аз знам - когато в нейното подножие
отметне сянката една колона
и слънцето глава зад нея сложи,

тогава там тръбите затръбяват -
в града и хилядите морни тръгват
да дирят отдих и забрава,
умората и грижата изтръгващи.

Тогава ти повдигаш отмалял
чело от своя труд и в твой та мисъл
аз оживявам
пак - и оня бял,
извиващ път към мене те пониса.

И аз запявам. Искам тоя свят
с възторжената песен да изпълня.
Да бъде с нея пътя ти залят,
като река към мен да носи чълна ти.

Да бъде искам слънце и луна,
за да изпълвам нощите и дните ти
с неугасима, жива светлина -
от дълбините долу - до зенита!
Елисавета Багряна][СЛОВОТО]СВЕТЛИНА