Алпинизма и пещерното дело биха един голям лукс който лично аз не можех да се развивам и даже не съм и мислил за кариера, тъй като нито имах достъп до скъпа екипировка а дори за най-елементарната сбруя и карабинер, трябваше да се нареждам на някакъв лист на чакащите. Нали виждах какви далавери се равиваха в тези клубове и кои хора ходеха на експедиции. Просто нямах и амбицията да се блъскам в и боря в тези среди. Просто не ме мотивираха. Най вече, защото вярвах в идеите като " Алпийски Дух и братство...", не очаквах, че там ще крадат...

Тази снимка ми напомня за случката с кумира ми в тинейджърките години - френския соло катерач, Патрик Едленже (Едлингер), който стана много популярен след като за него пуснаха по българската телевизия филма "Живот на върха на пръстите" *- La Vie au bout des doigts. Там, човека се катереше с голи ръце по нагорещените скали в Мала, Африка и висеше с главата надолу, докато катереше соло и без въже от скалите на Вердон, Франция. Тогава бях много въодушевен по постиженията на този катерач и се поразтърсих и намерих една готина мадама от Пещерен Клуб "Искър", която успя да вземе от работата си в редакцията на БТА, едно френско списание "Пари Мач" в което имаше уникални фотоси на Патрик. Това беше списанието с неговия дебют в по сериозната преса, а отгоре беше и служебно списание. Мадамата беше доста любезна да го вземе тайно от работата си, за да ми го даде, та да го покажа на приятели от клуб "Витоша". Занесох им го с голям ентусиазум, горе на втория етаж и докато си го раглеждат слязох долу да се видя с други познати за няколко минути. Като се върнах списанието го нямаше, а "милите алпинисти" си стояха там и никoй „не знаеше нищо” по този върпос. Направо изтръпнах. Помня как забушува главата ми от притеснение, защото мадамата от клуб Искър ме помоли изрично да внимавам, защото в работата и не трява да разберат, че го е изнасяла. Всеки се правеше, че нищо не знае по случая. Слязох долу и питах да не би някой да го е свали, те пък в отговор, повхнаха да ми се смеят, че съм бил балък и будала, защото съм им го оставил и не съм го опазил. Треньора ни Вальо Пелтеков, нищо не нарави по въпроса, защото не го интересува. Не ме питай тогава как се чувствах, колко разочарован бях от тези хора и как се притеснявах, че ше трябва да й кажа на момичето за списанието и съм се провалил да го опазя. А ставаше въпрос само за едно списание, което, който и да го е взел е бил в клуба, защото на долния етаж никой не беше слязъл по стълбите, а аз бях през цялото време до стълбите в антрето. Значи, някой ме е гледал как се притеснявам и си го е криел в раничката, сакчето или където и да е било.

Това не можех да си го обясня: Никoй не се раздразни даже, че междy нас има крадец, който е взел на някого нещо (макар и не скъпо, но ценно за някого) и даже никoй не се възмути. Аз ако бях на мястото на трeньора, който поне новобранците го виждахме като водеща фигура в клуба, щях да заключа вратата на клуба и щях лично да ги проверя- никога не бих допуснал да ръководя крадци или те да са в мойта група. Най малко щях да им кажа:"Ако не върнете списанието до тогава и тогава, ще има такива последици..." Но това съм си аз....

За разлика от тези хора, ще дам сравнение с канадските мотористи и рокери. като отидем на голямо събитие като това в снимката, където има хиляди мотористи, можеш да си оставиш ключовете на мотора, каската и личния багаж, отидеш да пиеш кафе, ядеш и правиш каквото си искаш и като се върнеш, те ще си стоят на мястото си - там където си ги оставил.

Затова и смятам в книгата си да наблегна на нещата така както са били и да направя равносметка с това което съм направил в канада и философията на живота която съм усвоил в Северна Америка. Всеки трябва да си поеме отговорност за делата си.