По прастар и неписан закон
срещам приятел, някога свиден.
Сърдечността ни е по шаблон
естествен и очевиден.
Миналото е зад предела
на развълнуваното потупване.
Питаме: "Как си!... Кога си дошъл?...
Тежко ли беше вчера пътуването?..."
И постепенно разбирам, че там
нещо го няма
и нещо го има,
нещо, което се чувства едвам,
но близките прави недостижими.
Макар, че вярвам на топла длан,
макар, че вярвам на верни мисли,
липсват минутите,
в които сам
всеки е стигал до своите истини.
После се сепваме - дълго мълчим -
и се усмихваме, и разбираме -
мъчи се всеки да заличи
чуждото,
което извира...Георги Георгиев][СЛОВОТО]СРЕЩА