Паркет и две солници...
мазе, където бълха скача,
разцепени и бесни мисли,
тълкуват мрачно здрача...

Несбъднати надничат птици,
в гнезда оголени до плач,
битие във стари трици,
сънува стария палач...

Мъгла се стеле над реката,
бълхата гладна скача...
Икона гледа от стената,
палача плаче в мрака...


Parquet and two salterns...
celler, where flea jump,
split and mad thoughts,
interpret darkly the dusk...


hushed peep birds,
in nest stripped till cry
being in the oldest bran
dreamed old hangman...

mist over the river,
the starving flea is near
the icon watch from the bark
the hangman crying in the dark...

Hallowed Be Thy Name
Благословено да бъде името ти


I'm waiting in my cold cell when the bell begins to chime
Стоя в очакване в студената килия, когато камбаната започва да бие
Reflecting on my past life and it doesnt have much time
Размишлявам над изминалия живот, но не ми остава много време
Cos' at 5 oclock they take me to the gallows pole
защото точно в пет часа ще ме отведат на бесилото
The sands of time for me are running low
Пясъчният часовник отмерва тихо времето ми...

When the priest comes to read me the last rites
Когато свещенникът идва за да прочете последната молитва
I take a look through the bars at the last sights
Аз отправям последен поглед през решетките
Of a world that has gone very wrong for me
към един свят, който се оказа напълно непонятен за мен

Can it be theres some sort of error
Би ли могло тук да има грешка,
Hard to stop the surmounting terror
която да спре завладяващият ужас
Is it really the end not some crazy dream
нима това наистина е краят, не някакъв кошмарен сън?

Somebody please tell me that I'm dreaming
Хей ти, моля те кажи ми че сънувам
It's not so easy to stop from screaming
не мога толкова лесно да спра да викам
But words escape me when I try to speak
думите изчезват, когато се опитвам да заговоря
Tears they flow but why am I crying
Сълзите текът, но защо ли плача
After all I am not afraid of dying
след всичко това аз не се страхувам да умра
Don't believe that there is never an end
Нима не вярвам че край винаги има?

As the guards march me out to the courtyard
Когато часовите ме изкарват на двора
Someone calls from a cell God be with you
някой вика от килията: "Господ да те пази!"
If theres a God then why has he let me die?
но ако има Господ, защо той ми позволява да умра?

As I walk all my life drifts before me
Докато вървя, животът ми се носи бавно пред мен
And though the end is near I'm not sorry
въпреки, че краят наближава, аз за нищо не съжалявам
Catch my soul cos its willing to fly away
Хвани душата ми, защото се опитва да отлети...

Mark my words please believe my soul lives on
Запомни думите ми, повярвай, духът ми ще продължава да живее!
Please don't worry now that I have gone
Не се тревожи че си отивам
I've gone beyond to see the truth
Отивам там отвъд, да видя истината

When you know that your time is close at hand
Защото, когато разбереш, че краят ти настъпва
Maybe then youll begin to understand
Може би тогава ще започнеш да проумяваш
Life down there is just a strange illusion.
че животът ти, там долу на Земята
е просто една странна илюзия...

-Тате, тате, купи ми бус...
-Какво да ти купя, тате? - камион ми бе понятно да иска, ама автобус...
-Купиш бус...- настоява малчуганът ми.
-Добре!
-Хайде ходим, мазин...
Вземам го на ръце и както е по домашному го отнасям до колата.
След малко сме в магазина.
-Имате ли автобус? - подхождам направо.
Жената до мен се ококорва, като че ли искам порция черен хайвер в банка...
-Имам, но ще го донеса утре - отвръща по търговскому мъжът зад щанда.
-Разбра ли, тате? Утре ще дойдем за автобуса.
-Малък бус...- надува бузки.
- Да, малък автобус.
Навън е прекрасен ден. Слънчев, топъл и ... зимен. Бях се съблякъл гол до кръста заради изпита по физическа подготовка и ме гледаха като зелка поникнала на люляк...
Връщаме се да погледаме ремонта на водопроводната авария. Мама предлага да отскочим до гората за гъби, но докато тръгнем Слънчо залязва зад дебела пелена от облаци на запад. Тръгваме да гоним Михаля на изток, но се отказваме и решавам да отскоча за краве мляко до фермата на село.
Път, свечерява се, в главата ми хиляди мисли... Не мога да ги следвам всичките, но това не ми пречи да следвам правилният път и след малко съм пред вратата на краварникът. Довършвам поредният разговор по телефона и тихо се вмъквам. Огромният пес Мечо дори не помръдва с ухо. Лежи, а върху му, преде и премрижа малко коте. Размахвам празната бутилка да привлека вниманието на някой и след по-малко от минута съм зареден.
Отивам до къщата и се присещам, че мога да го пусна да се вари, а аз да отскоча до басейна за бърз душ. Запускам печката на таймер, за да не изкипи докато ме няма и потеглям. В главата ми мисловни образи, как ме спират ченгетата за превишена скорост и как им обяснявам, че бързам, за да не изкипи млякото...
Над басейна примамливо се вие пара и не чакам покана, а скачам да поплувам и да се постопля. Има едва 4-5 човека, тихо, тъмно и омайващо приятно. Раздвижвам се хубаво, но постоянно си мисля за млякото и как би изглеждало всичко в кухнята ако кипне.
Вземам си душ и тръгвам да си ходя, но се връщам обратно за един бърз масаж на краката. Болят ме от днешният изпит...
После пътьом задавам на стар другар изначалния въпрос "Защо живеем?", а той застанал пред мен както го е майка родила, отговаря че не се е питал, но ще помисли и ще ми каже следващия път... защото сега бързам, че ще ми изкипи млякото...
А, зад мен се носят усмивки и хихикания...
Обличам се набързо и поемам по пътя към отговора на въпроса:
Ще изкипи ли млякото или правилно съм нагласил таймерчето?
А вчера се питах, за кой ли път "Защо живеем?"
Ето, такъв е живота!
Вчера съм бил филосовски настроен, а сега мисля за мляко...
Милиони същества по планетата гладуват...
Милиони нямат дрехи и обувки...
Милиони нямат знания за оцеляване...
А аз питам : "Защо живеем?"
Явно всеки живее по различна причина. Няма общовалиден отговор.
...
А млякото?
...

Чернеят Чадърите, Червенеят Чаршафите...

Чавдар ми се чини да бе честен човек. Често, като че ли чавка му бе изпила акъла, но инак, Чочо си беше читав и чевръст. Като малко чадо, челно се бе чалнал в чекръка на чинка си, беше му изхвръкнала чивията и дълго време червени чакри му се чинеше, че вижда.
С времето обаче Чочо се оправи, спря да яде червеи от чатала на стария чвор и да играе на чилик, започна да хапва чевермета, да пие червено вино и да носи чизми. Стана чорбаджия.
Минаваха годините и сякаш чародейство се случваше. Чавдар ставаше все по-чаровен и младите начервени невести често мечтаеха за него докато миеха чинии или гледайки го как чатка с чизми по чаршията...


Чардафонката береше чубрица в градината и си мислеше как никоя от момите от Голям Чардак не е успяла да чаршафоса леглото на чорбаджи Чочо и да го хване на чалъм, да му народи челяд и да стане челебийка на селото. Тя чезнеше ден след ден в мечтите си, чупеше чаша след чаша, но трупаше чеиз и пълнеше чекмеджетата с черги.

Четвъртъка наближаваше и Чардафонката си бе направила план. Зад черквата бе скрила една възстара чакмаклийка. С нея мислеше да притрепе черкезина. Пръв и неразделен приятел на Чочо. Според нея ако го нямаше тоз чапкънин, Чавдар би й обърнал внимание...

Черкезина бе търговец и в четвъртък заминаваше за Червен бряг за стока. Бе червив от пари и грам честност нямаше в душата му. Понеже не можа да го уцели, Чардафонката го преби с един чамов чарпак и се прибра в селото по страничните пътеки. Беше й чоглаво, но в крайна сметка имаше план...

Чирака на Чавдар, Чонко, седеше на чердака с череп от незнайно чудовище в ръка, и имитираше чорбаджи Чочо: "Да бъдеш или да не бъдеш?", после се почесваше по кратуната и надигаше от червеното винце в бъклицата. Четвърти ден как стопанина го нямаше и прислугата го бе ударила на чревоугодие. Носеха се слухове, че бил пленен от Чардафонката и затворен в чугунен кафез да разсъждава за смисъла на живота...

Навън весело чуруликаха птички. Чавдар чакаше, чунким някой се сети да го нахрани. Чуваше, че чукането от налъми се усилва и след миг пред него застана Чардафонката. Тя приклекна и отвори капака на гърненцето пред чорлавия Чочо. Пленникът взе да слюнкоотделя като видя какво му носеше момата на таблата - бобена чорба!

"Ще ме вземеш ли за жена?" - попита чувствено младата невеста. Тя раздвижи подноса, за да може момъка да усети аромата на чорбата и чудната питка до нея.

Чавдар преглътна и избоботи: "Шъ тъ земъ!"

...


Часовника удари четири пъти и процесията се понесе по чакъла. Беше четвъртия ден от месец Април, 1944 година.

В проливния пролетен дъжд, чорбаджи Чочо и Чардафонката се взеха...

Толкова много пътеки, Пътища, хоризонти...
Толкова объркващи възможности за Теб/Мен/Душата...
Толкова много учения, Учители и заблуди...
Толкова прекрасни моменти от изживяните удоволствия...

Всяка грешка е опит, всеки опит е новост...
Всеки ден е прекрасен!
Да се насладим на живота на Чувствената Земя...


Всичко е възможно, Само и единствено ако сме Съзнателни и будни същества...
Да осъзнаваме всяка мисъл, всяко действие, всяка секунда... дори и в съня.

Tова е първата крачка...
Забрави илюзията за: "Да започнем строежа от покрива".
Първият белег на Пробуждането е задаването на въпроси...
Това е крачката към Осъзнаването.
Или по-скоро Търсенето на Отговори...

Търсенето доставя радост и наслада и не е сляпо подражание...
За всеки индивид Истината е индивидуална и особена в реалността му...
Има много трудности за преодоляване.
Те идват поради ограничението на сетивата...
Освобождаването от това ограничение отваря неподозирани възможности...
Има две характеристики, позволяващи на Търсача да Открива...
Търпението и Постоянството!
Цялото ни време на Земята ни учи на тези две основни колони на Живота.
Живот след живот, трупане на опитност и Израстване в Светлината...

...

Душите ни имат нужда от хармония! И я постигат по невероятни начини...
Отговорите, които намираме могат да си противоречат,
но те са истински и реални за нас...
Всичко е променливо и относително,
но във Вселената няма застой, движението е Вечно!

...

Колко от нас могат да контролират мисълта си?
Тя е в постоянно движение, трудно е да я спреш!
За да стабилизираме процеса мислене е нужно да контролираме скоростта...
Скоростта обаче, не като линейна такава, а като възможност за Концентрация...
Стесняване лъча на Познанието до минимум,
изследване на обекта на интерес като Единство.
Тази способност се добива трудно.
Нужни са ни двете основни колони - Търпение и Постоянство.
След овладяването им обаче Ти/Аз/Душата добива огромна увереност в себе си!
Увереността ни дава криле. Крилете, шанс да полетим към нови хоризонти...

...

Как бихме могли да контролираме мисълта?
Как в този забързан свят да намалим Скоростта?
Необходимо е всеки ден да се съсредоточаваме върху нещо,
да придобиваме опита на Прозрението.
Чрез Търпение и Постоянство, чрез опит/грешка,
ден след ден трупаме опитност и Увереност в себе си...

...

При навлизане в дебрите на Окултното обаче възникват множество трудности...
Kaто да направиш крачка встрани от утъпканата пътека на "задължителния Живот".
Навиците, хилядите вътрешни незадоволености, множеството странични фактори...
Тук е нужна е Психика!
Тук е нужна проява на Воля! Тук е нужна огромна вътрешна Убеденост и Сила!
Промяната е направена!
Назад пътищата са прашни и неприветливи.
Излезли Навън, разкъсали паяжината на посредствеността...
Ние Сме Свободни! Свободни да живеем истински, в Светлина и Любов!
Със Сила и Воля, чрез Търпение и Постоянство!

...

Планетата Земя е планета на Чувствата...
Тук сме, за да се научим какво е Любовта...
Но сме тук по собствена Воля!
По собствена воля трябва да се научим да контролираме Чувствата.
Това изглежда безумно... на пръв поглед!
За да няма объркване в Теб/Мен/Душата е нужно огромно Самообладание.
Дори да изпиша тези редове ми е трудно!
В корема ми се надига вълна от противоречия и тръгва към гърлото...
Силна Вълна от чувства и емоции... Земя!
Но запазвайки самообладание, вземайки надмощие над чувствата,
Ти/Аз/Душата става господар на ситуацията!
Всекидневно, живота ни предоставя възможности да запазим Самообладание...
Да тренираме надмощието на Разума над Чувствата,
да усвояваме Вътрешното спокойствие, да бъдем Силни...

...

Тук ми се иска да отворя една скоба, защото ми се струва,
че все едно те каня на Цирк с намерение да те разплача...
Или по-скоро те каня на трагичен спектакъл, с цел да те науча да се смееш истински...
Всъщност най-лесния начин да преодолееш цунамито от чувства е като им се отдадеш!
Това е огромна материя от познание...
Би ли могъл да спреш вулкан с ръка?
Повтарям! За това сме тук на Земята!
Заради чувствата и емоциите! Какво искам тогава ли?
Просто една малка частичка от Теб/мен/Душата да запази самообладание и да наблюдава...
За да не се загубим в океана от Чувства и Емоции,
ни е нужна малко Воля, малко Самообладание и Вяра...

...

Така е с Окултното...
Често се налага да си противоречиш!
Но, който има уши да чуе, който има разум, да разбере...
Всеки си има Пътя, всеки си има Съдбата!
Този текст е само малък катализатор в химията на Живота...
Вътрешна нагласа за положителна визия към Съществуванието...

...

Позитивизма е съществен фактор в нагласата ни за Промяна.
Във всяко дребно житейско преживяване можем да видим Положителното!
Разбира се и обратното е възможно, но нали точно него се опитваме да преодолеем...
Да кажем, че бутилката е наполовина пълна, да извлечем поука от всяка ситуация...
Всичко е относително и когато се намесят чувствата се създават огромни трудности...
Но ако беше лесно, нямаше да ни е толкова хубаво, нали?
Прекрасно е усещането да преодоляваш трудностите на Живота с положителна нагласа!

...

Всеки ден е различен от предходния!
Без да пренебрегваме натрупаната опитност, ние можем да гледаме към нови хоризонти.
Новото, дори и да противоречи на старото е добре дошло.
Ти/Аз/Душата се издига и нещата се променят качествено...
Отворени за Новото ние се издигаме в Светлината... С Воля, Търпение и Постоянство...
Натрупвайки всекидневно Сила, Вътрешна увереност и убеденост, намираме нови пътеки...

...

...душите ни имат нужда от Хармония!
Като хармонизиpаме изброените качества на Душата ние всекидневно се приближаваме към Абсолютната Истина...
Докосвайки се до Него е невъзможно да се забрави за Пътя...
Винаги ще има утре, винаги ще има Още...
Срутвания по пътя ще има, защото те са част от Играта,
но ние гледаме напред и нагоре и развиваме Търсача в нас...
В "театърът" Земя, представленията никога не свършват...

Колкото и да се чудя, защо нещата на Земята не вървят на добре, знам, че отговор няма да намеря! Толкова преплетени и навързани са тия "неща".
Често си казвам: "Да бяхме малко по-добри и човечни...", но как ще направим разликата ако го няма злото?
Понякога доброто излиза, че е лошо за някой или обратно, лошото събитие или постъпка се окажат добри... Тук всичко е относително.
И за какво все пак се възмущавам?

Възмущение в мен предизвикват онези качества в човешката природа, които карат лекаря да руши животи, полицая да извършва престъпления, военния да предава родината си, съдията да е подкупен и да отсъжда според парите, депутатите да оправят живота на пра-правнуците си, а избирателите им да мизерстват и още куп безмислени и противоречащи си дейности от човешкия живот. Примерите са толкова много, особено в милата ми татковина, че много хора започнаха да свикват с тях и да ги приемат за нормални...

Някой ще каже: "Ей, ти на кой свят живееш, бе!?!" Ами такъв съм, искам да се променят тези неща някак си! Искам лекарят да не играе роля на фармацефт и да предписва нови и нови антибиотици (чието име дори означава "против живота"), искам полицаите да са най-честните същества на планетата, заедно със съдиите, разбира се! Искам военния да е на почит, защото е заложил живота и семейството си, за да могат неговите сънародници да спят спокойни. Искам толкова много неща!

За да се стигне до там обаче пътят е много дълъг! Възмущавам се да видя, че някой изхвърля фас през прозореца на колата си, но какво трябва да сторя, да умра от ужас ли, когато чуя и видя, че милиони тонове мазут са разляти в океана? Въмущавам се, когато някой, който се има за началник, запали цигара на работното си място и останалите са длъжни да му дишат дима, не и аз обаче, защото мигновено излизам, но какво мога да сторя за милиардите тонове отровни газове избълвани всекидневно от хилядите заводи и коли по цялата земя!

Всеки човек е съзнателната градивна частица на планетата ни! Или поне би трябвало да бъде! Всеки би могъл да посочи на детето си елементарните човешки понятия за добро и зло, а то като стане съзнателно да прецени от своята кула, дали ще ги спазва или не. И така поколение след поколение, току виж, ако не се самоунищожим както и двадесет и двете цивилизации преди нас, успеем да бъдем съзнателни, успеем да възвърнем естествения облик на Земята, успеем да създадем Пространството на Любовта. Дано!

Сега като се замислих по-дълбоко, реших че не искам въобще да има професии! За какво са ми полицаи и военни ако възвърнем Рая на Земята? За какво са ми лекари и фармацефти, като всяка тревичка е билка, като всеки човек има в себе си над петстотин лекарствени вещества и само трябва да знае как да ги задейства. За какво са ни телефони ако възвърнем телепатичните си възможности, за какво ни е телевизията ако всеки нoрмален човек "вижда" с третото си око? Защо са ни въобще тези "смешни" машини, като сме надарени свише с толкова много възможности?

Размечтах се, но се завърнах в реалността с поредния грохот на самолетен двигател...
Докато не сменим вида на енергията, а именно взривния вид, нещата няма да се променят на добре!
Определено вървим в погрешна посока! Технократския път няма да ни отнесе до звездите.
По-скоро ще ни затвори в метални или железобетонни кутийки като някакви мними насекоми, дзверещи се в плазмени екрани и възпроизвеждащи се в епруветки...
Не! Не бива! Не искам!

Трябва да има изход от този път! Изхода е във всеки от нас! Вътре, дълбоко в душите ни. Всеки иска поне за малко да излезе от този механичен ритъм, да отиде на море на планина... Но какво го очаква там? Поредните кутийки за живеене, магазините, баровете, технократските услуги... За да се освободи човек от техно-манията трябва да излезе всред Природата, на чисто и естествено място. В България, за наша радост все още ги има...

Ще спра ли да се възмущавам след тези размисли и откровения? Вероятно не, защото това ще означава, че съм се предал! Но ще опитам да трансформирам тази отрицателна емоция и да я впрегна в работа, да работи за доброто, за Промяната, за това, за което си мечтая - да върнем Рая на Земята, да създадем Пространството на Любовта! И тогава възмущението ми постепенно ще изчезне. Ще го заместят удивление и радост, спокойствие и щастие, любов и Човечност!