Скулпторът

Статуите му бяха като живи. Формите и идеите на творенията му нямаха аналог. Беше признат преживе за гений. Всеки по-богат град се гордееше да има негово произведение. После тръгна мълвата, че се е побъркал и е спрял да твори. Разчу се, че внезапно е започнал да създава чудовищни машини. Напоследък в пресата излезе материал, че почти не спял, а сглобявал вседеход...
В работилницата работата вървеше бързо. Идеите му идваха почти една след друга. Средства за осъществяването им имаше предостатъчно. Машината растеше пред очите му и придобиваше все по-страховит вид. Можеше да се движи навсякъде и с всякакви горива. Имаше множество гуми, механични ръце и чудати приспособления. За кратко време дори можеше и да лети. Бившият скулптор виждаше в съзнанието си завършената машина и с нетърпение очакваше деня, в който ще потегли на път...
Пролетта разпъпи цветовете си, когато странното съоръжение видя бял свят. Огромни тълпи се бяха събрали да разгледат странното превозно средство. Четири телевизионни канала предаваха пряко събитието.
Скулпторът-гений не даваше интервюта, но помаха на тълпата и отлетя. Кацна в центъра на близкото до града езеро и потъна...
След минути водата край брега започна да ври и от нея като праисторическо земноводно изплува Вседехода. На брега той направи странно превъртане и отново се спусна към водата. Този път не потъна. Носеше се по гладката повърхност с тихо боботене. Направи два кръга, пресече езерото по диагонал и направо от водата излетя. Тайни камери следяха всяко негово движение, а военното разузнаване вече подготвяше договор-предложение за бившия скулптор.
Той обаче изненадващо се насочи към планините на запад. Кацна в подножието им и закатери по урвите. Механичните ръце се впиваха в земята и апарата се издигаше към върха. Като гигантски паяк Вседехода се изкатери на билото и замря. Пред него се откриваха океанските простори на запад. Залязващото слънце червенееше, а в лъчите му се къпеше искрящо бяла статуя. На ръба на скалата, като че току що роден от пяната на вълните момък, изпънал крака и разперил ръце, скачащ в пространството, скулптурата на гения учудваше света със своето ликуващо изражение, с живата прилика на твореца на младини, с необикновенното й излъчване и найвече с начинът й на закрепване. Сякаш невидими сили я крепяха в този скок към Смъртта. Допирът й до земята бе единствено в пръстите на краката. Малцина бяха видели статуята на живо. На това недостъпно място можеха само да я разгледат с бинокли от близките възвишения. Машината тихо ръмжеше, после утихна. От вътрешността й се показа Скулпторът. С разрошени коси и напрегнат поглед той се отправи към творението си. Високо над него спътниците предаваха пряко картината. Всред вечните ледове пъплеше малка фигура. Пред нея Статуята, а зад нея Вседехода. Скулпторът застана до най-великото си творение, изпрати залеза, обърна се към машината, насочи към нея ръка и после скочи...
В сумрака след залеза никой не видя малката точка приземила се на брега на океана. Никой и не видя повече Скулптора, както и Вседехода. Мистериозното му изчезване се коментираше седмица-две и после всичко се потули. Останаха да говорят творбите му...

Хармония и нежност

Пробуждам се...
До челото ми диша прекрасно малко човече.
Притискам нежно устни до гърдичките му и блажено се отнасям в мечтания...
Въздъхване...
"Завърна ли се малък пътешественико?
Хе-хе! Хайде на топличко чайче и вкусен медец!"
Отнасям го да се изпишка. Напъва се, но само звучно пръцна. Е-хей, няма да акаш сега, нали! Само пиш...
Показвам... Не може!
"Добре-е-е. После."
Обувам му гащичките и го отнасям в хола. Отварям вратата на долапа под секцията и го слагам да седне. "Ето сега, тати ще стопли чайчето." Поставям каната на мястото й и натискам копчето.
След малко доволно посръбваме от билковия чай и похапваме с дървени лъжици от пълния буркан с мед.
После му обличам гащиризона и го пускам да щъка по двора. Обличам се набързо. Грабвам найлонова торбичка и напъхвам вътре два едри картофа, нож, лъжица, тенджерка, масло, сирене и двете филийки хляб, останали от обяд. Мушвам една глава лук и запалката. Вземам в другата ръка газовия котлон и излизам навън. Отнасям багажа в колата и се връщам за бутилките от сайванта. Малкия вече се е кротнал до колата и чака. Интересно обаче, защо отзад? Винаги пътува отпред, с колан...
Той си знае защо! Отварям му вратата и той се покатерва вътре. Затварям внимателно и разтварям вратите на гаража. Съседа е отвън. Помолвам го да затвори той и потегляме.
В следващото село преминавам през стада от кози, после и крави. На дървения мост поспирам да се насладим на бързодвижещата се река. След поредица от дондуркания по дупките, придружени с "Ах" и "Ох" от малкия, паркирам край топлия минерален извор.
Измивам едра ябълка и я подавам на малчугана да ръфа. Той доволен се разхожда наоколо и наблюдава действията ми. Изваждам котлона и го поставям на завет зад чешмата. Наливам малко вода в тенджерката и я поставям да се възври. Обелвам картофите и ги нарязвам по дължина. Поставям ги във водата. Прибавям и лукът. Затварям капака и изваждам бутилките от колата. Започвам да пълня и същевременно си стоплям ръцете, студено е, а и този вятър...
Дебита на чешмата е около 30-40 литра в минута. Напълвам десетина бутилки от по 10 литра бързо. На последните три, малкия се сеща, че може да помогне и започва да ми ги подава. Започва да се носи приятен аромат откъм тенджерката. Като надушва това тарикатчето ми подава остатъка от ябълката и се втурва към котлона. Прикляка до него и започва да му бае. Дояждам ябълката на Бебо и поставям последната бутилка в колата. Отварям капака, за да проверя картофите. Разделят се лесно, но още малко е необходимо да поврят. Последните процедури са озвучени от виковете на гладничето: "АМ-АМ, АМ-АМ!"
Намачквам картофите на пюре и добавям маслото. Изключвам котлона и разбърквам със сирене. Прибирам всичко в колата и се отправяме по обратния път през дупките и калта. Сприрам до сами реката. Течението е силно. Бучи. Обяснявам на детето си колко е опасно и защо. От въодушевление той забравя за храната и обикаля с ентусиазъм наоколо. Сякаш прочел мислите ми, той хваща сухи клонки от земята и започва да ги хвърля в реката. Нарочно не му казвам нищо, но и той сам се досеща как да се забавлява. Смее се и подскача наоколо. Запаметявам момента на две места. Едното в главата ми, другото в електронната памет на фотоапарата. Подсказвам му за картофките. Посядваме на столче издълбано от течението на реката в по-буйните й моменти. До нас водата е по-спокойна. Вижда се речния пясък.
Синеочко хапва с апетит, но накрая на филийката си не издържа и скача да обикаля наоколо. Скарвам му се, когато се засилва към водата. Дояждам му пюрето и прибирам всичко в колата. Посочвам му близкото възвишение и му обяснявам как ще се изкачим до върхът му. Паркирам колата в подножието. Предстоят ни около 300 метра почти вертикално изкачване. След голямо пъшкане, падане, ставане и смях му показвам света от високо. Той разглежда смаян околностите. С вдигнати нагоре ръце, в които се смее двегодишното ми хлапе, изпращам залеза. Поставям го на скалата до мен. Започва да подскача, да се катери по камъните и да си играе с цъфналите пролетни цветя. Казвам му, че се налага да слизаме. Стъмва се, а и ще посрещаме Мама. Тя току що се обади, че пристига с автобус. Тичаме по надолнището от другата страна на хълма. Полегато е, но пак е доста наклонено. Бебо пада 5-6 пъти по дупе и се смее. Продължаваме да търчим, но когато става каменисто го вземам на ръце и го отнасям в подножието. Последен спринт, последен смях...
Посрещаме Мама...

ТРЕМОРИ НА РАЗСЪМВАНЕ

Нощта бе тиха и спокойна. Щуретата цирикаха, прокрякваха жаби, а най-прекрасно бе, че бяха се завърнали славеите. Не ми се заспиваше, слушах тези омайни звуци и бях дълбоко признателен на майката Природа...
Звездите по небосвода пробляскваха, намигайки ми, канеха ме на гости и ме очакваха с огненото си дихание. Раните на Земята почти бяха зараснали, навсякъде се бе завърнала буйна растителност, планетата дишаше с пълни гърди и пулсираше в любовни трепети.
Човечеството, тази гнила маса от организми беше почистена, а малкото оцелели не бяха хора, а висши създания въплътени в човешки тела.
Старата раса се наложи да бъде премахната след множество грешки натрупани в човешкия геном. Преди решителната стъпка бяха направени множество опити да се поправят извратените дейности на човечеството посредством религии, болести, творчество и много други методи, но винаги побеждаваха тъмните сили. Земята, от райска градина се бе превърнала в клоака, в нихилистичен ад, в гноясала рана, най-общо казано в лудница, в която се прераждаха множество нисши създания, лесно манипулирани от Злобата и Коварството, от Лукавия и Подлостта...

Гледах обсипаното със звезди небе и дълбоко се радвах на чистотата, на свежото дихание на морския бриз, на божествените звуци галещи слухът ми и мечтаех за срещата...
Предстоеше ми да срещна Него... но преди това трябваше да позная Любовта, да изпълня душата си любовни тремори и да оставя частица от себе си да продължи...
Усещах близостта й. От ден на ден чувството се засилваше. Вървях подтикван от вятъра на изток към изгрева, милвах тревите и дървесните стволове, галех младите фиданки и полските цветчета, изтласквах пустините в небитието, заливах напуканата земя и тръпнех в очакване...
Утре ще я срещна! Не мога да заспя от вълнение... След толкова завъртания около Великия Ян, най-после ще се докосна до половинката си и ще оставя Нов Пазител на прекрасната и дивна планета... Утре!

На зазоряване стоях на Океанския бряг и я очаквах. Всичко бе притихнало в очакване... С първия лъч светлина по морската шир пристигна и полъхът й.
Величествената Цунами се простираше от хоризонт до хоризонт. Прелестна и неописуема Тя се носеше към брега за последна целувка.

Вдигнах ръце към Небето и се приготвих за Прехода...

Измръзнало коте

Всеки ден преди обяд излизаме със сина ми да се разходим и поиграем на воля. Дори често, малчуганът, нямащ и две години ми помага с прибирането на дървата в мазата. Цепя аз, а той носи и хвърля през прозорчето...
В този прекрасен слънчев ден, студът режеше през гърлото, но на припек се понасяше. Черната ми маца беше починала преди месец и се изненадах да чуя котешко мяучене. Малко коте в беда... Погледнах и го видях. Беше се покатерило на една стена и мечеше жално. Ще се оправиш геройче, рекох си аз и продължих да се занимавам с детето си. В близост имаше храна в изобилие, сняг вместо вода, а и купичките на кучката ми.
През нощта температурите паднаха за пореден път под минус 17 градуса. Дори през стената усещах мразовития вятър. На сутринта обаче пак напече и с Малкия разбойник нападнахме близките шипки...
Вчерашното коте още висеше на стената и мечеше жално. Странното беше, че се чуваше и още едно жално мяучене, а не виждах второ коте...
Тогава заобиколих шипковия храст и вдигнах вързоп от синя дочена манта.
Невярващо го развързах и извадих премръзнало бяло коте...
Сложих го на припек и пустосвах ли, пустосвах гнусния изрод извършил това злодеяние. Междувременно прогоних спусналия се пес върху котетата, но първото вече се бе изкатерило на близкита акация. Обадих се за храна...
След малко бялото коте нагъваше, сумтейки и ръмжейки салам, а другото не смееше да слезе от дървото. Навъртаха се гладни кучета, а стената бе само метър висока... Чудех се как да нахраня и другото коте. Взех дълъг клон от земята, набучих саламчетата и му ги подадох. Заръфа настървено... Ще живеете, душици малки, рекох си и им направих няколко снимки за спомен.

А ние с малчугана нападнахме шипките...

ВИХРА

Срещнах я преди години...
Гледаше ме като сърна, помъдряла след хилядите срещи със Съдбата.
Нарекох я Вихра и много котила отгледа тя край мен...
Винаги свободна, винаги обичана Тя, преживялата незнайно колко премеждия и винаги завръщата се...
С една дума- КУЧКА!
Не е наричам моя...
Никой, никого не притежава!
Но като добър приятел й помагам...
Помагам и сега да отгледа поредното прекрасно мъниче- Боряна.
Малкото пухкавелче подскача щастливо и доволно от живота... до новогодишната нощ.
И днес, вече забравило лудите трясъци, (човешката простия няма граници) подскача радостно от срещата ни...
Но в оная нощ, когато и аз избягах от дома с все семейство, за да не слушаме бомбените атаки, Вихра и малката Боряна изчезнаха...
Бяха слънчеви, но студени дни...
Търсих ги и разпитвах всеки срещнат, за вълчицата и малкото й...
После започнах да търся и лявата си ръкавица, изпаднала нейде от джоба ми. Обикалях същите места...
Студът проникваше до костите ми...
Въртях педалите и зъзнех...
Липсваха ми милилинките живинки...
Как ме посрещаха радостно, като се завръщах от работа...
Как се разхождахме щастливи и свободни из полето...
Колко обич и признателност в очите на едно животно и любов в очите на човек...
Нощес обикалях пак, подвиквайки името й...
Чух подсвиркване...
Съседа! И той я търсеше! От един КАРАС сме, милия...
Разменихме си две думи: "Няма ги!" и смених посоката.
Забелязах човек в тъмнината, но отминах.
После нещо ме притегли и се върнах... ДА! Видял е кучка-майка! След малко ги намерих!
Радостта ни беше огромна...
Поведе ме гордо да ми покаже новата си бърлога...
Малката Биба, треперейки изкочи от треволяка и заблиза обувките ми...
Тази нощ спах спокойно...
На другия ден им занесох храна...
Пухкавелка Боряна ме посрещна въртейки опашка, а в устата й моята вече не толкова нова ръкавица...