Свободата да избираш

Свободата­ да избираш -
това е голямото удоволствие.
Да бъдеш или не,
да го направиш или изоставиш.
Да скочиш или да останеш.
Да гледаш или да затвориш очи.
Да умреш или да живееш...
И стотици други такива неща,
Определящи живота като цяло.

Свободата да избираш е велика.
Борбата да я постигнеш е голяма.
Но сигурно има и други пътеки,
По които се достига до там.
Дали чрез борба или чрез отдаване,
Свободата­ да избираш е живот...


И ето така искам аз да живея
И да се рея, и да се смея.
И да ги няма тези везни,
Определящи смеха и тъгата.
И да няма сълзи в очите на децата.
И да няма въобще тъга по земята.

А само радост и щастие,
Веселие и разбиране,
Отдаване­ и сливане,
Усмивки и любов,
И свободата да избираш...
25.01.98г.

Свечерява се. Щурците се надсвирват в храсталаците. Прокрякват жаби. Току пролайва по някое куче. Обзема ме спокойствието на тихия селски живот. Започва тихо да ръми. Прекрасно време за творческата ми душа... Минава ми мисълта за кавала и как би звучал в унисон с природните звуци. За жалост малкия бебо го е натикал някъде и това ме спира да импровизирам една природна картина. Славеите вече са омаяли женските си и надпяванията им са
преключили, но отвреме на време се обажда авлига. Прекрасно е, но винаги е много кратко. Ако само го повтори дори, славея завинаги ще остане в историята като най-изкусния певец. Семейство тантурести таралежи потропват из треволяка и вдигат шум колкото стадо носорози...

Пътуване...

Сънувам, че плувам с китове из океана. Вълнуващо преживяване! Задъхващо и непознато. Тътена от песента им разтърсва всяка моя клетчица. Океана ме поглъща с необозримостта си...
Миговете на просветляване се удължават от сутрешната влага. Надигат се вълма мъгла, които бързо преминават в стратосова облачност. Природата се събужда за новия ден с бързите прещраквания на щъркови клюнове. На изток за кратко се показва слънчевия диск и се скрива зад пелената от облаци.

Прекрасно време за пътуване...

"В изкуствения свят, в който сме се наврели, забравили за предназначението на живата природа около нас, забравили или отрекли естествените, простички, но гениални божествени откровения, забързани в сивото си ежедневие ние пропускаме да поживеем истински, гоним се със стрелките на часовниците си и вечно нямаме време, улесняваме живота си с технически решения, а всъщност им робуваме, стоим като хипнотизирани пред телевизорите си и преживяваме нечии други животи, нечии други мечти, работим за някого, вместо за себе си, не отглеждаме сами децата си, а ги предаваме в ръцете на системата... А те милите откъде да разберат примерно, че краставичката и доматката не порастват в магазина, а никнат от земята, дават плод и искат само малко грижа и вода... и, че тогава са наистина вкусни, а не с отвратителния вкус на талаш..."

Пътуваме...

Потокът от мисли прекъсва до момента, в който виждам куче до пътя. Странно е. Стои и гледа на отстрещната страна. А там човек слиза от колата си. Подминавам кучето със страния поглед и хвърлям поглед в огледалото. Мъжът от колата като герой излязъл от мечтите ми, подхвърля къшей хляб на бездомния пес. Хвърли му го така, че да не го уплаши...Отминавам... Остава само малко влага в очите ми и един хубав спомен от един добър човек.

Пътуваме...

Истории се преплитат в умът ми. До мен дремят половинката и третинката ми... Незнайно е дали всъщност и четвъртинката вече не е между нас. Километрите се нижат като мъниста. Селата изкачат зад завоите и остават бледи спомени от покриви, прозорци и лица. Съдби, запечатани с клеймото на незнанието... Съдби живяли и останали в невидение... Съдби поробени, приспани, оковани...

“Колко ли знание ни е нужно, за да заживеем ЕСТЕСТВЕНО? Защо бягаме от Природата и се завираме в задушни апартаменти и гета? Защо трябва да живеем като насекоми, в тесни килийки, слушайки караниците на съседите...? Кому са нужни всички тия измишльотини на цивилизацията, на които ежедневно трябва да робуваме? Защо така порочно и престъпно заблуждаваме децата си, тровим ги с цигарен дим още преди да се родят, изоставяме ги на грижите на чужди хора, а после се чудим на престъпленията им... Защо точно сега се сещам за тези проблеми, а не се отдам на прекрасния ден пред мен? Спирам! Точка! Ще помисля отново някой ден за навиците и заблужденията на съвременното ни общество, за това как да събудя поне близките нам роднини...”

Пътуваме...

Планината се издига напреки на пътя и ни поглъща в горите си. След поредица от завои, достигаме до мястото. Прекрасната поляна, от която ще излетим с бебо... Докато мама приготви нещо за хапване ние с малкото прекрасниче ще се пореем из висините. Подготвям планера и проверявам старателно коланите и въжетата. След като сверявам посоката и силата на вятъра се превързвам за подвесната система и подвиквам на синчето ми да идва. Той тъкмо е намерил поредната калинка и я подканя да полети с нас. Подкачвам и него и внимателно изчаквам подходящия момент за старта – стабилен, постоянен, насрещен порив на вятъра... След няколко бързи крачки вече сме във въздуха.

Пътуваме...

Сърцето ми бие учестено. Намествам се удобно на седалката. Правя плавен завой на ляво в търсене на термика. Мама ни маха от поляната, само тя си знае какво й е... Извисяваме се все повече над гори и скали, прелитаме над ястреб, който спокойно наблюдава с едно око нашествениците в личните си простори. Бебо е притихнал и наблюдава земята с интерес. Вятърът ту притихва, ту се засилва в лицата ни, в зависимост от посоката на полета ни. Приземяваме се на неголяма полянка и полягаме в тревата, тръпнещи от преживяното. Обаждаме се на мама да дойде да ни вземе.

Пътуване...

“Щастлив полет соколи мои... Нека късметът бъде с вас! Мама пристига да ви нахрани. Свежите билки от гората ще заредят душите ни, отгледаните в градината ни зеленчуци ще се погрижат за телата ни, а изворната вода ще напои всяка клетчица с енергията на Балкана... Пристигам при вас орлета мои, пристигам...”

Когато пристига, тя ни заварва да се къпем в близкото поточе и бързо се присъединява към нас. Въздухът се изпълва с цветни лъчи в пръските на водата. Вземаме от реката камъчета за спомен от прекрасния ден и посядаме на сянка да похапнем. На дървото с крясък каца кълвач и започва отмерено да почуква. Опитвам се да го снимам, но не успявам. Все се крие зад дънера... След обяда, докато мама прибира багажите с бебо набираме цветя. Сплитаме венец за нашата принцеса и набързо я коронясваме. Тя подскача наоколо с радостни възгласи и позира за няколко бързи снимки. Забелязвам в тревите огромен скакалец и започвам да го дебна...

Пътуваме...

На влизане в имението ни посреща Вихра, а след нея Бойко и Боряна весело подскачат навирили опашчици като свинчета. Радостни от срещата с обичните ни живинки ние слизаме от колата и всеки гушва по едно кученце. Боян прегръща Боряна, Мама погалва Бойко, а аз събарям Вихра в тревата и започвам да я галя по корема и зад ошите. От езерцето се обаждат патенцата, лек ветрец ухаещ на билки милва лицата ни, а кобилката и жребчето застанали под ореха на сянка цвилят за поздрав на семейството ми. Обхождаме всички и всичко наоколо и се оттегляме в прохладната стая за почивка.

Пътуваме...

Плавно се възнасям нагоре и нагоре, и нагоре... В далечината остават три спящи тела, имението ни, села, градове, язовири, планини, морета, океани, Земята, Луната, Слънцето, Млечния път, галактики... Загубвам се из вселенските простори, но не забравям от къде съм тръгнал и сребърната нишка ме довежда обратно в тялото ми... Отварям очи и се усмихвам на половинката си, тя ми отвръща с въздушна целувка и тихо се претъркулва да я гушна. Бебо диша спокойно и ритмично, може би учи в своето космическо училище... Тихичко излизаме в градината да поработим. Пътьом приготвям следобедния чай...

Пътуваме...

След чая и следобедната закуска дружно отиваме да поплуваме. Телата са ни загорели от слънцето, а мускулите са се издължили от подводните усилия. В топлата вода е пълно с деца и възрастни, които просто се киснат, но след като опъваме един коридор, плуването става възможно... Малкия се е хванал за раменете ми и бодро шляпа с крачета, не успяваме да избягаме на Мама... Вечеряме край реката, наслаждавайки се на залеза и комбинацията от облаци над Балкана. Наблизо преминава стадо кози и звъна на хлопатарите им прекрасно допълва ромона на реката. По отблясъците на вълните прелитат за последно лястовици. Хранят малките, които скоро ще упражняват крилца из небесата...

Пътуваме...

Отново на път, ден след ден, Пътя на Животът ни зове , а ние просто го извървяваме.... Следваме мечтите си, а може би и те нас, препускаме по Пътя и понякога спираме, пътуваме с майката Земя нанякъде, следваме голямия Ян, а Той заедно със Млечния път препуска към Срещата на Вечността, Безкрайната спирала от Възможности и Вероятности...

Пътуваме...

Отстъпвам от дежурство. Прибирам се и се приготвяме се за село. Слизаме с бебо до колата. После сядаме на пейките и му давам му да хапне орехчета и ябълка. Подавам му бурканче от детска храна пълно с белени слънчогледови семчици. Започвам да пренасям багажи. Малкия ме следва на всяка крачка. Качвам се до тавана да сваля лимоновото дръвче. Нарочно избързвам, за да не се качва до горе и той. Свалям го долу и повдигам Бебо да подуши цветовете му. Омайно е! Междувременно изхвърляме боклука. Мама ни го спуска с въже от терасата. Натоварвам в колата чантите за басейна, храната и раничките. Поставям и лимона отзад в полу-легнало положение. Мама слиза с последните багажи. Качвам се да взема забравени неща, а след мен и Мама. Бебо нетърпеливо се е наместил в колата и е оплескал седалките с кал. Почиствам, настаняваме се и... колата отказва да запали! Забравил съм да изключа консуматор, който е изтощил акумулатора. В този момент пред нас спира съседа и изкача от колата си с кутия бомбони. Рожденник е! После се сеща, че не ядем бомбони, а аз му казвам да е жив и здрав и да ни черпи едно теглене... След малко вече сме на път! Мъничкото човече си пъхва ръчичиката в бурканчето, вади си семчици и си хапва. Настанил се е удобно в Мама и коментира обектите, край които минаваме: " Бръм-бръм, Му-у-у, Пуф-паф няма, Бау-бау, Брум-брум, Кан...". После започва да мрънка. Поглеждам го и виждам, че не може да си извади ръчичката от буркана. Награбил е много семчици. Мама му казва да ги пусне и му обяснява да си взема по по-малко. Сещам се как ловят маймунки из Африка. Точно както Бебо не се сеща да пусне семките, за да си извади ръката, маймунката не пуска портокала и я хващат, за да я продадат на някой любител на домашни животни. Замислен, подминавам отбивката за село. Умислена е и Мама... За Бебо всичко е нормално. Той прави знаци, че отиваме да плуваме. Присвива ръчички пред гърдите си и започва да се върти от кръстчето - много е сладък.
Влизам в селото през следващата отбивка. Разминаваме се с кмета и си махваме от колите. Паркирам пред гаража и свалям багажите. Радвам се, че донесох цъфналия лимон на село. Бебо дори не слиза от колата. Знае, че отиваме на басейн и си чака къпането. Намерил е кесийка с хляб, отворил си я и доволно си ръфа коричка. Явно му се отворил апетита. На тръгване откъсвам девет зюмбюла за чистачката на басейна. След десет минути с Бебо сме голи на полянката до басейна и той започва да прави купчинки. Казвам му да мине под дървото и той послушно застава там. Чудя се как да го измия, а Мама я няма да помогне. Заета е с готвенето. Изсипвам съдържанието на тоалетната чантичка на тревата и загребвам вода от басейна. Бебо ме очаква под дървото. Измивам го на три пъти и отиваме в банята за по един душ. Поднасяме благоуханните зюмбюли на лелята. В топлия басейн гъмжи от деца. Правят странни упражнения под ръководството на треньор. Понасям се по водната повърхност с малчугана на гръб. Той се е вкопчил за раменете ми и рита с крачета, оставяйки купища мехурчета зад нас. Като достигаме до другия край започва да вика: "Там, там!" и да сочи металната стълба. Хваща се и започва да бълбука. После изкачва стъпалата и се хвърля от стартовото блокче право в прегръдките ми. Мама го е научила на тези номера. Веднага се насочва пак към стълбата. Когато му омръзне, лапва малко вода в устата си, излиза, полива блокчето да порасне и пак скача. Разхождаме се из басейна, задяваме каките и те нас. По-късно се оказва, че една от тях е била дете на мой съученик, който не съм виждал от осемнадесет години. Странен е живота! Мама се присъединява към нас и тати вече не е интересен. Започвам да плувам наоколо и да се закачам с половинката и третинката си. После дружно изкачаме, изкъпваме се и се печем на пролетното слънце. Чудим се къде да обядваме и решаваме да ядем тук и сега! Мама е радостна, че няма да се бавим отново с пътуване, гладна е! Наготвила е чуден обяд. Хапваме дружно. Бебо е приседнал на бедрото ми и току ме посипва със салатата от марули. Мама бързо се присяга и ме почиства. Вече хапнали, пооставаме още малко да посъберем слънчеви лъчи. Милинкия бебчо ме хваща с ръчички за бузите и нежно ме млясва по устата. Става и се напъхва в обувките ми. Може да влезе целия вътре, но започва важно да ходи наоколо и да се препъва. Събираме багажите и поемаме към село.
Мама приспива Бебо, докато аз оправя багажите, после излиза в градината да насади разни зеленчуци. Прозявам се! Сещам се, че нощта съм спал само четири часа и се оттеглям в хола да подремна. На пода виждам слънчево петно и се свивам на кравай върху му. Завивам си кръста с памучно одяло. Унасям се... В просъница дочувам, че Бебо лудува из двора. Отпуснат съм. Представям си го как щъка из насажденията, как милва овошките и им говори: "Ам-ам..." Протягам се да се разсъня. Слънчевото петно е вече на дивана. В стаята влиза синчето ми, гол, голеничък. Присяда до мен и нежно ме погалва. Изпълва ме с топлина и радост. Влиза и Мама. Ще пием чайче, но е забравила да вземе мед. Като лакоми мечета, останали без любимото си ястие, с Бебо се споглеждаме и решаваме да отскочим до съседите, а после и до съседното село. Връщаме се с пълен буркан вкусен медец. Усеща се ароматът на близките лавандулови плантации. След чая решавам да оправдая днешната храна и се захващам за работа. Бебо върви подире ми и помага. Поливаме дръвчетата и насаждаме цветя. Малкия агроном сам ги открива и донася. Изкопавам дупка, а той ги поставя вътре, затрупваме и поливаме. Захващам се с лепката в долния двор. Детенцето ми пристига с две кофи. Една голяма метална и неговата малка пластмасова кофичка за пясък. Донася ми ги и ми ги връчва тържествено. Питам го с какво да ги напълня, а той посочва с ръчичка и вика: "Там, Там!" После отива и започва да рови с лопатка в земята и да събира гулийки. Вече е на две годинки и два месеца. Още не говори, но е голям артист и всичко показва нагледно. Мама пристига с вечерята и присядат до цъфналата праскова да похапнат. Викат ме и мен, но още не съм заработил обяда, камо ли да вечерям. Слънцето залязва зад хълмовете, но до реалния залез има още време. Продължавам да се боря с лепката. След малко с Мама се радваме на напъпилите къпинки. Махаме старата им тел. Наранила е прасковата и смокинята. Трябва да се сме по-внимателни и наблюдателни. Тела е наследство от старите обитатели на двора, но можеше да го махнем отдавна, стига да бяхме го забелязали.
Започва да притъмнява и се прибираме в къщата. Време е за почивка..

Мисли, идеи, чувства и памет...
Искаме или не, оставяме спомени...
Оставяме всичко и то се записва...
Къде ли?... В АКАША...

Защо творим?.

Защо живеем?

Защо сме тук?

ЗАЩО, защо?

Нищо не е просто така!
Егото си храним, това е!

Споделяме болки и радост.
Споделяме мъка и страх.

Учим и се поучаваме.
Запълваме кладенеца на времето.

А него го няма!
ХА! Наистина ли?

Има го, ето, изтича...
Летим, но нивга не пристигаме...

"Сегатата" се нижат, същински песъчинки.
А някой обръща часовника...

И ние забравяме, отново се потапяме
в нови тела, в нови култури...

И нехаем за времето, за планетите,
за звездите, за БОГА...

Гледаме да се нахраним, да пийнем,
на топло да се приютим...

И пишем, ли пишем за ЕГОТО наше,
да е нахранено и на топличко ТО!


Е, има и хора, и ХОРА!
Вълшебници има добри!
Даряват с усмивки и радост.
И прошка ти дават дори...
А ние бедните духом,
поглеждаме с тъжни очи...
Примиряваме се бързо и лесно,
отрупани с вечни лъжи...

... а перата тихо поскърцваха,
отбелязвайки единици и нули...
...там в дълбините на космоса...
...там нейде в АКАША...