Пазителите на времето


- Те са първите осъзнати същества във Вселената, и ще останат последни, защото те са пазителите на Времето...
- Какви Пазители!?! - попита Тя - Нали Времето не съществува!
- От кого Го пазят? - продължи, след като видя погледа му.
- От Демоните, които ядат Времето! За тях То съществува! - каза Той - Но не бива да Го изяждат цялото, ще се получи колапс! Пък и те ще изчезнат заедно с Него!
Те се носеха плавно през пластовете от Време и Той продължи:
- За това са Пазителите, за да има винаги Време за изяждане. За това и Времето не е константна величина и се променя. Потокът Му, ту се забързва по вселенските надолнища, ту се забавя по баирите, дори и спира понякога.
- А, ние сега във Времето ли сме или извън Него? - подскочи Тя.
- Ние сме едновременно в него и извън него, ще ти покажа... - Хвана я за "ръка" и я поведе "надолу" - Погледни там!
Тя проследи погледа му и видя две гушнати тела на огромна спалня.
- Но това сме ние! - Тя усети настръхване и се вкопчи в Него.
- Спокойно! За нас, Там Времето тече бавно и ние си почиваме!
- За нас Тук, Времето не съществува! Ела! Ела да ти покажа...
На поляната край ручея играеха деца. Гонеха пеперудите и се смееха...
- За нас Там, Времето тече бързо и неусетно, помниш ли?
- Помня, помня че си сцепих веждата на оня камък! - грейна Тя. - Помня, че плаках много, а ти ме милваше по главата...
- Ела! - Той се спусна рязко към една пеперуда и тя отлетя в страни...
Момиченцето се спусна след нея... и падна, но там нямаше камък!
- Какво направи! Ти промени историята! А сега?
- Сега ти ще плачеш по-малко, а аз пак ще те милвам по главата!
Усмихвайки се, Той я поведе през сивите пелени на Времето...
Край тях Демоните мляскаха неудържими от никого...
Само Пазителите знаеха, как да спасят Времето от изяждане.

Пчелица


Летище...
Седим в очакване...
Облаците навъсено минават...
След тях остава влагата и още нещо...
Отминава поредния пропилян в седене и лежане ден! Времето не е подходящо за полети и чакаме да се изясни. Време е за вечерната разходка след чая и киселото мляко с кайсийки. Вземам кесия за билки (пълнолуние в Скорпион, ако нещо ви говори!) и излизам в прохладната юнска вечер. Естествено съзирам гъби, щот не съм излязъл за гъби, а за мащерка. Подминавам ги и се навеждам да откъсна стрък благоуханна бабина душица, но се спирам с протегната ръка. Закъсняла, премръзнала и мокра пчеличка се подава от туфата. Помислих си за болното коляно, но за него използвам само умиращи пчели, така че взех малката сладурана на показалеца си и я отведох на разходка. Всъщност само й подадох пръст и тя се качи, не съм я отвлякъл! Взе да се сгрява, но все още не мърдаше, до момента в който не я внесох в стаята и отворих кутията с меда. Тогава навири дупенце и след като й поднесох порцийка мед в чинийката с восък, слезе да похапне. Явно след малко се посъживи съвсем, защото взе да вибрира силно с крилца и отлетя (много уверено) през отворения прозорец.
“Напред, пчелице! Успешно завръщане в кошера, ама утре да не доведеш целия рояк!”